Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Благодаря за думите и за подкрепата понякога човек има нужда да сподели дори с непознати за да усети ,че не е сам . В миговете ми с майка ми се опитвам да запомня всяка нейна бръчица всяка нейна черта за да имам какво да сънувам. Ако имах и достатъчно време щях да и запиша гласът и да го вкарам в изкуствен интелект  (вече всякакви глупости ми идват на ум).

Вникнете малко в думите – разбира се, че родителите се грижат за децата. Няма значение кой на колко години е. И тук не говоря буквално  Разбира се, че аз съм вече голям човек със семейство, но за баща ми винаги ще съм малката му дъщеря.
Тук идва деликатния момент каква да е грижата и тя трябва да е точно толкова, че да не се обърка потока на енергията. А той ще се обърка и ако аз остана малката дъщеря на баща си, и ако се превърна в негов попечител.
Съответно, за да дам нагледен пример – аз не го мисля ял ли е, спал ли е, изпил ли си е хапчетата, защото е голям човек и може да се оправя сам. Ако ме помоли за нещо (като това да ми носи редовно прането му да го изпера) – разбира се, че ще помогна. Но и аз се държа с него като с мой баща. Неговата грижа към мен се свежда до бащинско отношение и през последните години да обръща внимание на внуците си. Когато имам нужда от помощта му (например да ми вземе нещо от някой магазин при него или да помогне с децата) го моля като баща. Като се замисля май до тук се свежда грижата му, но е напълно достатъчно.
Има много родители, които децата им са на по 30-40 години, вече със семейства, продължават да ги третират като тяхна собственост, да се бъркат в решенията им, да им дават пари, да се „бутат между шамарите“ – това изобщо не е ок. Но и обратния вариант – хора на по 30-40 години да се месят във всичко на родителите си също.

Родителите са родители винаги, това е подредбата в природата. Не са родители само до 18г....


Моите съболезнования на включилите се наскоро... Ужасна болка
За съжаление обществото сякаш изобщо не помага в това отношение. Преди няколко месеца бяхме на погребение на дядото на мъжа ми - такава тягостна обстановка...
И на мен някои роднини ми държат сметка за урната на мама... Ние вече чевърта година си я държим в нейната си стая вкъщи. Преди ходех и лягах и си говорех с нея, вече само влизам да я погледна. Баща ми си свикна да е там и едва сега започнахме да се чудим къде да я разпръснем.

Сега ще ви разкажа нещо винаги съм вярвала че починалите родители са винаги с нас дори и Дани гледат от високо  . Минах през много препятствия в живота въпреки че съм само на 39.Имам две дечица  . Веднъж сънувах маика ми и баща ми ме извикаха на гости дами кажат нещо и в съня си аз отидох.Тогава те ми казаха че ми предстои нещо хубаво и Да не се плаша от него а просто да го приема и се събудих.След няколко дни пак същия сън само че този път баща ми ми вика разбра ли защо те извикахме и какво имаше да ти кажем и аз казах не и пак се събудих  и  преди няколко седмици сънувах баща ми усмихнат и вика ще разбереш ще разбереш и отново се събудих.НезНам дали е било знак но разбрах че съм бременна  а сме правили опити с години и все не сее получавало .Това определено е изненада . Затова вярвам че те са винаги с нас

Здравейте и от мен.
И аз ви чета отдавна, но ми се искаше да ви бях намерила след смъртта на мама, може би по лесно щях да мина през всичко това, наистина само човек минал през тази болка може да разбере как се чувстваш.
Тя си отиде завинаги от мен преди 5 години и шест месеца ще станат на 8-ми август. Също от ужасният рак, но тя имаше 5години преди него и сърдечна операция и накрая сърцето и я предаде или я спаси от ужасните мъки, не знам. Все се надявам, че е второто.
Много, много е важно да си изживееш мъката навреме. Когато я прясно, защото тогава и околните биха го приели нормално, по-късно вече не те разбират, очакват да си станеш същият, а не знаят, че няма как да си същият след такава загуба, никога няма да си. Но трябва да се съхраним, за себе си, за децата си, въпреки раната, която винаги ще чопли и ще ни разплаква от някоя дребна случка или спомен ей така на улицата, в магазина. Аз не я изживях навреме, стискайки се заради деца, мъж. Обвинявах се че не съм направила всичко да я спася, а го откриха вече в трети стадий и заради проблемите със сърцето и отказаха почти всякакво лечение, а тя искаше да се бори. Не се сбогувах с нея, макар, че знаех, че си отива просто защото тя не го беше приела и се правех пред нея, дори не ходех по често да в видя, за да не усети промяната и сега толкова съжалявам.
Всичко това многократно преживяване на случилото се и чувството за вина ме вкараха в изключително дълбока депресия две години след смъртта на мама. От която излязох сякаш с някакво чудо, макар че не вярвам в такива неща миналия май месец за да изгубя и баща си три месеца по- късно на 29.08.2023г. след получен инсулт на 13.08 след който изпадна в кома и така и не се събуди.
Много рядко сънувам майка, татко нито веднъж от както е починал, чувствам се изоставена и сама, но някак си вярвам, че мама ме измъкна от дупката за да бъда на себе си и да бъда до брат си когато и татко си отиде.
Този път уж се държа, изживявам си болката, но гледам да не се виня за неща, които не зависеха от мен.

Много съжалявам за загубата ви това е болест която не можеш да контролираш и няма как да направиш невъзможното. Дори опитвайки се да бъда силен психически и да се старая да бъда опора на баща ми и брат ми това ме изтощава. На моята майчица не и остава много време с всеки ден все повече се изтощава и колкото и да не искам да се случи най лошото то ще се... и знам че това ще е по добре от това да се мъче да я боли с месеци . Все си повтарям това е кръговрат това е етап в живота където всеки ще стигне и ще се наложи да го изживее. Може би се опитвам да преодолея всичко с наука със знания но емоциите все трябва да се изживеят така мисля така казват всички които са преминалите през това.

А. М. 764254, благодаря! И аз много съжалявам, че минаваш през това.
Много близък мой приятел, с когото сме израснали заедно изгуби майка си четири месеца след татко. Тя също ми беше много близка и от години се бореше с това коварно заболяване. Тя беше подготвена, последният път когато  я видях, татко беше в кома тогава точно това казваше на мен и сина си, че това е хода на нещата. Че трябва да го приемем и продължим. Не искаше да товари двамата си сина и до последно криеше от тях, че рака е плъзнал навсякъде. И той казваше, че е изчел достатъчно като се опитвах да му бъда подкрепа. Но не беше подготвен за момента, когато много се влоши и ме потърси. Споделяйте, не само вие да сте опора на баща си и брат си. Тези емоции трябва да се изкажат.

Така е от както се разболя и ми каза знаех че в един момент ще я изгубя за това вс ден бях при нея всеки ден се чувахме като ,че ли се опитвах да наваксам времето. Със сигурност ще имам промени и ще се наложи да порасна макар да съм на 30г . Много ми е мъчно че няма да може да види детето ми и че винаги когато искам да и се обадя няма да мога...това е и трябва да свикна само господ бог може да определя кой ще остане и кой ще си прибере. За жалост някои хора ги взима по рано от други мога само да чакам да отмине и след всяка буря идва слънце просто трябва да чакаме.

Моята майка също си отиде от рак. Откриха го случайно при една тежка пневмония година и половина преди да почине. Нямаше как да се оперира, въпреки, че в една болница ни дадоха надежда, но в последния момент се отказаха. После нещата тръгнаха стремглаво надолу. Тогава бях на 30 години, с малко дете, в друг град, в който нямах приятели, с които да мога да споделя. Майка ми беше човекът, който ме е отгледал, защото баща ми се е отказал още в началото. Добре, че мъжът ми издържа на всичко, което преживях аз. Опитвах се да спестявам на всички, но аз бях развалина. Не знаех какво да направя. Не знаех как да я подкрепя, защото ми се струваше, че целият свят се срутва около мене и аз самата имах нужда от подкрепа. Чувствах се ужасно сама. Болниците, кабинетите, обърнатите гърбове все едно сме прокажени. И въпреки това, надеждата не ме напусна. Надеждата беше като илюзия, която да ме съхрани и да настоявам да се борим. Последните два месеца бяха кошмарни. Трябваше да бъда до нея, но нямаше на кого да оставя детето. Баба ми рязко показа симптоми на деменция в този момент. Беше агресивна на моменти. Заключвах детето при нея в една стая, за да не стават конфликти. При майка ми ходех през това време, но освен да поддържам хигиена нищо не можех да направя. Тя не искаше да я заведа в болница. Не можеше да стане от леглото на практика. Чувствам се ужасно виновна, че се съобразих с това. Че си мислех, че ще се случи чудо. Цялата тази отговорност беше паднала върху мен, а аз не можех да разсъждавам трезво. Изобщо не знаех как да постъпя. За да предпазя баба от по-голям шок, не и давах да идва да види как е майка. Толкова много грешки направих, но няма връщане назад. Сега, ако знаех, в последните месеци с ужасната диагноза, щях да ги използвам по съвсем друг начин. Не за лечения, не за болници, щях да опитам да и дам щастие в тези последни дни, да се опитвам да не се страхувам, да и помогна да го приеме и тя, да сме щастливи поне за малко. После, като приключи всичко, което беше ужасно накрая, се почувствах облекчена, че вече нищо не я боли. Но нея я нямаше. А тя толкова обичаше живота, че изобщо не и се тръгваше до последния миг. Аз не можех да запълня дупката в себе си. Не можех да запълня и празнотата, която остави в сърцето на баба ми. Нищо не можех да поправя. Месеци не можех да го изрека това, че майка ми е починала. Не можех да го кажа на глас. Как организирах погребението почти не помня. Постоянно чувствах тежест, все едно физически нося торба с цимент на гърба си. Светът си беше същия, но някак стана с един тон по-тъмен, все едно някой сложи пред слънцето някакъв тъмен филтър. После последва един период, в който не намирах никакъв смисъл да стана от леглото. Не плачех през цялото време, нямах емоции сякаш. Ставах да заведа детето на училище, да сготвя, тренировки, уроци и това е. Ако можех, нямаше да стана изобщо. Спях много и имах красиви сънища. Светът насън беше много по-хубав от този наяве. Първият път, когато срещнах случайно позната и казах, че майка ми е починала, все едно някаква буца ме задави. Чувствах се виновна, че предизвиквам у другите тъга и ги натоварвам с ужаса, който нося. Ама нали всички трябва да сме позитивни? Трябва като ни се случи нещо да продължаваме напред, да не товарим хората с лоши новини и преживявания. Семейството ми ме подкрепяше, но чувствах, че не го заслужават. Излизала съм навън да рева, тръгнах по паркове, да тичам, просто да не ме гледат такава, защото не се справях с тъгата и чувството за безсмислие. С времето мога да кажа, че нещата някак се утаяват. Приема се. Но тъгата стои там някъде долу и е готова да ме поеме. Аз лично не мисля, че това за мен някога ще се промени. Ето, скоро стават 14 години, а аз пак плача.

online силна прегръдка от мен.

"Тя не искаше да я заведа в болница."
Аз пък съжалявам, че моята умря там. Но ме беше страх, защото тя имаше и твърде много лекарства за сърцето, които трябваше да приема всекидневно, а тя вече не можеше да ги приема през устата. Но можеше да наема мед. лице, но тогава бях в ступор, не можех да мисля рационално.

"Толкова много грешки направих, но няма връщане назад. Сега, ако знаех, в последните месеци с ужасната диагноза, щях да ги използвам по съвсем друг начин. Не за лечения, не за болници, щях да опитам да и дам щастие в тези последни дни, да се опитвам да не се страхувам, да и помогна да го приеме и тя, да сме щастливи поне за малко. После, като приключи всичко, което беше ужасно накрая, се почувствах облекчена, че вече нищо не я боли. Но нея я нямаше."
И аз бих постъпила така, но тя искаше да се лекува, как да и кажеш "Преми, че ще умреш и изживей дните си с нас"

"Чувствах се виновна, че предизвиквам у другите тъга и ги натоварвам с ужаса, който нося. Ама нали всички трябва да сме позитивни? Трябва като ни се случи нещо да продължаваме напред, да не товарим хората с лоши новини и преживявания. Семейството ми ме подкрепяше, но чувствах, че не го заслужават. Излизала съм навън да рева, тръгнах по паркове, да тичам, просто да не ме гледат такава, защото не се справях с тъгата и чувството за безсмислие. С времето мога да кажа, че нещата някак се утаяват. Приема се. Но тъгата стои там някъде долу и е готова да ме поеме. Аз лично не мисля, че това за мен някога ще се промени. Ето, скоро стават 14 години, а аз пак плача."
Ей това е, исках животът да спре за миг, да мога да си потъжа и пак да продължи, когато съм готова, но не става така.....

Момичета, НЯМА грешни решения в тези моменти! Никога не знаете, кое е за добре и кое- не.Правили сме това, което ни е дошло тогава. Правилно или грешно- кой знае?!
И без това е толкова трудно, че само ни липсва това самобичуване. Всяка от нас съжалява за какво ли не,но истината е...че има преди и след болестите. Дойде ли- всичко се преобръща. Няма как да изживеем щастие,знаейки какво следва. Няма как да "приемем" и да си дадем мили мигове. Всичко остава в това "преди"...времето, в което дори не сме осъзнавали, колко сме щастливи- здрави,прави и заедно.

Абсолютно.
Мама беше болна и си отиде от рак, Когато го откриха беше в напреднал стадий, но имахме късмета да поживее още 4 години.
И, да, организирахме и отидохме на мечтана от нея екскурзия в чужбина…със свити сърца всички, насилихме се да сме както преди…нищо не можеше да е вече, както преди. Тя, ние, всички го знаехме. Имахме и празници, поводи, смях, но…никога, както преди.
После минахме през 2 месечен престой в болница, който беше кошмарен…уж отново таяхме надежда, правехме се, че ето сега, всичко ще е по старому, но всички знаехме, че никога няма да е. В инвалидната количка, със сондата излизахме на разходка и се насилвахме да си говорим за “бъдещето”.
Накрая, с пълно съзнание се прибрахме вкъщи, за да почине в нейното легло.
Сега, много вероятно, с друг роднина ми предстои същото.
Два-три месеца и да направя невъзможното, да изпълня целия лист желания, мечти…знам, че ще дойде неизбежното.
Кой и дали има смелостта да откаже лечение, за сметка на мечтите си, последните щастливи моменти…това е само по филмите, не и в реалността.
Това е жестока, жестока битка и изпитание за всяка човешка психика. Не се винете!
Затова, за мен, това е една от най-коварните, жестоки болести, истински бич на съвремието.

Много точно казано. Мен сигурно не ме съкруши може би толкова самата смърт, колкото безнадеждноста и безсилието в борбата. Мисълта, че тя знае, че си отива и нищо не може да направи. Тя си отиде буквално за четири месеца. И се държеше до последно заради нас, но накрая от обезболяващите беше започнала да се губи на моменти.

Изключително съчувствам на всички на вас, които споделихте мъката си.
От малка съм се ужасявала от тази болест и мисля, че е едно от най-страшните преживявания, които могат да ни се случат. Болезнено, мъчително, най-често и безнадеждно. Дори не мога да си представя какво е да съпреживяваш последните мигове, накрая и агонизиращи, с най-любимите си хора. И да знаеш, че съвсем скоро няма да са сред нас. Човешкият живот хем е безценен, хем пък..безсмислен. Лутам се в двата полюса в мислите си. Утешавам се, че няколко години не са дори и прашинка на фона на вечността, че милярди хора са починали преди нас и ще продължат. Както и че..всъщност би било ужасно да сме безсмъртни . Едва ли бихме изпитвали удоволствие от каквото и да е, надали щяхме да имаме емоциите, които ни карат така да обичаме и да ценим живота, да страдаме за близките си. Просто животът и смъртта са две страни на една и съща монета.
С майка ми бяхме буквално едно цяло, поне до преди няколко години. Може би защото не е минало много време от загубата, но още не мога да почувствам..или пък съм в отрицание, не знам. Но и аз не смея да спомена, че е починала или изобщо да говоря за смърт. Ние имахме духовна връзка и това е много силно усещане, не може да се премахне просто така заради някакво си тяло в ковчег,  не знам дали мога да го опиша  или някой друг се чувства така.
В крайна сметка, всичко е един миг, всичко и се трансформира, а още с раждането си поемаме към залеза.

Отиде си тази сутрин най добрия ми приятел моята майка вече не чувствам страх ,че ще я изгубя просто вече я няма.. опитвам се да фокусирам цялата си енергия в това да помогна на баща ми да се държи. Може би не усещам в момента какво се случва и след време ще се сгромолясам но за момента съм концентрирам дано бог е с нас и да помогне майчето да се прероди в нещо така добро и мило.

Моите съболезнования.