Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Моята не я беше страх от болниците, тя цял живот е била по болници, защото по време на бременността с мен, отиде си когато бях на 39 години са я диагностицирали с порок на сърцето. Но после заболя от пустият рак. Вярваше, че там ще и помогнат и до последно. Но накрая вече се губеше и се стресираше като осъзнае къде е и какво я очаква. Толкова исках да в стабилизират, да и дозират болкоуспокояващите и да си в прибера вкъщи, в нейният дом. Но не успях. И аз като теб си мисля, била ли е на себе си, търсила ли ме е накрая, имало ли е някой при нея, медицинско лице или си е отишла сама и уплашена. Питах ли после в отделението не знам, не си спомням много неща от този ден, сякаш ме успокоиха, че си е отишла спокойно, но мисля, че го казват на всички. Много време се измъчвах с тези въпроси, самобичувах се. Но това не променя нищо, само те отдалечава от теб самия, от близките, отдалечаваш се без дори да го осъзнаваш. А не трябва,те не искат този живот за нас. Трябва да скърбим,  но и всячески трябва да търсим начин да продължим, въпреки ужаса и болката. Всеки сам намира своя начин и при всеки отнема различни време да се вдигне, заради нас, заради тях.

Човек рядко е адекватен в последните си часове. Обикновено е объркан и леко зашеметен. Майка заради ковид беше с ниска сатурация и почти е изпаднала в безсъзнание в последните часове, а преди това само е повтаряла на лекарите че иска да я сложат да легне (лежала е, докато го е казвала, т.е. мислела си е че е права, значи не е била окей с ориентацията в пространството). При болни от рак дори съм чувала, че имат нещо като халюцинации накрая заради болките.

Днеска майка много ми липсва, четох последните съобщения от нея, на 13ти септ.сме си писали за последно, после вече не беше в дъстояние, отишла си е рано сутринта на 16ти. Винаги ще съм ѝ благодарна, че намери сили предната вечер да се чуем. 1-2мин само, тя вече не беше в състояние, брат ми държеше телефона.
Когато я е намерил сутринта, брат ми е мислил, че спи, толкова спокойна изглеждала. Вярвам, че не е имало болка тогава, въпреки гадния рак.
Мислим, че кучето, което спи при брат ми е усетило. Призори започнало да скимти и отишло да го побутне с муцуна, но брат ми не станал.
После кучето не влизаше в стаята в която в била майка, седеше на прага и не пристъпваше, а преди това винаги гледаше да се набута в стаята.
Котката също изглежда разбираше, че има нещо.

Днес... особено тежък ден. От всякъде- мама,мама, мама ...
Цвете и обич за майките горе!

Наближават две години от смъртта на майка ми. Не е минал ден, в който да не ми липсва. Най-после спрях да я сънувам болна и немощна, много трудно преживях как ракът я беше изменил в последните й дни. Беше страшно. Сега я сънувам някак радостна, спокойна.

Толкова неща се случиха, толкова неща се промениха. Странно ми е да взимам решения, без да се допитам до нея, а толкова неща бих искала да й кажа и за още много да я питам. Уви, в този живот няма да имам възможност.

От вчера ми е много тежко и безразлично всичко. Вчера като бях навън напираха сълзите ми. Дори ги сънувах пак на погребението. Мъката ми се върна в пълна сила, като че ли днес мама и тати са починали. Не знам как да се справя с тази мъка, която ме обзе. Събудих се със силно главоболие. Не се чувствам никак добре днес. Как ще върша изобщо работа.
Наближава 11 април, когато мама падна в банята. Също се питам как се чувствала в болницата? Тя мразеше и се страхуваше от болници. А там завърши живота си. И аз се питам как се чувствала в последния си ден. Брат ми беше на посещение при нея поселедния ден преди да почине на следващия ден рано сутринта. Лекарите са го оставили при нея да постои почти 1 час -никога не бяха му позволявали да стои толкова дълго при нея. Съжалавам, че не бях там. Когаго бях там с брат ми, все не пускаха. И мама е осъзнавала, че беше брат ми при нея. Опитала се нещо да каже, но не можеше. При тръгването му, той е бил я хванал за ръката й, тя стиснала здраво ръката му и не искала да го пусне да си отиде. При излизане от вратата, се вторачила поглед в него, като че ли му е казвала сбогом и няма да се видим повече. Изглежда, че е предчувствала, че си отива от  този свят.
През май месец е осъзнавала, че беше в болница и също така че беше в интензивното. Разпознаваше брат ми и чичо ми. Тя се вълнуваше да ги види. Опитвала се да каже нещо, но не можеше. Аз пак не можах да вляза при нея, когато умът й беше се прояснил.

Аз съм по същия начин.Един ден съм добре,на следващия-мъката направо ме потапя.Забелязах,че когато започна да мисля за нея,получавам пустото сърцебиене.А това е почти постоянно.Тук ми препоръчаха книгата Докосване от рая,донесе ми известно облекчение,ужасните картини от болницата в главата ми поспряха.Препоръчвам книгата.
Те,нашите починали близки,искат ние да продължим живота си!❤️ Добре са,около нас са и пак ще бъдем заедно.Вярвам в това и ми носи утеха.

Не се обвинявай Анонимен_7
Последната седмица само аз ходех при майка в болницата
Брат ми все казваше, че не може да излезе от работа, защото майка беше в болница в друг град. Но аз знаех, че не иска да дойде, защото не иска да вижда как си отива, той по го приемаше, гледаше по реалистично на нещата, но и си го беше страх. Не че мен не ме беше страх, но се мобилизирах някак си тогава. Но тя вече се губеше и повечето време се унасяше от морфина, вече беше на това. И все за него говореше, казваше, че идвал при нея. Малко ми беше криво тогава, като на теб. Но те живееха с него в една къща и може би затова. Деня преди да почине я преместихме от кардиологията в отделението по палиативни грижи. Тя беше с рак, но се беше влошило сърцето, защото беше и със сърдечна операция и грип май и лепнаха преди това в лъчетерапията. И имаше проблем с дишането и затова я изместихме в кардиология. Последните три седмици изкара в тази болница, което също ми тежи. И мисия, че самата обстановка в палиативните грижи я довърши. В смисъл, че тя в кардиологията макар и зле, беше на висок етаж, виждаше отсреща блоковете, даже ми казваше кой прозорец в колко светвал сутрин. Февруари месец беше. И там беше сама в стая. Тук я сложиха при друга жена, която също беше много зле и след химиотерапия явно, беше без коса милата и майка помисли, че са я сложили при мъж. И един телевизор бяха и включили точно срещу нейното легло. Светеше в тъмната, мрачна стая. Беше ужасно. И там ми каза едни думи, твърде лични, за да ги споделя, но наистина бяха като сбогуване или по скоро искаше прошка от нас. Той батко беше извън стаята де и после се унесе, ние си тръгнахме и на другият ден ми се обадиха, че е починала.

И такива моменти на рязка тъга, след като си мислиш, че си започнал да го приемаш също ще има и занапред. Дата или дума на някой и съм избухвала в плач ей така от нищото

Татко също беше против болниците. Усещал е, че стигне ли се дотам това ще е краят. Преживя много тежка операция и то с минимална кръвозагуба. Чак доктора беше изненадан. На следващият ден е бил в кондиция, лично доктора ми звънеше да ме уведоми как е татко. После го преместиха в отделението и уж добре, уж всичко наред и изведнъж започна да буйства, да иска да си ходи вкъщи. Консултирах се с мои познати лекари, казаха ,че понякога се случва особено при възрастни пациенти. Било делириум и отминавало. Преместиха го в самостоятелна стая и бяхме решили да се редуваме. Но вечерта се влоши, мислеха че прави инсулт. Оказа се, че е друго и го преместиха в реанимация. Започна подобрение, много се грижеха за него. Предпоследният ден като го видях беше розов, свеж, в кондиция. Говорихме си нормално. На следващият ден беше пак зле, но някак си давахме кураж. А и беше на съвест.  Помня, че ми стисна ръката. На 1 май влязох да взема душ и после да ходим при него на свиждане, когато дойде сестра ми и каза, че е починал. Знаете ли ужасно се страхувах да не ми звъннат с тази новина. Когато попълвах имената за контакт, като първо лице изписах себе си, а като второ сестра ми. Всеки път като звъннеше непознат номер и сърцето ми спираше. Не знам, дали някой не чу молитвите ми, но бяха звъннали директно на сестра ми. И така скоро ще стане година без него. Истината е, че след операцията му даваха поне още 6 месеца и дори да беше оцелял може би едва ли щеше да е за дълго, но щеше да си отиде в мъки и болка.
Понякога като правя нещо и ей така неусетно казвам на глас "Обичам те, татко". Надявам се да ме чува. Вярвам, че това не е истинския край. Вярвам, че това беше неговия избор да си тръгне с достойнство и да си бъде негово решение. Синът ми продължава да се сърди като някой сяда на мястото на дядо, а майка ми ми сподели онзи ден, че сяда на неговото място, за да не гледа празния стол.

Аз съм си наложила такава борба със скръбта като защитна реакция, че не знам къде ще избие някога. Дистанцирам се от спомени, не плача, не правя подавки , не ходя на гроба. ( то ми е и на 500 км, практически няма как но и самата идея за смъртта ми е тема табу.
За сметка на това я сънувам постоянно и има моменти от време на време, когато се сещам и все едно ме пронизва мисълта за смъртта и тягостното усещане. За секунди в главата ми изникват топлите спомени и едновременно с това тялото в ковчега. Безмилостно жестоко е всичко това.
Детето ме пита онзи ден- ‘-ама наистина ли няма да се върне никога от небето ? Щеше ми се светът да не е устроен така’ …

Жестоко е да чакаш смъртта и да не можеш да приемеш, че близките ти и ти няма никога да се върнеш и върнат и все едно никога не си съществувал, изчезваш просто.
Също не ходя на гробищата. Разстройвам.се много.
Преди да почине тати всяка нощ сънувах собствената си смърт и лежах в ковчега и.всички ме оплакваха, а аз гледах някъде надалеч.цялата процесия и мъката на мами и тати и плачещите хора над ковчега ми. Исках да отида при мама и тати и да ги прегърна и да им кажа, че съм тук и съм жива все още, но не можех. Опитах се да ги доближа, те все повече.се отдалечаваха и никога не можех да ги стигна. Помня тати беше.най-съкрушен и едва стоеше на крака. Беше на колене застанал.пред ковчега и ме.милваше. А.мама до него коленичеше също и беше прегърнала.едната ръка тати, а другата също.ме.милваше. Събуждах се всяка нощ от този ужасен сън. Тръпки ме побиваха. И сега също като си спомням. Не можех да спя както трябва. Беше ми страх да заспя,.за да не ме споходи пак същия кошмар. Този кошмар започна, когато Covid се появи и ме беше страх да не почина аз или някои от най-близките ми от Covid. Всички се пазихме.много да не се заразим. Тати го беше най-страх от тази болест. Беше развил.маниакалност и си втълпяше симптоми. Но накрая Covid не ни подмина. Разболяхме.се всички. И Covid доведе до усложнения при тати, като получи.масивен инфаркт.  Разказах го на мама след смъртта.на.тати. И тя ми каза, че кошмарът е предвещавал,.че.не аз щях да почина, а някой от най-близките ми. И ето, тати почина.

Минавам и аз да споделя това-онова. Това място хем е като дневник на мъката ми, хем като място, където намирам разбиране от всички със сходни съдби. Останалите, които не са го изживяли съчувстват, но просто не разбират колко е тежко…
И аз съм така - на приливи и отливи. Няколки дни са сравнително нормални, следващите те държат на ръба на отчаянието. Редуват се кратки периоди на ужасна скръб с такива на примирение и тиха, тъпа болка. Много ме е яд, че повечето ми спомени са свързани с тежките последни месеци, когато мама се мъчеше в агония Иска ми се да си спомням хубавото от нея, истинската нея, не каквото беше останало накрая! Дали ще стане скоро?! Не искам да мисля вече за тази ужасна болест, погубвам се Поне с чувството на вина имам напредък, налагам си да мисля, че съм направила всичко по силите си. Ако можех, щях и света да обърна, за да я спася. Но нищо не зависеше от мен. И тук идва проблемът с неприемането - не можех да се примиря с диагнозата, със състоянието й, с мъките й… не можех да го понеса и да съм свидетел на това. Затова наех болногледачка  и тя се грижеше за мама в нейния дом. Знаех дълбоко в себе си, че не могат да й помогнат и най-добрите доктори (те самите ми го казаха) и за мен беше важно да й осигуря комфорта на собствения й дом. Знаех, че ако е в болница, само ще изгуби време и ще си донесе още мъки. Затова исках да бъде там, където ще е най-спокойна - вкъщи! Ходех всяка седмица до града й, беше изключително тежко за мен да я виждам толкова променена и немощна! Сърцето ми се късаше… И бях нервна, ядосана, гневна... Не й дадох нежността и утехата, от които е имала нужда. Винаги ще се бичувам заради това! Но не можех… просто не можех…
Надявам се силно, ако духът й продължава да живее, да знае колко я обичам и как бих дала всичко за прошката й! Тя ми поиска такава в прощалното си писмо (тя-на мен!!!!), а аз не можах… Не исках да се сбогувам, защото не исках да приема, че краят е близо! Че е неизбежен. Хем го осъзнавах, хем го отричах… Много сбъркано чувство! Но сигурно ви е познато…
И тази липса сега, толкова е всепоглъщаща. Взех всякакви ценни спомени от дома й - снимки, дневници, стари картички и рисунки от мен (всичко си е пазила), нейни бижута и дрехи - обградила съм се с нея. Дори отидох в апартамента й и изчистих всичко, за да е както преди, когато тя поддържаше блестящ ред и чистота. Дори пренощувахме с децата там, спах на нейното легло и колкото и да ми беше мъчно, се чувствах близо до нея. Цял живот ще ми липсва, но ще го живея смислено и ще ценя всеки един ден… докато отново се съберем. Знам, че ще стане!

Все едно аз съм го писала с тази разлика, че майка си отиде в болницата. До последно вярваше, че ще и помогнат. Не искаше просто да стои и чака края си. Не можех да и го отнема, макар, че лекарите бяха категорични, че няма шанс. Не и разрешиха химиотерапия заради сърцето, което я сломи. А аз си мислих, че поне това и спестиха. Изписаха и палиативна лъчетерапия за облекчаване на симптомите и защото тя настояваше за лечение. Но тя не знаеше, че е палиативна.
За това кога ще започнеш да си спомняш хубавите неща с нея си трябва време, сянката на болестта винаги ще я има, но ще започва малко, по-малко да излизат на повърхността и другите спомени, хубавите. Аз вече когато мъката не ми е толкова яростна, като в началото започнах да си пускам клипчета, от моята сватба, от сватбата на брат ми, от рожденни дни на децата. Исках да чувам гласа и и се радвах, като я виждам усмихната

Сега слушах една песен на Веселин Маринов. Намерих я тук в една тема "Най-тъжната песен". Разревах се и се разстроих.
Веселин Маринов-Идвайте си.

Оная вечер сънувах погребението на майка. Сънувах и баба, но жива.