Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Нормално е, много ти е скорошно.
Всички минаваме/сме минали през тези, подобни фази, етапи.

Диди, наистина при теб е толкова скорошно. Но моето мнение е, че не трябва тези емоции да се задържат в себе си. Плачи си, когато ти се, намери някой близък, който смяташ, че те разбира и т.н.
Малко клише, времето не че лекува, но някак приемаш случилото се.. Спомняй си хубавото, усмихвай се на спомените, за съжаление друго не можеш да направиш

Понякога ме е страх , че ще забравя някои неща .
Като гласа на родителите ми и подобни.
Баща ми беше по чужбина и понякога не се разбирахме добре.Толкова ми се искаше да ги направя горди и най много исках да имам повече спомени с него.
Имам чувството , че му дължа много неща , а не успях да дам всичко това.
Имам само една единствена снимка на която сме тримата , и на тази снимка съм само на няколко месеца.Това че имам само една снимка на която сме тримата , много ми тежи .
Мислех си , че ще успея да напиша тези неща тук без да се разплача , но просто не успявам.
И мама ми липсва ужасно , искам да й споделя толкова много неща , а нея на няма.
Понякога не ми се иска да бъда в този свят , в който тях ги няма . Знам , че това е глупаво,но просто се чувствам така.Нямам с кого да говоря за тези неща и тук ми олеква .

Няма да забравиш нищо!
Това са спомени в сърцето, не в ума.

И аз много се страхувам от забрава.
Много добре те разбирам.

Мъката при мен идва като студени вълни, които ме заливат изведнъж.
Някак все едно живея в илюзия, че някъде е отишла и на моменти внезапно се сепвам, защото осъзнавам, че повече нищо заедно няма да се случи. Имам си кътче в главата, в което звучат гласовете на мама и татко, когато извикам спомена за тях. Най-лесно си припомням интонацията на гласа на мама такъв, какъвто беше когато говореше на децата. Те я сънуват и в сънищата им е спокойна и усмихната, отново с грижата за тях.
Аз сънувах как със сестра ми сме изправени пред трудното решение дали да изключат животоподържащите машини и съм щастлива, че не бяхме изправени пред таъкв избор наистина...
Без въобще да очаквам, вчера бях отново на Централни Софийски гробища... изпратихме млад мъж, на 41 години (син на близки приятели на нашите, даже те са запознали майка му и баща му). Ето така, просто съдбата решава, че ще те вземе, ще ти изсмуче силите и живота, ще остави милата ти жена и мъничкото ти, тригодишно детенце без теб... толкова мъка по тоя свят, Боже Единствените, на които Господ е спестил този ужас, са родителите му... и тогава си казваш - поне да е по реда си, че живи хора като сенки ходят по тая Земя, носейки такава тежка участ в душите и сърцата си.
Хора, не знам дали сте ходили към разширението на тези гробища, аз направо се потресох...
Там, че обстановката е абсолютно подтискаща - голо поле, кал... ясно.
Обаче масово наоколо, където е още старата част е все едно е вилнял някакъв злодей - разбити паметници,
стените с урните изпочупени, урни съвсем отвън стоят, някои от тях счупени...
На цялата мъка защо и този ужас, това поругаване, тая вакханалия
Няма ли някаква грижа за тези паркове, или просто всичко е ей така, оставено на произвола на съдбата

чувствам се толкова ужасно през неделите
и двамата ми родители починаха неделя
също и бащата на майка ми преди няколко години
преди малко когато разглеждах галерията си попаднах на едно видео , където снимах кучето на една приятелка на майка ми
и там чух гласа й , и не можах да се сдържа и плаках
стори ми се някак различно , не й чувам гласа от 6 месеца
може би някои от вас помнят , аз съм на 21
и не ми се искаше да ги загубя чак толкова рано,исках те да видят дипломирането ми и още много други неща , а това просто вече няма да се случи

Итсме, прегръщам те силно, макар и виртуално. Надявам се когато имаш нужда да споделиш нещо вълнуващо в живота ти и родителите ти ти липсват повече от друг път да споделиш тук с нас. Ние не можем да ги заместим по никакъв начин и не можем да ти дадем емоцията която те биха ти дали, но ще се радваме или плачем от сърце заедно с теб. Защото разбираме не само болката от това, че твоите мама и татко ги няма и двамата до теб, но и нуждата ти от подкрепата на родителите ти на твоята почти детска възраст. Кураж, Итсме, ще се справиш и те ще бъдат неизмеримо горди с теб в оня свят, в който болка няма. Не се познаваме, но чувствам че си силно момиче и вярвам че те чакат много щастливи дни.

Благодаря ви от сърце , това значи много за мен.

Прегръщаме те виртуално Итсме .
Ти си още дете и липсата на родителите не ще те остави ,но ти просто трябва да продължиш някак , (говоря ти ,но и на мен ми е трудно,както на всички), незнам как ,но прави всичко за тях . Когато правиш нещо си мисли ,че те виждат и се гордеят с теб.
При мен стана година и един месец ,но аз продължавам да мисля за майка си , всеки ден, всяка минута ,може би това ще  е за целия живот, незнам.

Съболезнования на всички!
Чета темата от няколко дни, но все не ми стигат сили да пиша. Загубих майка си на 16.05.2023. Неочаквано. Беше с много заболявания, но въпреки всичко се държеше, а духом въобще не се предаде. Почина в болница за четири дни, повечето време беше в безсъзнание. Не мога още да осъзная, че я няма. Не мога да преодолея ужаса, който изживях в линейката пътувайки с нея- галех лицето и, а тя повръщаше кръв в ръцете ми. И ме гледаше с надежда да облекча болките и. Този поглед няма да забравя! Никога! Още не мога да гледам снимките и- 2-3пъти нощем ги гледа самичка и се скъсах от рев. А само преди три месеца празнувахме юбилея и и тя беше щастлива. Заради болестите и не веднъж очаквахме най-лошото, а то се случи неочаквано. Не мога да свикна, че я няма и всеки ден се хващам тръгвайки да и звънна. Че дори на погребението видях нейна колежка да идва и мисълта ми бе- после да кажа на мама кой е дошъл на погребението. След това на няколко пъти покрай панахидите щях да я питам кое как се прави. Съвсем съм се смахнала. Но я сънувах няколко дни след погребението и ми каза, че сега е добре и сочеше гроба си. След това я сънувах да подскача и да се смее, а аз притеснена за болките и я питам какво прави, а тя се смее. В събота са 40 дни. Ох, толкова ми липсва.....

Съболезнования, миличка! Не е краят. Нищо не е свършило. Ще я усещаш по друг начин, но нея я има. Плачи, прави всичко, както усещаш. Не се страхувай да вярваш във всичко, което може да облекчи болката ти. Създай свои традиции, свой начин за спомняне на прекрасната ти майчица!
Смятам за ужасни тези традиции в черно, черни шалчета... Но всеки различно усеща нещата.
Живей. Живей с пълни шепи от този живот, помни я, но живей. Тя ти е дала този живот, ще иска да бъдеш свободна от мъка, която ще попречи да изпълниш желанието й.

Adenis, силни прегръдки!
Толкова е тежко това, което си изживяла и болката, с която ще трябва да съжителстваш... Но виж, майка ти ти е казала, че е щастлива там горе. Вярвам, че е там.
И твоята, и моята майка... не ги боли там горе. Гледат ни и ни подкрепят.
Пък ние ще се справим с битовизмите тук.

adenis,  съболезнования, толкова ми е познато това, което пишеш...
В събота отидохме до Созопол, през целия път ни валеше страшен дъжд, само в Бургас пекна едно слънце и през половиния час докато седяхме на скалите в Созопол времето беше с нас.... беше много странно и магично изживяване, аз, брат ми, баща ми и леля ( сестра й), като някаква сцена от филм, наредени на скалата, прегръщаме и се сбогуваме с бялата урна.... всеки пръсна по малко и реките от сълзи се отприщиха като язовирни стени, оставихме й една цигара (заклет пушач беше), пушихме заедно и се простихме....това беше. Един миг от вечността.

И аз искам в морето да я разпръснем, точно над Созопол.... Но вече трета година не смея. Сякаш тази урна, в нейната си стая, на рафтчето, се превърна в нещо като символ. Като ходя при баща ми всеки път отивам поне замалко при нея.
Наесен ще трябва да оправяме стаята и не знам, освен да отидем вече да я разпръснем.... ;/

Уж свикнах с мисълта (доколкото може да се свикне), раздадох дрехи, прехвърлихме още първите месеци някои сметки, документи.. Обаче пусто му, телефонния номер и урната си ги държа като удавник за сламка.

Живея, гледам напред, научих се много, много бързо да се оправям без онази безусловна подкрепа на мама (дори само няколкото обаждания на ден), обаче тая празнина от време на време се обажда и е много болезнена.
Да й разкажа за децата, да я викна с мен на разходка.... Ей днес имах едно излизане, уж вече скъсах с тоя навик, но си помислих колко щеше да е лесно и хубаво, ако беше тя тук. Щеше да е в уречения час у нас, да ми помогне с децата, да отидем заедно...

Едно обаче много хубаво нещо ми се случи, откакто мама почина: осъзнах колко силен човек съм всъщност, адаптивен (имала съм някакви съмнения преди, явно) и че няма лошо да молиш за помощ.