Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Редовно чета темата. Търся някаква утеха или не точно. Странно е...по- скоро се разтройвам, но някак мисля , че осъзнавам защо се получи така.
Като видях вашия пост много напомни на моята болка. След 2 месеца се навършва 1г от смъртта на моя татко. Той получи инсулт 2 седмици преди да родя второто си момченце. Успя да го види, но не беше вече той... След това всичко беше ад и мъка и си отиде за 3 месеца като последните си 20 дни в хоспис. Едва ли ще си простя това някога...
Постоянно се връщам назад и си казвам, само, ако имаше друг начин, никога нямаше да го оставим там. Нямам братя или сестри, майка ми беше с прясно  оперирана тазобедрена става и го гледаше почти до края.
След смъртта му някак се успокоих моментно ,че вече не се мъчи. Все го мислех боли ли го, гладен ли е, жаден ли е, студено ли му е...Не можеше да си каже и беше вече само на легло.
Отиде си и аз трябваше да се държа, за пред децата, за пред мама, а и кърмих тогава и не можех да се отдам на страданието. И някак потисках мъката, държах я в себе си и се разболях. Срив на имунитета и бронхопневмония. Наложи се да спра кърменето за 2 седмици, но след това продължих.
Сега го сънувам, но рядко. В началото само плачех и на яве в съня си. Беше най- работливият и пъргав човек, когото познавах за възрастта си ( завинаги на 74г). Винаги ще помогне, не се отказва пред нищо.
Хора, вярвате ли, че има нещо след смъртта? Аз съм със смесени чувства.

Прегръщам те fire lady 😥
Аз също съм със смесени чувства дали има нещо отвъд. Една година от смъртта на татко ще стане този месец на 29-ти. И той си отиде от инсулт за две седмици, на вторият ден вече беше в ОАИЛ, а на третия го интубираха. Имахме надежда за обратимост на процеса, която се стопяваше с всеки ден и осъзнавах, че дори и да се събуди няма да е той, ще бъде само тяло, което да се мъчи и ние с него в опити да полагаме адекватни грижи. Той не би искал това нито за себе си, нито за нас. Утеха ми носи това, че той не осъзна какво му се случва или поне така се успокоявам аз.
Не съм го сънувала нито веднъж и се чувствам сякаш ми е сърдит, че не идва при мен, но знам, че не е.  Просто душата му си е отишла спокойна, не че не му се живееше, даже на екскурзия се беше записал. Но последните две години много хора от неговото обкръжение си отидоха и той го приемаше някак, че този момент ще настъпи и за него. И се опитваше доколкото е възможно, максимално да вземе от живота. Остана си на 75. На последният си рожден ден ни събра в едно малко заведение,  Но каза че е за последно, догодина по скромно. После беше написал едно неща на един лист, как трябва да живееш честно и да се радваш на живота, които аз набрах на компютъра и разпечатах за него. Накрая завършва с "Успях да навършат 75 години, какво ще бъде утре не знам"  и датата на РД. Сякаш е усещал нещо не знам. Като почина тези думи сякаш тогава ги видях, преди това не им обърнах толкова внимание. Сега сложихме листа в рамката на гроба му, от една страна снимка, от другата страна това.
Исками се някой да ме чака отвъд някой ден, надявам се след много години, след като  стана и аз баба и да се радвам и помагам за внуци. Но някак си не вярвам съвсем в това

Не знам....дано има вселенски реванш някакъв и да имаме поне ние пълноценно време с децата си.
Дълго време и аз не сънувах. Нищо не сънувах, а по- принцип много сънувам. Беше дълга,черна дупка. Започнах сега...лека- полека. Две години по- късно. И аз не можах да си изживея мъката,но си мисля, че мама така искаше и подреди нещата бебето да ме държи, иначе...не знам какво щеше да бъде с цялата ми емоционалност. Мама остана на 62. Още много ме мъчи това. Да- винаги има по- лошо и аз така се утешавам,но никак не бях готова. Съдба ли е, има ли отвъд...не знам. Чувствам силата и често,но я предпочитах тук! Без думи, само онзи поглед и силната нежна ръка.

Дано, на всички го желая от сърце.
Моите родители не починаха толкова млади, но пак си ми е мъчно. Но вашите са още по млади, неизживяли своя си живот. А за тези загубили ги още като деца думи нямам.
Сили на всички.....

И мен много ме е яд, че свекърва ми и татко ми не успяха да се порадват на сина ми, поне успяха да го видят.. Завинаги си останаха на 55 и 54г. И детето след някоя друга година няма да ги помни вече.. И ми е много тъжно, а имаха толкова живот пред себе си.

Днес детето ми има рожден ден, първият без моя татко. Миналата седмица изброяваше кой иска на рождения си ден - мама, тате, баба, кака, леля...деде. Рядко плача, но днес сестра му като звънна да честити на малчо празника и едвам успях да се въздържа, но оттогава си плача скришом. Аз родих късно, но баща ми въпреки, че не го показваше се радваше много, особено че е момче, след двете момичета на сестра ми. Така се случи, че и двамата с майка ми често го гледаха като боледува и двамата с малкия си изградиха връзка. Та така тъжно ми е днес, липсва ми обаждането му.

Мама не доживя да види единственото ми дете, а толкова много го чакаше.
Да, накрая като че ли направи сделката: нейният живот за сметка на нов такъв.
Детето ми, обаче, е с проблеми и понякога си мисля, че мама нямаше да може да издържи и това, особено след смъртта на брат ми, който почина долу горе на неговите години сега. Да, състоянието на детето ми не е уж живото застрашаващо, но само една майка, минала през нещо подобно, да знаеш, че нямаш много варианти, бъдеще, че ще е вечна борба, може да те  разбере и подкрепи безусловно…но дали щеше да има сили. Много ми липсва, много.
Защо споделяме сходна съдба, отдавна не търся отговори…карма, уроци, предишни грехове…не следва да се наказват, страдат деца.
Само се моля да имам още време да бъда до детето си.
Да ти е здраво и с много късмет детенце, Ана_Луна.

Много тежка карма, ЕLpis…прегръдки, кураж и сили, за да обгрижваш по най-добрия възможен начин детенцето си и да сте мнооого дълго време заедно. Дано да имаш подкрепата на други близки хора, и бащата на детето, защото не е лека ситуацията.
Моят брат пък е с психично заболяване и откакто го отключи, започнаха неврологичните проблеми на майка ми. Няколко години бяха истински кошмар, тя не успя да се събере и да понесе това, предаде се. Много тежки моменти имахме, а аз бях принудена да бъда ‘възрастния’ в семейството, на 20 години да взимам тежки решения, да търся психиатри, да лавирам между психично болния си брат и родителите.  Не знам дали не това не ме осакати емоционално до степен че да приема сравнително спокойни  смъртта на майка ми.
И не знам колко духовен човек трябва да си, за да избягаш от въпроса ‘защо’…
По въпроса за живота след смъртта- колкото и да ми се иска, не мога да повярвам в това. С умирането на мозъчната дейност, умира и съзнанието ни. Дори да има някакво преобразуване на енергия след смъртта ни, това не сме ‘ние’. Донякъде вярвам в по-висш смисъл на съществуването ни или разум , но това е различно. Има си своето логично и научно обяснение, но още сме достигнали до него. Нещо като примера с клетките от тялото ни- всяка една от тях има своята форма, значение  и функция за поддържане на организма, но биха могли да разберат  смисъла от същестуването си, сами за себе си. С начина , по който са създадени и функционират. не могат да видят човека отстрани и да го осмислят, но това не означава , че няма смисъл от тях . Нещо такова си мисля, че и с нас -хората.

Благодаря, Polikseni.
Не, не си осакатена емоционално, просто е много трудно и в човешката природа е да намира начин да оцелява. Ако не успее, се само- и унищожаваме.

Малкото ми момиченце стана на три тъкмо, а не мога да спра да мисля и да страдам за моята мила майка , гледам сега снимки от рождения ден на малката четиримата ..със свекърва ми…. И толкова мъчно и тъжно ми става , че моята мама няма да присъства на нито един празник  на детенцето ми. Майка ми беше най-слънчевият и добър човек на света, чакаше бебенцето ми с  нетърпение и толкова се радваше че ще става баба , сега детето мие лишено пт най - прекрасната баба , която може да има. Щеше да получи най-голямата бабина любов и положителни емоции с моята майка, толкова се измъчвам затова и мисля постоянно и плача.  Мъчно ми става , че детенцето ми се радва толкова на свекърва ми , която обаче е един ужасен, негативен и намръщен човек,  която говори лошо за всеки че и на детето й говори глупости и въпреки това тя сега присъства на рд и моето дете си я търси … тя толкова иска вниманието на баба си… тя има и др внуче на дъщеря си дете.. не мога да повярвам още че моята мила майка я няма...  Късметлии са тези , чиито майки са успели да видят как израстват децата им. Три години ще станат от липсата на мама , но и един ден не мога да спра да мисля за нея и да не поплача за нея. Толкова бяхме близки с мама , радвах се че сме толкова добри приятелки и че я имам до себе си, успокоявах се  че свекърва ми няма да я виждам често защото ми е правила мръсни номера и се е държала лошо.. и сега имам чувството че по ирония на съдбата мама ми я отнеха и ще ми се наложи да  гледам моята свекърва по 24 часа всеки ден…

А защо трябва да я гледате по 24 часа всеки ден свекървата? По-далече от нея щом е такава. При мен зълвата е гадна, търпях я доста време и след поредното изпълнение я отсворих най-накрая. Казах й да се виждаме вече само по необходимост. Като я срещна "здравей" и я подминавам,  изобщо не се спирам.

Много ми е мъчно за моята майчица. И на мен най-тежи, че няма да може да види  бъдещите ми деца. На 10 август станаха 3 месеца без нея. Все още ми е като сън всичко, минават дните толкова бързо, общуваш с хора, ходиш на работа, живота си тече, ти същестуваш, а всъщност ти е безкрайно мъчно за отминалите дни и пропуснатите възможности. Как ми се иска да си поговоря пак с майка ми, ей така да ме изслуша просто.

Прегръдки мила blenda.
Още ти е много прясно, дай си време и тъгувай, плачи винаги когато ти се плаче.

Днес става една година от смъртта на татко.

Всичко ми е толкова, сякаш беше вчера, още чувам гласа му, когато ми се обади, като каза, че не се чувства добре.
Още ми е гневно на моменти, още ме гложди понякога дали направих всичко, но знам, че направих това, което можех да направя, с оглед шока и объркването и ступора, в който изпадаш в такива моменти.
И в същото време сякаш го няма от цяла вечност, а аз още го чакам да спре пред вкъщи. От 10 дни не мога да спя хубаво, а снощи спах, сякаш го пуснах вече да си отиде, приех го, неестествено спокойно ми е днес.

Моята майчица, най-добра ми приятелка и опора в живота ми си отиде само на 55 години от септичен шок. Беше прекрасен човек, много забавна, много добра, всичките ми приятелки я обичаха, та даже излизаха и на кафе с нея без мен. Не мога да повярвам, че ще трябва да живея без нея. Не мога да повярвам, че няма да ми се обади вече по телефона, няма да й чуя гласа, няма да я докосна повече, няма да види успехите ми и паденията ми. Остана си завинаги на 55 години, а толкова много хубави моменти ни предстояха още. Майко, обичам те! Ти си всичко за мен! И се надявам да ми простиш за лошите моменти, които сме имали. Ако можех да ти дам от годините си, ако можех щях да те гледам и да те нося на ръце, ако .. ако

Малко повод за размисъл...
П.С. не е мое.

Какво научих за скръбта с изминаващото време и с бавната и постепенна загуба на любими хора?
Че тя всъщност е огромната любов, която се трупа в сърцето ти, но няма как да я дадеш.
Че тя е всичките мили жестове, с които искаш да обсипеш някого, но него го няма.
Че тя е онази солена течност, която се събира в крайчеца на очите ти, когато спомен за любим човек нахлуе в съзнанието ти.
Че тя е онази хладна ръка, която стиска в здрава и стабилна хватка гърлото ти и въздуха не ти достига, когато усетиш познатия и тъй силно липсваш аромат на онзи, когото си загубил.
Че тя всъщност е просто любов, която няма къде да иде...