Майка ти почина - преодоляхте ли го?

За съжаление това са мъже, които в масовия случай са научени да не пипват нищо вкъщи и от отглеждане при майка им се прехвърлят към това да ги отглежда жена им, а накрая очакват същото да го правят децата им. Може и пералня да си пусне, и вечерята да си стопли във фурната, но не го прави, а изисква от мен да съм постоянно около него. Но аз имам работа, съпруг и дете. Обяснила съм да се съобразява малко.

И да нямаш съпруг, човек бива да е самостоятелен. Баща ми никога не беше пускал пералня, показах му и повече не сме говори за това. Иначе овдовял човек страда, нормално, ама частта с прислугата е малко от минали векове. Толкова не е недъгав никой. Дядо ми овдовя на 60. Толкова глезен мъж не е имало – отгледан като малък със слугинки, после баба ми беше екстремна домакиня, че и той актьор, но първо, започна да готви фантастично, всяка сутрин минаваше парцал в целия апартамент. Значи щом той можеше, старата генерация патриархални мачовци, значи всеки може. То да са в добро здраве само, иначе децата не са прислуга. Компания, разговор, да, но другото, съжалявам, не позволявайте да ви вменяват слугински задължения.

И аз съм чувствам като сирак, въпреки че вече съм голяма. Знам, че съм сама вече на този свят и сама трябва да се справям във всичко. Жива съм и трябва да намеря някакъв начин да продължа да живея. Тати, ако беше тук, и беше ме видял как изпадам в депресии и отказвам да продължа да живея, щеше много да се ядоса, разочарова и огорчи. За мама не знам как щеше да реагира. С тати много по-дълбока връзка и се разбирахме. Докато с мама все се карахме.
Допълнение Не бях дочела останалите коментари. Брат ми също чака всичко на мен. Дори не върши и мъжката работа. Една жена, която е 40 кг, как очаква да отвие главата на чешмата и да я смени. Как да сменя кранчето за пускане на водата в тоалетната, че вече 6-7 месеца е счупена дръжката, която той я счупи, също така не се спира добре, фучи и капи вода. Има навика като се ядоса, да чупи. В домакинството нищо не пипа. Ако не съм аз, да е потънало в мизерия и да ходи неопран и с мръсно бельо. Не знам как е живял сам.в София. Той затова се прибираше всека седмица и носеше по цяла чанта с мръсни дрехи и бельо. Мама така го научи. Колко пъти й казвах да го остави сам да се пере и да му прави забележки. Като че ли.се страхуваше от него. Сега аз го отнасям. Едно от нещата, за които се карам с него, и ме кара да изпадам в нервни кризи, са тези, които написах. Все е уморен, изтощен, с главоболие, и вдигане на висжко кръвно и хлопане на сърцето, защото му е била натоварена работата в офиса. За тези проблеми в здравето, колко пъти му казах да се запише час при кардиолог и отиде на лекар. Все ми казва, да си гледам работата. Вече имам чувството, че симурлира,.че не му и добре, само и само да го оставя на мира. Преди малко си дойде да обядва, че работата му е на 3-4 минути от вкъщи, и изглеждах уморена и едва ходих. Казах, че много домакинска работа свърших и се преуморих. Той ме погледна злобно и изфуча.

Дааа,и това понякога ме надъхва.Това,че ще са разочаровани ако не се стегна и продължа.

Не може ли да го отрежете от тези му навици? На колко е години?

Дойдох да споделя,.за да ми олекне. Да се промени, няма да се промени. Най-добре е да живеем отделно. Само да си намеря.работа и имам финансова възможност да покривам всичките си разходи, ще го принудя да се изнесе от вкъщи. Ако ли не - аз ще отида на квартира. На 44 години е.

Баща ми, когато майка ми си беше вкъщи, не пипваше нищичко, свързано с домакинството. Включително сме се вбесявали как и солта му е подавала. Когато майка отидеше някъде и няма кой да му прислугва беше тип топ - готви си и то вкусно, сервира, отсервира, мие чинии, слага дрехи за пране, простира. Та явно беше, че минава номера.

Аз си мисля нещо друго - че съм заключила някъде дълбоко факта, че той си отиде. Не знам как да го обесня. Нямам илюзии, не се самозалъгвам, но го усещам като блокирано някъде дълбоко в мен и покрито. И просто продължавам напред.

Великден наближава, нямам стимул да го празнуваме, но после си казвам, че не мога да лиша детето си от празници. Да, няма да е същото, но ето и моите родители са губили техните родители и въпреки това са съумявали да продължат.

Имам една снимка от първият ми рожден ден. Общо сме били 16 човека, 9 от тях вече ги няма и то близки, много близки хора

Щом имате дете, празнувайте Великден. Не можете да го лишите от този празник. За него това е една голяма.радост. Все пак ще му останат спомените как е празнувал празниците с мама и тати.

И не само заради детето, трябва да продължим заради самите себе си, като първо си дадем нужното време да приемем липсата на близките ни. Да празнуваме, макар и с тъга зад усмивките. Ние страдаме за пропуснатите мигове на близките ни, които няма да могат вече да изживеят, но те не биха искали и ние да се лишаваме от тях. Погубвайки себе си не може да върнем тях. Те са минали своя път, винаги по кратък от колкото ние сме се надявали, независимо на колко са си отишли от този свят.

И аз така се чувствам за загубата на баща ми. Но в момента неговият по-малък брат, средният, те са трима, като най-големият беше татко е много болен. Претърпя операция за отстраняване на тумор в главата, доброкачествен, но беше много голям и сраснал с мозъка и в резултат на това дълга и сложна операция, дълго време под упойка и сега е на легло. Надявам се да успеем да го вдигнем на крак, рехабилитаторката казва, че има голям шанс. Той няма деца, жена, ние племенниците и най-малкият брат се грижим за него. Проблема е, че има някаква избирателна загуба на памет и ни обърква. Най-тежкото за мен е че бърка по-малкият си брат с татко и всъщност изобщо не си спомня, че е починал. И все ми говори, баща ти дойде и такива неща и ние за да не го стресираме излишно естествено не му казваме, но е много странно и болезнено да говоря за баща ми в сегашно време, колкото и да ми се иска да е така...... Дано се вдигне, нямам сили да загубя още някого толкова скоро.

Като цяло и мама се държи. Не се оплаква, но и е много тежко- виждам го и го знам. Готви си, хапва по малко. Но като я питам понякога как си, какво правиш?- и почва “Какво мога да правя сама?!”, на въпроса ми “Хапна ли?”- ами не ми се яде, но хапвам.
Знам, че и е много мъчно. Не мога да ходя всеки ден, защото също много се изморявам, а и от тревожните вълни напоследък съм още по-изтощена. Мъчно ми е, ако можех само да накарам всички да са добре…🌟

Отдавна и аз не се бях включвала. Исках да пиша, какво странно нещо ( аз вярвам, че е бил татко) ми се случи точно на 1г от смъртта му 10.10.2024г. Решихме с мама да не правим помен с хора, тя отиде по- рано на гроба, а аз по- късно, защото децата бяха болни и нямаше кой да ги гледа. Както и да
 е. Като се върна оттам ( аз още не бях отишла) ми сподели, че не е успяла изобщо да запали малката свещичка ( тези от черква), а само голямата във фенера.
Като отидох и аз, беше все така ветровито и видях свещта на мама на дребните бели камъчета ( върху гробът има плоча от цимент и отгоре с бели камъчета) и тръгвам да я паля и няколко пъти не стана и изобщо не видях къде я оставих свещта и отидох от другата страна да запаля голямата във фенера. И през това време моята се е вплела с тази на мама и горят с много голям  и ярък пламък... Стана ми ужасно мъчно, сякаш той искаше да сме и двете там...
П.С. той почина от инсулт за точно три месеца, всичко беше ужасяващо...адът се беше стоварил върху главите ни. В началото на месец юли той получи първия инсулт,  а аз родих второто си детенце в края на същия месец. Моят татко също имаше рожден ден през юли месец. Така се случи, че пък големият ми син ( сега на 5г) има рожден ден през септември, когато има мама.
Та самият юли месец, някак не мога да му се зарадвам ( поне за момента е така). Все го свързвам с началото на края с тате...
Миналата година само връщах спомените,  тогава през 2023г април се наложи да оперират мама за смяна на тазобедрената става. А аз откакто забременях сънувах само кошмари, които символизираха смъртта. Тогава много се тревожех, че ще стане нещо с мама на операцията или след това. Все пак, тогава беше на 71г. Но очудващо бързо се възстанови и тогава си помислих, че нещо с бебето или с мен ще се случи. Татко нямаше никакви индикации или неразположения.  Беше много пъргав за възрастта си(завинаги на 74г си остана). Когато разбрах ( три дни след инсулта) бяха скрили от мен, светът ми се срина...и сънищата спряха...
Той почина в хоспис ( по ред причини) за 20 дни. Бяхме наели физиотерапевт, но той вече не можеше да става и му плащахме само да ме набира от телефона му ( като дойде), защото той не осъзнаваше, че звъни.
12 часа преди да почине се чухме за последно.  Беше понеделник вечер,  вече едвам му се разбираше,  какво иска да ми каже, а аз само му казвах, колко го обичам и всичко ще бъде наред, а той само повтаряше, че ни обича и да си гледам дечицата... Ох, момичета жестоко е...дори и сега плача..
След като почина, получих срив на имунитета,  пневмония, няколко месеца по- късно и инсулинова резистентност и хашимото. След това го сънувах, но в началото само плачех, дори и на яве в съня си. Около годишнината от смъртта му го сънувах отново, като той ми каза, че винаги ще е с мен и силно ме прегърна и ми каза, че сега ще се събудя и ще усетя топлината от прегръдката му...Еми така и стана... Много ми се иска да има нещо отвъд смъртта..Дано!

Ох мила....
Поплаках и аз с теб! Много ми е познато- едновременното преживяване на живота и смъртта. Не може да бъде описано. И аз бях в пълен блокаж. Такъв,че не можах да изживея мъката си по загубата, за да съм налична за бебето. Без да го мисля изобщо- някак психиката се настрои, така че да съществувам машинално.
Всичко ми се сгромоляса и на мен на годината. Тогава потънах. Дойде със страшна сила. Ще стане май месец три години. Още много боли, но някак по- притъпено.
И аз искам да не е край и да има някакъв смисъл цялата тази болка. Че сме част от тях- ясно, но...бих искала да виждат, какво става и как продължаваме нататък.

Fire lady , съчувствам ти!Болката ти ми е позната, защото и аз я изпитвам.
Посрещнахме нова година с мисълта, че тази година ще чуем новината за тати “здрав си, ракът го няма”. Всичко вървеше добре… до 12 януари , 16:30ч. когато от спешния екип чухме “Съжалявам. Приемете нашите съболезнования”. Пълен срив. Въпреки, че раната ни е прясна, нищо вече не е същото. Много ми липсва, с всеки ден все повече. Днес с мама отново отидохме на гробищата. Седя до гроба и за секунда сякаш докато се загледах в пръстта си дадох сметка “Ама тати е там, отдолу, починал”. Еее, болката е тежка, задушава. Може би мозъкът ми изключва, за да ме спаси от шока и сякаш има едно отричане и си живея с мисълта, че пак ще го видя!
Разбрах едно, тези които не са загубили родител не разбират колко голяма е болката. Все чувам “Времето лекува, животът продължава”, да така е, но болката я има и това е болка в душата( не я усещам в орган). Усещам я някак в цялото ми същество!

Мен понякога толкова ме боли, чак си мисля че няма да се справя.Винаги съм била оптимистка, борбена...че мога да преборя всичко.Не става.Най-много ме тормози мисълта, че тя толкова се страхуваше от болниците,а си отиде сама там.Не мога да се примиря с това.Постоянно мисля дали е била на себе си в последните си мигове, дали е била уплашена, дали се е мъчила.Много ми е тежко,незнам кога ще поолекне тази тежест и дали ще поолекне изобщо.

Някъде бях чела, че минути преди да почине човек усеща топлина и облекчение, няма страх. Вярвам, че и с твоята майчица е било така. Тати винаги казваше “Много ме е страх от смъртта”, но уви и при него настъпи. Той почина в нашите с на мама ръце и вярвам, че е бил спокоен. Нали в Библията е казано, че ангели поемат покойния, за до не се плаши от промяната. 🙏🏻