Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Днес бяхме на панихида на братовчеда. Щеше да има рожден ден днес. А правихме помен, вместо парти. Сдържах се да не плача, до момента, в който майка му не рухна. Скъса ми сърцето. Не знам тия родители с какво заслужиха да си погребат детето. Беше много тежко.

Бог да го прости, липсва! 🖤

Аз все още, като отида на гробищата и прочета думите на майка на гроба на брат ми….никой родител не трябва да надживява детето си.

баба ми е на 85 , и надживя майка ми

Моята баба е на 80 г.,надживя и майка ми,нейната дъщеря на 45г. и вуйчо ми,сина и на 53г.За там ред няма за съжаление.
Знам,че темата е за майките,но наскоро се сетих пак за единствения ми жив дядо,който имах.Отиде си сам и с отворени очи,докато баба ми(на баща ми родителите) и леля ми(дъщеря му) просто си спели на другото легло в стаята.И не е да кажеш,че не го чакаха,ракът го уби за няма и три месеца,като го откриха,даже нямаше смисъл от операция или лъче.Никога няма да го разбера,как можеш да спиш спокойно и да не чуеш/разбереш нищо.

мисля , че когато си отиваш с отворени очи значи , че е умрял сам или е искал още да живее и да види някои неща , не знам дали е така
баща ми си отиде с отворени очи 😣

И аз съм го чувала за отворените очи.Мен друго ме потресе,че бяха минали часове докато се събудят,бил се е вкочанил и са рязали костюма,който той искаше.
Майка ми почина със затворени,много се измъчи и тя,беше на морфин и няколко часа по рано беше последно будна,но неадекватна от дни.Радвам се че бях до нея,не мога да си представя как някой ги оставят в болница или сами,доста жестоко ми се вижда.

Когато татко почина майка беше с него. Пристигнах у тях може би броени минутки след като си е отишъл. Беше топъл, а очите му отворени. Няколко пъти майка опита да ги затвори, но не ставаше. Не знам в  кой момент е успяла. Но въпреки, че беше горещо лято многбързо се вкочани и стана студен. Затова майка побърза да го облече, а чорапите и обувките ги сложихме много трудно. Така, че не може да се правят изводи колко време е минало докато близките са установили смъртта.
Но не разбирам в какво ги упреквате. Никой не знае в кой ден и час ще си отиде. Близките му са хора със своите нужди. Спят, хранят се, къпят се. И ако смъртта настъпи в такъв момент нямат вина, но и човекът не е бил сам. Макар и спящи жена му и дъщеря му са били там.

За вас може да е нормално,за мен не е.Всеки с разбиранията си,споделих защото наскоро пак се присетих както казах.Иначе при нас се слагат монети на очите да се затворят,не съм много наясно със смисъла.И да цялата нощ е била минала,не само лекаря го е казал,но и самото тяло беше в такава неестествена поза на болка,включително лицето и устата,която не са успели да затворят.Сякаш е искал да ги повика.

Баба ми си отиде 12 години след мама. Едната почина на 30, другата на 64.
Леля ми почина преди две години и половина, другата ми баба беше на почти 88. Тя и без това си имаше проблеми и заболявания, но от тогава регресът е очеизваден.
Най-страшното нещо е това на този свят, да седиш на гроба на детето ти. Даже главата ми не го побира. Аз бях на 10 мама като почина и си знам каква тежест имам в душата и сърцето и сега, въпреки че са минали 17 години. Обаче вярвам, че на баба ѝ е било по-страшно и тежко.

.:Диди:., itsmeitsme333, съжалявам, момичета
Преминали сте през ада с любимите си хора, безсилни да им помогнете...
Ако има нещо, за което съм благодарна, че мама (а и татко) не се измъчиха по този нечовешки начин.
Татко си отиде в съня си, пет години и половина след масивен инфаркт, най-вероятно от втори такъв.
В тези години живя пълноценен живот, успя да види голямото ми момче...
Мама някак просто изгасна за съвсем малко време, очевидно и нея сърцето я изостави, но някак по-постепенно.
Благодарна съм, че не я изяде онкологичното заболяване, което ѝ откриха преди четири години, защото видях какво значи и това - таткото на близка приятелка изгасна така. Винаги ще съм благодарна на професор Томов от Плевен, който с благословените си ръце и душа ни подари тези четири години и половина с нея и извърши операция, която не всеки се наема да направи. Винаги ще си спомням десетките пътувания София-Плевен (включително и в най-тежките пандемични времена) като пътувания към здравето и надеждата.

Тези дни мъката по-често ме сломява.
Продължавам да забравям, че я няма и през главата ми да минават мисли, че трябва да ѝ звънна след малко.
Не само не съм изтрила номера ѝ, а и все още трия новите обаждания, за да ми остане още в списъка последното повикване от нея.
Поне за първи път няма да отида на местата, на които ходехме най-вече с нея - Женския пазар, Кауфланд - сама, ще бъда с децата. Много ме смазват спомени за места, защото някак имам усещането, че все едно тя е там, но точно преди да се появя е завила зад ъгъла и никога няма да мога да я настигна.
Тази празнота е като черна дупка, а не като обикновено отсъствие.
Поглъща те и те смазва.

Всяка година ми казваше - Деско, много хуабво са разцъфтяли лалетата, ела да ги снимаш, а аз имах по-важни задачи и и ги изпусках. Тази година успях... и беше едно от последните ни виждания, в което мама си беше мама, беше ми направила кафе и си побърборихме.

Ох мила Деси, а догодина на пролет, как ще се съдираш от мъка мила с тия лалета😓аз...гледах сега нашите и все тя ми бе в ума. Всяка луковица, тя е поставила там. Лалетата- тук,тя- не...
Аз си мислех, че последните ни дни,празници,всякакви последни поводи ще са най- жестоките, но не беше така, тя все още беше тук. Макар и болна, макар и със смъртна присъда- можех да хвана ръката и...
Сега- нищо не е последно...или поне не знам, но е адски празно и мъчно. Всичко, което сме правили и споделяли заедно. Всичко, с което бих се похвалила...да я зарадвам. Всичко губи смисъл някак...

И в раждането и в смъртта всеки е сам.
Майка ми много страда, че не е била до баща ми в последните му секунди.
И всеки път и напомням, че там където отива душата, отива сама. Единственото което можем да направим за нея е да я пуснем.
А вашето разбиране, тормози само вас в което няма смисъл.

в интензивното отделение няма как да си до тях , така че не е като че ли имаме някакъв избор
в тази тема май няма да мога да споделя нещо , което да не бъде разбрано погрешно , че чак се започва да се измислят разни работи

Скръбта си е наша. В нашите души си остава болката и всеки има различна интерпретация за случващото се. Има безкрайно много митове и легенди, за очи, уста, време на смъртта и какво ли още не. Всеки е може да вярва в каквото си иска ако това успява да притъпи болката му.
Не бих желала децата ми да са до мен, когато си отида, не бих искала в съзнанието им да се загнезди този гаден момнет и когато се сетят за мен, последното което виждат да бъде това. Никой не умира от щастие и радост. В смъртта винаги има болка, човека е или мнодо остарял или много болен. Баба  ми почина на 93 - една достойна възраст. Като последната година беше жив труп с функциониращ мозък - гадна работа. Стана кожа и кости, защото мускулите й атрофираха, като я хранехме питаше какво яде, даже и вкус за храната нямаше. Спеше много, единственото което я радваше беше да четем стихове....Заточеници съм го чела сигурно 10 000 пъти.

Когато почина дружно решихме, че ще в затворен ковчег. Тази красива и суетна жена не би искала последният спомен за нея да бъде такъв. С прекрасен потрет върху ковчега, всички се сбогуваха с една жена, която съм убедена че е искала да я помнят така - хубава.

Момичета, споделяйте, и аз се чувствах по подобен начин, защото бях един вид съдена в темата, и то по много грозно, но после си дадох сметка, че не ми пука. Нито познавам въпросния човек, нито ме интересува какво мисли. Точно тук споделяйте. И не се оправдавайте за чувствата си. Винаги ще се намери някой, който да ви разбере. Абстрахирайте се от тези, които ви осъждат. Смъртта на близък адски боли и човек трябва да се отдаде на тази болка, а не да се чувства виновен заради емоциите си. Не обръщайте внимание на писаниците.