ходите ли на гробища често

Хайде пак с рогата/бутонките напред. Наистина не ви ли омръзна, какво доказвате? Аз се срамувам от поведението ви, вас не ви ли е срам. В тази тема пишат хора загубили дете......
Кому е нужно това обиждане на ритуалите щом някому това носи спокойствие?!
Лилянa, не мога да повярвам, че поне грам смирение/толерантност нямаш  
Да, тъпо е да се ходи на гробищата, тъпо е да се скърби за починалите, тъпо е да се спазват някакви отвратителни ритуали. Сега по-добре ли се чувстваш?!

Никъде не съм написала, че искам да се чувствам добре в тази тема. Само не съм съгласна с думи от рода на "Не пиши в темата".
Има тема, има въпроси, има коментиращи. Кой какво му било интересно, кой колко хора е загубил и кои са загубените не искам да меря с никого.
Всеки говори за себе си и когато започне някой да дава тон и то заповеден тон на другите, тогава става конфликт.
Аз не съм казала на никого как да тъжи, така че нито съм нагрубила, нито съм се присмяла. Очаквам и на мен да не ми казват какво да правя.

Не разбирам какво продължавате да дискутирате?
Емоционалните инвалиди добре си проличаха в тази тема.
Човек трябва да бъде поне малко толерантен към нещастието на другия, дори и да не го разбира.
Трябва да знае какви са границите, до които може да се простира нездравото любопитство.

Аз самата не съм религиозна, не вярвам в бог, но намирам нещо успокоително в тези ритуали и за това ги правя. Не ги спазвам фанатично, а чисто човешки.
Правя жито, ходя на черква и изнасям помени. Не нося черно, но познавам хора, които не свалиха черното.
Просто ми казват, че не се виждат повече в цветни дрехи, защото душата им е почернена.
И аз ги разбирам.
Когато си безсилен срещу смъртта, всяко малко нещо, което ти носи утеха, е от значение.

Гузен негонен бяга е твоята ситуация. Аз помолих Фея да не пише повече в темата, защото неколкократно зададе въпроси, на които и бе отговорено съвсем културно, но тя продължи да се рови в мъката на хората. Така и не разбрах защо. Ясно е, че за нея няма нищо свято в гробищния парк. Само заровени животни. Показва пълна липса на емпатия. От какъв зор продължава да пише? На мен ми прилича на нездраво любопитство и и го казах.

Абсолютно вярно!

И всеки си намира начин да преодолее или да контролира реалността от раздялата вследствие на смърт. За някои това става чрез спазване на ритуали, за други - чрез отказване от живота като цяло (немалко са случаите на хора, починали от скръб), а за трети - чрез приемане на жизнения кръговрат като нещо естествено.

Ясно е, че всеки смята неговият подход за най-правилен. Което не означава, че на другите гледни точки им липсва човечност. Напротив!

Аз, примерно, уча децата си от малки, че смъртта е нещо, което се случва на всички. Че е нормално за всяко живо същество да свършва земния си път. И че трябва да сме благодарни за онова, което сме научили и/или получили от дОсега си с починалия. Но че не е полезно да оставят тъгата от раздялата да доминира. Защото тя така или иначе няма да отмени настъпилата смърт, а само ще затормозява скърбящия и всички около него - емоционално, психически и физически.

Обсъждаме темата пространно и многократно. Защото не искам децата ми да приемат смъртта като нещо лошо, като нещо страшно. А като нещо напълно естествено. Така те ще са много по-адекватни в кризисни ситуации. Ще могат да живеят в настоящето. Ще са свободни от бремето на скръб, която според мен само ще ги дърпа назад. Ще им е много по-лесно да преминат през живота, който е неизменно свързан със смъртта.

И ако за вас това е "емоционална инвалидност", за мен е правилно. Защото единственото, което искам за децата си е да са щастливи. Не бих искала след смъртта ми да прекарат целия си живот в мъка по мен, в посещения на гробища и в ритуалности. И, ако наистина мога да видя децата си след като умра, няма да се чувствам обидена или осквернена, ако те се радват, ако са щастливи и свободни дори на годишнините от моята смърт. Ако празнуват живота ми, а не отбелязват кончината ми.

Фея, ти можеш да учиш децата си на много неща, но животът е непредсказуем.Това, което са ме учили родителите ми как да преодолея смъртта, нямаше никаква полза. Когато стоях до умиращата си майка, дали си мислех как смъртта трябва да се приема за естествен процес.
Когато стоях до умиращия си син, дали имах в главата си нещо друго освен неистовото желание да умра. Как си мислиш, дали се чувствах благодарна, че съм имала прекрасен син и да благодаря на съдбата за щастливите 17 години с него....

Съжалявам, че трябваше да споменавам факти от моя живот, но няма как по-ясно да формулирам това, което искам да кажа.
Губиш си времето като обясняваш на децата си как да приемат смъртта. Това не е нещо, което се учи, за съжаление. Всеки сам трябва да извърви своя път и да намери начин сам да се справи.
Децата ти нямат твоята душевност,за да си сигурна, че те ще реагират така както ти би реагирала в ситуация на загуба на много близък. Дори и ти едва ли знаеш точно какви чувства ще изпиташ
ПО-скоро смятам, че ако вярвах в бог и т.н, би ми било някак по-лесно да премина през тези изпитания.Ако бях израснала в религиозна среда и възпитана по този начин,  определено щях да намирам по-голяма утеха в тези религиозни ритуали.

Извинявам се за лиричното отклонение   

Бъдете здрави!

Хей, момичета, жени, майки!Всеки от нас е загубил някой близък.Всеки страда по свой си начин.Едни плачат, други викат, трети просто се затварят в себе си.Не можем да си казваме един на друг как да изрази мъката си.Ядосах се, че в 25 страница се коментираше за това кой нямало да яде жито.Никой с нищо не ни кара насила.Всичко е въпрос на разбиране и желание.
Съгласна съм, че е натоварващо да се говори за починалите, но дори по този елементарен начин им засвидетелстваме уважение-помним ги, почитаме и обичаме!Аз лично живея на час път от гробищата/ в ненатоварен ден/ и нямам възможност да ходя.Това не значи, че на всеки рожден ден, годишнина от смърта или задушница не паля свещ.
Ако и кончината на близките ни е повод за дразги-не ми се мисли на къде сме тръгнали.Не в частност ние, а хората.Вече се убедих, че животните са по-жалостиви и милозливи едно към друго.Жалко, наистина
Фактите за смърта са много
Тя е нещо, което е напълно естествено, нещо, от което не можем да избягаме, нещо, което ни причинява жестока болка и нещо, за което никога няма да сме подготвени.Родителите ни пазят от нея, не искат да страдаме и да гледаме близките си как страдат.Лично моята майка ме е предпазвала цял живот от нещото, което аз така или иначе трябваше да преживея.Искала е просто да си запомня близките такива-здрави, усмихнати, обичащи ме.Не да видя някой стопил 60кг за 3 месеца или размазан в кола или...
Аз с дъщеря си не говоря за смърта, тя сама ми казва "мамо не искам да остареете и да умрете, не искам и аз да остарея и да умра...." Казвам и само, че до тогава има мноооого време.И дано действително доживеем да остареем и както каза Дикаприо в Титаник "Ще умреш от старост в топлото си и уютно легло докато спиш спокойно" Малцина са го доживяли този момент!

Deep Bule Sea, съжалявам, че е трябвало да изживееш подобни загуби...

Разбира се, че е невъзможно, а и ненужно човек да съпротивлява на скръбта в такива моменти. Не съм против това. Изобщо. И не го очаквам нито от себе си, нито от децата си.

Но искам да ги науча , че животът продължава. И че трябва да се живее, а не просто да преминаваме през него, забулени в скръб.

Когато бях дете, в моето семейство се спазваха всички ритуали. Вареше се жито на Задушница, палеха се свещи, ходеше се на гробища, правеха се помени. Всеки път имаше дебати за това кое как точно и в какъв ред да бъде направено. Питала съм какво е значението на нещата, но всеки човек ми е давал неговата си трактовка.

Вкъщи, обаче, смъртта не се обсъждаше. Беше едва ли не тема-табу. Като с лорд Волдемор - ако говориш за него, му даваш сила. Даваха ми същият отговор, като за секса - че ще разбера, като порасна. В резултат от това смъртта на дядо ми беше огромен шок за мен. Изобщо не знаех как да се справя с чувствата си.

В търсенето си, с всеки сблъсък със смъртта, съм минала през пълна безпомощност, отрицание, гняв и различни религии. Гледната точка, която имам в момента е, поне за мен, най-логична и позволяваща най-бързото ми връщане към обичайния ритъм на живот => най-ниско ниво на стрес и за хората около мен, и за мен самата.

***

Мира, 

Гробищата са за нас живите, там почитаме паметта на починалите. Не ходех..., но сега имам нужда от това да поплача, да поговаря, да бъда сама.

Да гробищата са за починалите но когато човек е тъгува за починалия близък най-добре е да отиде на гроба на починалия и да му каже всичко.Така олеква и е като терапия в другите страни я има но тук в България не се приема.Ходи ли човек на гробища значи че е луд ненормален различен и гледат на човек по различен начин.А според мен няма нищо лошо в ходенето на гробища.По лошо е човек да е убиец.

Изписах на гроба му думичката Обичаме те с камъчета и ги оцветих с червена боя.Другата седмица ще направя и едно сърце от камъчета и ще го оцветя и него в червено.

Но и няма нищо лошо в това да не ходи. А кое е най-добре, когато някой тъгува, решава той.

Целия гроб го направих с много много сърца!
http://petiatrendafilova.snimka.bg/other/obichamete.744998
Ужасно ми липсва починалия и защото много хора го обичат и им липсва реших да е със сърца.Няма да се върне......но сигурно гледа отнякъде.

Болна жена си , Айс ...
Как може снимки на конкретни гробове да слагаш по форуми ???

Е, всички трябва да видят колко много тъгува....
Прекалено е наистина. Мен не ме интересува кой колко тъгува, и за кого, и как, и въбще как е решил да пренесе фейсбукския кич и на гробища. Добре че не ходя там.