Майка ти почина - преодоляхте ли го?

fire lady, съболезнования, мила, нямам думи, с които да те успокоя....но дръж се за децата...

Тази нощ имах странен сън с майка, мислех че съм го забравила, но като станах и просто сълзите ми тръгнаха и се сетих какво съм сънувала, просто ме беше прегърнала и аз я галех по ръката. Това беше целия сън, но усещането беше много силно, просто момент, в който бяхме аз и тя, дали защото съм яко настинала и съм на АБ и дойде да ме провери, не знам, звучи доста шантаво като си го чета, но просто я усетих много силно.

Дълго ще е, ако някой реши да изчете. Много ми се е насъбрало. Все се опитвам да потискам мислите, все съм претрупана с грижи и тревоги по децата, но мъката по майка си тлее дълбоко в мен. Нощем, когато е тихо и децата спят, тихо нареждам думи до нея. Скоро ще станат 2 месеца без нея.
Имаше напреднал рак, знаехме, че този момент ще дойде. Последните месеци я болеше много, но отказваше тежки обезболяващи. Беше и възрастна, на 81. Виждаха се признаците на наближаващия край. Тя не говореше за това, но си знаеше диагнозата. Без да ми казва, усещах, че я е страх от това как точно ще се случи, да не изпадне във безпомощно състояние.
Аз живея в чужбина, но прекарах лятото в БГ с нея. Нямаше какво особено да направя за нея, не се радваше на нищо вече, не говореше много, предполагам заради болката. Със зор я свалих два пъти на двора, нямаше сили. Сякаш и децата я натоварваха, вечно се карат и бият помежду си, аз им крещя, лудница. Не беше хубаво лято. Още повече аз постоянно тичах по децата, нямах време да отделя за майка. Бягах навън по двора. Беше ми тежко и да я гледам как мълчи и се държи за главата, как охка.
Не можех да ѝ кажа “ ще оздравееш”. Казвах само “ще мине, майко, ще мине”, и тя отговаряше “ще мине”. И двете мислехме за едно и също… Сега се упреквам. Може би тя е имала нужда от лъжа, за да ѝ даде сили. В темата за рака, има хора, които правят невъзможното за близките си, борят се е с лекари и диагнози и надеждата не ги оставя.
Упреквам се , че брат ми и аз не можахме да постъпим така с майка, още април месец ни казаха, че е безнадеждно и е въпрос на няколко месеца. Тя дори вече не можеше да пътува до София за инжекции.
Брат ми живее с нея и се занимаваше с лекари, лекарства и каквото е нужно.
Аз отдалеч, по телефона не разбирах колко е зле, докато той не ми каза.
Погълната съм и от грижи по най-малкото ми дете. Точно преди година то се разболя тежко и едва оживя, а последиците за здравето му са дългосрочни. Два кошмарни месеца в интензивното, още месец рехабилитация, отделно всеки месец след това бронхити с болничен престой. Терапии, контролни прегледи. Треперим. Нощем не спя, будя се постоянно и го следя дали диша. Мисля че това повлия на здравето на майка. Допреди да се слуми това с детето, ракът ѝ беше под контрол, щеше да влезне в ремисия, бяхме спокойни за нея. Може би от притеснения по детето, ракът да е агресирал.
И си мисля, колко съм несправедлива, , егоистична и гадна дори, докато детето ми се бореше за живота си, чаках чудо. А за майка никога не се помолих за чудо, никога не казах, боже, излекувай я. За нея се молех само да бъде възможно най-безболезнено. Чувствам се като предател. Не ѝ вдъхнах сила и кураж. Бях до нея колкото да ѝ сипя паничката с манджа, която тя не можеше дори да изяде. Не исках и да я прегръщам, за да не я разстройвам, че се сбогуваме.
Тръгнах си обратно за учебната година, знаейки, че вероятно я виждам за последно и само след 2 седмици се върнах, за да я изпратя. Беше хубава и спокойна, сякаш заспала. Дори брат ми в началото е помислил, че спи. Толкова спокойна не я бях виждала от месеци. Това ми е утехата, че въпреки последните тежки дни , все пак накрая видимо е почувствала избавление от страданията. А само няколко дни преди това ми пишеше, да не се карам на децата, да съм спокойна, да не я грижим. Аз дори нямах време да говоря много с нея, все тичах по родителски срещи, магазини, чувах я за няколко минутки и казвах, айде майко, изморена съм, имам куп неща. Знаех, че тя е там и ме чака, аз съм толкова претрупана с работа, а тя има цялото време на света, защото не прави нищо друго, освен да ме чака. Кой да предположи, че краят е бил толкова близо…
Благодарна съм, че последната вечер намери сили да размени няколко думи с мен “утре ще се чуем, нали, майко? Ще ти звънна като се наспят децата”. Не знаех, че няма да се чуем вече.
Поръчала на брат ми да ѝ купи бонбони за празника, за именния ден. Точно на имения ѝ ден я изпратихме. Имаше си гости майчицата ми.

donau_janine2....това са и моите мисли и чувства.....прегръдка и сила да преминеш през тази огромна трагедия.....след това, след това остава дупката в душата и мъката в сърцето....

donau_janine2, прегръщам те! Първите месеци са много тежки. Посети психолог, ако имаш възможност. Има и такива, които правят онлайн консултации (сестра ми говори с психолог по този начин. Тя също е в чужбина). Вярно е, че когато контактът е на живо е друго, но когато няма риба и ракът е риба.

Да почине човек на 81г, не е трагедия. Трагедия щеше е е да загубя детенцето си на 3.
За майка е просто мъка, която след изживяното с детето, приемам смирено. Тя е стара и е извървяла пътя си, редно е децата да се радват на живота, да растат…

Права си за празнината, която остава. Сякаш съм дърво без корен.
 Не помня да съм се чувствала така след смъртта на татко, а тогава бях още студентка, той почина неочаквано и го приехме тежко. Тогава изпитвах непримиримост, ама защо, ама как така моя татко. Сигурно защото още не бях вкусила от горчивината на живота.

За майка си казвам, тя трябваше да си тръгне, да се спаси от болката, сега вече не я боли. Но ужасно ми липсва, буквално се чувствам сама. И вината, че може би е трябвало да я лъжа и да обещавам изцеление…

Докато детето беше в интензивното постоянно ми натрапваха психолог, сякаш това, че плача ме прави психически лабилна в техните очи. Нямах сила да я отпратя културно и почти всеки ден я виждах. Тя ме посъветва да кажа на децата у дома, че братчето им може и да не оцелее. Груба грешка, така докарах депресия на синът ми тогава на 9г, и до днес той сънува кошмари, че малкият умира.
После в рехабилитацията отново ми пратиха психоложка, която да ме подготвя, че най-вероятно детето ми ще остане вегетиращо. На нея обаче успях да кажа, че няма нужда да идва.
Мисля, че има значение и народопсихологията и културата, ние българите имаме по-различна душевност от западняците.

Прегръдки и съболезнования.
Не се упреквай. Ракът в определен стадий, етап е болест срещу която нищо не можеш да направиш, никакви лекари, процедури и молитви не могат да помогнат.
Никой не е готов и никой не се сбогува с близките си, като по романтичните филми.
Да, това правиш…полагаш ежедневната грижа, чакаш със свито сърце неизбежното. Викаш, пазаруваш, ходиш на родителски, пишеш домашни и т.н.
За дете е друго.
Неведнъж съм писала - майка погреба брат ми на 6 годинки. Светът преобърна, буквално живееше и заради него, болката, мъката, загубата му даде отпечатък за цял живот, на всички ни, на нея особено.
После загуби майка си, а след 30 дни и баща си. Несравнимо.
След загубата на майка ми беше много, много тежко и все още е.
Но 2-та пъти, в които изпадах в тежки депресии, бяха когато ми съобщаваха лоши, доживотни новини за детето ми.
От цялото си сърце ти пожелавам здраве и надежда за децата ти.

Здравейте,
В неделя се навършват 40дни от смъртта на татко и тогава ще положим урната.
Имам един малко странен въпрос, дори на някой може да му се стори налудничаво. Мога ли да му оставя едно писмо, което му написах при урната в земята? Форматът е А4 и дори го ламинирах. Не съм писала имена, а само названия мама, внучета и т.н.
Ще попитам и отеца в неделя, но все пак искам да чуя и вашето мнение.

Аз оставих на мама първата година няколко такива “писма” - точно ламинирани, под плочата на гроба и’.
Така го почувствах, така го направих.
Когато се наложи да оправяме нещо по гроба, все още си бяха там, “оставих и’ ги”.

Днес се видях с позната, чието детенце се роди в годината, когато мама почина. Наблюдавах детето вече на прага на тийнейджърската възраст и не мога да повярвам колко всъщност време е минало. Хората са отгледали междувременно цял друг човек, преживели са кой знае какви събития-събирания, раздели, превратности, притеснения. Питам се как е възможно толкова дни, години да са се изнизали, а този ужасен период да домимнира над живота ми, да няма друго, което така фрапантно да го определя и белязва.  В мъката ми, която нищо не може да заличи, съм като осиротяло дете, но си давам сметка, че вече съм голяма жена, имам ли право на тези емоции?  Ако кажа на някого "мама толкова ми липсва, толкова ме боли за нея, за това, което я сполетя и няма ден, в който да не мисля за нея", вероятно с право ще ме сметне за инфантилна. Мама е в сърцето ми, с никого не говоря за това, на никого не споделям, никой не занимавам, водя си нормално ежедневие. Но не мога да надрасна тази загуба, не мога да спра да мисля и тъгувам за мама, тежко ми е, защото напоследък не мога да плача- явно все пак съм обръгнала донякъде, макар, че имам нужда да си излея чувствата. Трябва ли да се чувствам виновно, че продължавам да скърбя, след като аз не мога да се обадя на майка си и да я питам как е и какво правиш днес, не мога да я изведа на разходка и кафе, не мога да я видя и да си говорим ежедневни работи, не мога да й подаря цветя за празниците, даже не мога и да се скарам с нея? Наистина не мога да повярвам, че толкова време без нея е зад гърба ми...цял тийнейджър време...моля се да не започна да забравям...

Сигурна съм ,че постоянно ще ти липсва ,цял един живот .
Макар ,че при мен е минало година и половина едва ,си представям какво ще е след 10 или 20 дори и повече и знам ,че ще ми липсва по същия начин.
Много много ми липсва!

Празничният месец е и аз пак се опитвам да прикрия една празнина в душата ми, която няма запълване. Аз съм майка, но ми липсва моята майка. Почина в предпоследния ден на ноември, малко преди полунощ. Първият декември изкарах в плач и непоносима болка, почти без сън и храна. Помня първата Бъдни вечер, питката с късметите, отчупихме парче за нея, аз настоях. Беше късметчето за здраве...
Рядко съм я сънувала, а ми се иска да идва в съня ми. Имаме много неизказани и неизживени неща...
И внучета не видя, дори на възможността да бъде баба не можа да се порадва, първото дойде дълго след като тя си отиде. А то така да прилича на нея - кокетна красавица, с изключителна женственост и усет към модата, пълна с топлина и търпение.
Утеха ми е, че са заедно с татко, там, отвъд, и споделят огромната любов, която носеха един към друг. До последния си ден тя не го прежали. Все казваше, че животът ни щеше да е друг, много по-щастлив, ако той беше с нас. Неизживян живот, неизживяна любов. И моята баба вече е там, често тъжно клатеше глава и със зареян поглед, сякаш ги вижда пред себе си, казваше: "Каква прекрасна двойка бяха, малди, красиви..." Дано имат своята Коледа там и заедно да изживеят щастието, което тук им бе отнето.

Мина повече от година, но наближат ли коледните празници, ми става страшно тежко. Липсва ми татко толкова много. Той създаваше такъв уют. Когато почина, питах кога ще намалее поне малко болката. Всички казваха, че никога няма да мине, но ще стане поносимо. На моменти обаче е непоносимо. Връхлита изведнъж и направо ми реже душата.
Имам чувството, че ако не е майка ми, съм напълно сама. Имам съпруг, имам две деца, които обичам безкрайно, но се чувствам страшно самотна без татко. Остана ми мама и се моля да живее дълго, защото тя е единствената ми опора. Стига ми само да знам, че я има.

Здравей, кураж мила! За съжаление една смърт винаги боли, особено за толкова близък. И аз смятам, че не намалява болката...просто свикваш с нея.
Днес, се навършиха два месеца от смъртта на моя татко. Още не мога да повярвам. Имам прекрасен съпруг и две момчета- на 4г и на 4 месеца. Те, заедно с моята майка са ми опората. Вечер, си лягам на горния етаж с бебето и ми е едно тягосно, мъчно, по цели нощи плача, чета подобни истории, едни спомени връхлитат...
Преди няколко дни, беше моят имен ден ( Никулден), татко винаги ми звънеше пръв да ме поздрави. Идват празници и на мен сърцето ми се свива..нищо няма да е същото...
Малко след празниците и моят рожден ден. Тази година именно на моя рд , като ни бяха на гости мама и тате им казахме, че ще стават отново баба и дядо. Толкова се зарадваха!  Татко на тръгване ми каза,  че това е бил най- хубавият ми рд...заради щастливата новина.
Утеха ми дава само това, че последната година
 успяхме да бъдем заедно на всички празници и , че успя да види и малкия си внук.
Той получи първия инсулт на 10 юли, а аз родих на 25 юли...
И почина на 10 октомври.  Остана ми само тя- моята майка. Още не съм ходила дори в семейното ни жилище ( там , където отраснах), майка и татко живееха на вилата последните години. Другият месец възнамерявам да отида и да взема всички албуми със снимки, да бъдат при мен.
Ох, стана много дълго...

Мойте съболезнования на всички! Чета и рева...
Майка ми почина преди две години. В годината , в която се роди детенцето ми. Трябваше да е най-хубавата ни година. Толкова планове имахме. Успя да го види, но мн за малко. Сега продължава да ми е толкова тежко, колкото тогава. Като си припомням какво се случи или като мисля за нея, запо§вам да се задушавам. Сещам се за нея по хиляди пъти на ден, не мога да заспивам, събуждам се посред нощите с мисли за нея, рева често... Бяхме мн близки, мн хубави моменти сме имали, но аз само мисля за моментите, в които съм се държала грубо или съм й се карала за нещо, или че имаше още толкова неща, които можех да направя за нея. Чувствам, че не мога да се справя с тъгата. Отделно се обвинявам, че си отиде. Не можах да се погрижа за нея. Беше болна(от ковид), а аз гледах бебенцето ми. Приеха я в пирогов, две седмици не можех да я видя и чуя, отиде си самичка. Обвинявам се и, че не се сетих да платя на персонала да ме пусне да я видя, изобщо от недоспиване и стреса не можех да мисля, бях блокирала. Изобщо ако бях направила нещо по различен начин можеше да е още жива. Изживявам всичко отново и отново, постоянно си представям какво щеше да е ако беше жива. Много ми е трудно, по празниците ми е още по-тъжно, тя беше толкова позитивна., голяма подрека ми беше..а сега я няма.. Толкова пъти съм тръгвала да пиша тук, но така и не съмго изпращала, защото не можех да обхвана всичко, което се случи и което чувствам в един абзац... Извинявам се ако и това е било дълго за четене.. надявам се малко да ми поолекне като ви пиша, защото вече и с никого не споделям вс това.

Може ли тук да споделя... Днес загубих моя много близка роднина. Братовчедка, която за мен още от деца беше сестрата, която нямам. Дълги години се бореше с рака, знаех че не е добре и все пак... Не мога да приема, че вече я няма...Много ми е мъчно....