Майка ти почина - преодоляхте ли го?

При майка беше ясно, че си отива, даже аз се “молех” накрая да се освободи от страшните мъки.
При баща ми, както всъщност се бях стреснала, той последните дни, месец имаше “подобрение”, правеше планове, говореше за събирания, почивки…искаше нови мебели, разместване, Грях ми на душата, аз се страхувах да правя такива.
Няма “очаквана”, лека смърт и загуба, болката си е болка, но….при адските мъки около смъртта на мама, си “отдъхнах”, при смъртта на татко, се стреснах, някак уж не очаквах.
Мисля, че огромната разлика беше и в тяхното съзнание, мама го разбираше, чакаше…татко се насили да повярва. Мама ди един момент вярваше в болниците, баща ми не искаше да ги чуе.
Хора, моля припомнете всички административни процедури, които следва да се направят, че аз съм и забравила, а и явно още в някакво никакво състояние.

От общината няколко броя смъртен акт и удостоверение за наследници и тръгваш да закриваш всичко на негово име - телефон, кабелна телевизия, банкови сметки, в данъчното, ако има неплатени данъци и др.

Това е свършено вече.
Благодаря.
Ще се прехвърлят партиди на имоти, декларират.

Снощи или по скоро сутринта преди да се събудя сънува татко. Много странен и малко плашещ ми беше съня. Той беше болен и видимо си отиваше. Но беше на крак, просто по вида му някак личеше. И аз тъкмо казвах на малката ми дъщеря, че дядо и ще умре, но бяхме в стая сякаш, надали ще и го кажа на улицата и в следващият миг бях пред една порта, даже е на една къща на улицата на която сега живея, но не познавам хората там и дойде един мъж, който също не познавам, но в съня го познавам и аз го погледнах въпросително и той само кимна и аз разбрах, че баща ми е починал и се събудих. А всъщност татко не беше болен, получи инсулт, изпадна в кома от която не събуди и почина след две седмици.

Здравейте. Наскоро и аз загубих своята (преди два месеца), и не мога да се помиря как в некадърните ръце на бургаските лекари, си отиде, като че ли насила...Думите и преди да и ампутират крака, бяха "обичам те много", после я видях с кислородна маска отдалече в реанимация, преди да и откажат, пак казвам, едва ли не "насила", жизнените функции...моля кажете как се преживява, особено когато си сам, и все още нямаш семейство...

Как добре те разбирам, мила. Съболезнования!
И майка си отиде така да се каже "насила" - от ковид. Задавах си същите въпроси, макар че лекарите не бяха виновни. При нея наведнъж се отключиха хроничните болести, които тя имаше и от години контролираше с лекарства, но в комбинация с остра дихателна и сърдечна недостатъчност не успя да се пребори за живота си. Няма универсална рецепта как се преживява. Времето помага и притъпява шока. Първата година е най-трудна, докато минат първите празници. После постепенно свикваш с мисълта и се научаваш да живееш с новите реалности.

Jomi, съболезнования:(
Преживява се сигурно, но трудно. Остава една дълбока тъга и празнота. Макар че и при мен е прясно, след няколко дни е рожденият й ден и всяка година ходехме някъде заедно ..сега ми излизат разни спомени от фб .
Опитай да не се доизмъчваш  с такива тежки мисли за допусната грешка и изобщо с ‘ако’…

Наскоро синът ми , на 6 г. , сподели, че не искал да пораства , защото сме щели да умрем. Останах без думи, но кое не е така  всъщност…

Съболезнования! И моята майка така си отиде в Пирогов. От операция за херния, там й се засили хобба на белия дроб и я интубираха и отиде в реанимация. Последно я видях на 23ти август, а на 4ти септември ми се обадиха, че е починала от септичен шок. Не искам да ги обвинявам лекарите, защото тя си имаше придружаващо заболяване на белия дроб, а от интубирането и залежаването беше хванала и пневмония там, която явно я довърши. Опитвам се да не го мисля, защото започвам да обвинявам себе си и се чувствам смазана от това. Явно така й е било писано. Тъжно ми е Тъжно ми е и когато видя написано мама на чужд телефон вече Тъжно ми е, че си отиде само на 55 години, а аз останах без най-важния човек в живота си на 26. Обичам баща ми, но майката си е майка. Тя беше и още е моето всичко. Майка, приятелка, подкрепа, любов. Ех, мамо.. колко ми е трудно без теб.

Jomi, може би когато създадеш семейство и деца ще се почувстваш по-добре.
Моят син, на сходна възраст е, пък ме пита дали ще може да ми вземе телефона като умра, да гледал снимките ни заедно. Натъжава се, но мисля че не осъзнава напълно какво е да нямаш майка, и слава богу.

Всяко дете на тази възраст задава въпроси за смъртта. Моята дъщеря също ме е питала. Казала съм, че ние с баща й ще умрем когато станем много стари и болни, а тя вече ще има нейни дечица. Дали ще бъде така - никой не знае, но това обяснение помага в повечето случаи и временно престават да задават въпроси.

Съболезнования за загубата. Никак не минава болката, ще станат три години от загубата и на двамата ми родители,почти едновременно , пак от ковид. Още се побърквам как трябваше и какво трябваше да направя. Боли ме с никой не споделям вече, сигурно съм им омръзнала безкрайно на хората около мен, само тук виждам ,че наистина боли до край.

Странно е как винаги си измиват ръцете, с "придружаващите заболявания"...

“Придружаващите заболявания” са важен фактор. Понякога наистина няма какво да се направи, но близките не можем да го приемем лесно.
Последните седмици не спирам да мисля и аз за майка. Мина вече година. Много ми е празно, липсва ми.
Сили и търпение, момичета! Носим ги в сърцата си обичта винаги ще е там.

При майка ми наистина аз виждах как се отключиха всички заболявания вследствие на ковид - и диабета, и сърдечните аритмии. Лекарствата изведнъж спряха да помагат и не успяхме да я овладеем. Кръвната захар скочи над 30, кръвното се вдигна, сърцето взе да прескача. Това в комбинация със сатурация 60 ... Нямаше какво да се направи.

Странно, решавам да се включа и попиша и виждам, че последните коментари са свързани точно с това, което ме мъчи....
Внезпано (за пореден път)  последните дни ме налегна и ми тежи отново чувството за вина. Не спирам и вероятно няма да спра да се питам дали бях достатъчно отдадена на борбата за живота й? За такива простотии се вживявам, толкова навътре приемам другите хора, а за нея, за най-ценното ми нещо направих ли и дадох ли всичко от себе си? Не и помогнах, никак даже, но провокирах ли се, поне да си кажа -опитах всичко... Ами не! Не се чувствам като да съм обърнала света, както тя напълно заслужаваше  и колкото повече време минавам, колкото повече информация срещам, алтернативи, клиники, възможности, все се питам- а защо не съм го знаела или проучила тогава, а защо не съм се интересувала?
Ясно ми е, че няма връщане назад и тези терзания могат само да ми навредят, но не мога да приравня загубата на мама с  житейска грешка, която да съм допуснала; с факт, който дори и трудно, но можеш да приемеш като опит и да продължиш. Може би тя е разчитала на мен без да ми го показва или да ме товари...толкова лесно ми се струва, че я пуснах, че я оставих без помощ в страданието...Тя ми е непрежалима....да бях направила всичко! Все си мисля, че в човек или поне в мен има заложен някакъв егоизъм, който да  помага да живее собствения си живот, носейки подобни спомени и последици. Ако има начин да знам, че е нямало друг начин за развой, би ми било съвсем малко по-леко...
Просто си споделям, знам, че ще ме утешите, но няма нужда, след няколко дни ще се успокоя и така до следващия момент на посърване ....и все ще е така..