Сънувате ли починали ваши близки? - 3

Да, нормално и практично. Все пак трябва да се има в предвид и желанието приживе.

За мен моментът, в който захлупват капака беше трагичен, най-тежкото... Твърдо бях убедена, че когато почине някой от родителите ми, ще го кремираме, за да избегна този ужас. Но когато тате почина, понеже беше и супер трагично, нямах сили да дишам дори, а на
 погребението и досега имам чувството, че бях страничен наблюдател. Особено след като го изнесоха от залата и го понесоха към гроба, така бързо го "отупаха", че....
И по темата - не го сънувам и много страдам.

Не е много по темата, но искам да попитам знаете ли може ли да се спи на леглото на близък починал. След няколко дни стават 40 откакто баба почина в болницата, а не в леглото си. До 40тия ден никой от семейството не сяда на баба на леглото, но копнея да легна на леглото и и да прегърна възглавницата и. Не бих искала да махнем леглото от вкъщи нито възглавницата и. Целия и багаж оставихме при нея, но има няколко завивки нейни останали засега и тях ще задържа, на по-късен етап може би да ги дам на някой нуждаещ се, но просто не знам редно ли е да ги ползвам като легна на леглото и на възглавницата и ☹ Приживе прекарвахме много време цял ден бях в нейната стая лежахме заедно на нейното легло и гледахме тв 😔

Може според мен. Колко съм спала на дивана (разгъваем), на който почина баща ми. А аз съм си голяма бъзла. Никога не съм усещала страх или да сънувам кошмари там. И ние запазихме негови дрехи, даже често отварях гардероба и ги миришех. Вече ги няма.

Благодаря за мнението. И аз така си оставих една нейна рокля и забрадка и като ги помириша все едно е до мен ❤  никога не бих ги дала.

Съвсем нов потребител, който намира утеха в написаните истории. На 01.12.2020 и на 10.01.2021 починаха вуйчо внезапно и баба - майка му. Баба не можа да го преживее и си отиде при него, а аз и мама самите не можем да повярваме, че семейството ни се разцепи за месец и половина. Усещам, че сърцето ми е разбито, моля им се да се появяват в сънищата и имам няколко истории. Последната от снощи е, че баба ми седи срещу мен и само ми се усмихва благо, вметвам че с вуйчо ми бяха и ще бъдат най-добрите хора, които ще познавам, та усмихва ми се и пред нея на масата стои бяла халва с цели лешници. Събудих се, беше 3:30ч. и си записах, че днес ще търся в магазините за помена на деветия ден. За тази халва не съм се сещала сигурно 15 години, а докато я търсех днес разбрах, че я продават само на Сирни Заговезни - прошка. Приживе не й потърсих прошка, защото за мен това означаваше сбогом и сега си мисля, че съня ми значи, че сме си простили всичко, или че предстои.
Продължавайте да пишете, момичета и момчета. Моите съболезнования за всички.

При мен минаха 18 години и често го сънувам и споменавам. "А баща ми би казал това, би направил така". Разбирам, че трябва да го "пусна", но не мога. В сънищата ми е винаги усмихнат, нищо лошо не съм сънувала. Отиде си много рано, но нали това е живота. Днес сме тук утре ни няма.

Да им е лека пръстта. Казват, че с времето минава, но не мисля, че ще мине болката, а че се свиква с нея... Баба по-често се явява на кака отколкото на мен. Преди няколко нощи кака е сънувала че аз и тя се давим във вода нещо като в море и баба се е появила отворила е ковчега и направо е скочила от него, била го обърнала наобратно тоест с дъното нагоре и ни е накарала да стъпим върху него, кака я питала как така да легнем ли, а баба казала не стъпвте отгоре и така ни е пренесла през водата, оставила ни на брега и влезнала в ковчега отново. Винаги в сънищата на кака осъзнава, че е мъртва и я е питала защо дойде, а баба е казала нещо от сорта да ни измъкне и се връща. Нашите починали близки са нашите ангели. Аз силно вярвам в това, а днес мисля, че баба ни даде знак, че е вкъщи. Леля е дошла у нас и подготвяхме нещата за 40тия ден, който е днес в неделя. Постоянно говорим за баба и я споменаваме и си седим в нейната стая и се чу щрак като шума, който чуваме от ключа като пуснем или изгасим лампата и светлината в коридора премигна и всички излязохме в коридора да видим, нямаше никой естествено спогледахме се и си казахме, че най-вероятно е баба и ни дава знак.

Моята баба почина преди малко повече от година .Бяхме я взели от село да си я гледаме вкъщи и я настанихме в спалнята, където и издъхна в един неделен ден, когато бяхме сами двете вкъщи. Имах привилегията да я държа за ръката до последно, докато си отиваше и да я изпратя в последния й път.  Погребахме си я на село, а самото погребение беше страшно изпитание за мен. Когато се прибрахме, вечерта заспах на мястото, на което издъхна- то си беше моята част от спалнята. В мен нямаше нито страх, нито суеверие- само болка, а и утеха, че нея вече нищо не я боли и дойде края на страданията й. Дядо не я прежали, точно на 40- тия ден след смъртта й получи инсулт и десет дни след това кротко си отиде в болницата, също в неделя. На следващия ден трябваше да го изпишат и да си го  приберем.  Не ни дочака с може би 15 минути за ежедневната визита- със сестра ми бяхме в колата на път към него, когато ни се обадиха, че е починал. Сънувах ги двамата  за първи и последен път след близо година. Дядо седеше до една маса в стая, влезнах при него зарадвана и баба се появи отнякъде. Възкликнах: "Бабке, и ти ли си тука!" и я прегърнах- много силно. И прегръдката си беше съвсем като истинска, толкова истинска, че вместо в сълзи, се събудих с широка усмивка. Баща ми, който не е сред нас от почти 16 години, съм сънувала само два- три пъти, но никога с толкова топлина и радост. Нито веднъж не го прегърнах, дори насън, нито веднъж не му се зарадвах- но обяснимо е, предвид  ужасно сложните отношения, които имахме с него.

Аз пък имах страхотни отношения с татко, бяхме много близки, споделях, за всичко ме разбираше, но така и не го сънувам толкова години вече. Не става и не става, аз вече писах, че по принцип много рядко сънувам, та направо завиждам на сънуващите. Пън съм в това отношение. Едната си баба само сънувах и беше много, много приятно, още помня съня, другата и дядо не съм. И четириногото си приятелче, преди година и нещо си отиде, не мога да прежаля, всеки ден го мисля, друго не мога да си взема по тая причина, а не го сънувам. Нито един път не ми се случи.

Нито дядо, нито баба мога да прежаля няма да се случи. Ще ми е мъчно, докато съм жива. Все ден, постоянно са в мислите ми, какво, как би шха казали или реагирали на дадена ситуация.
Labrex, да кученца и аз много страдам. Едно дете съм, затворена по характер и цял живот другарче са ми били кучетата.
Смъртта на всяко едно я преживявам дълбоко като че си е отишъл човек. Но то си е така, за мен те са повече от близки хора, с огромна неземна душа, която дава любов, много обич и разбиране. Всеки път се заричам, че повече няма да вземам куче и ей мен на, пак съм с четириног.

Ani888, така е, права си. Прежалване няма, просто притъпяване на болката и някакво свикване с нея. А за кученце, не съм се зарекла, че няма да взема друго, но не мога, ей така отвътре не ми идва, не съм в състояние да се зарадвам на друго, засега поне.

Labrex, и аз не сънувам баща ми😢😢
Почина преди повече от година, но съм го сънувала общо 3 пъти. Най-тъжното е, че винаги го сънувам болен, беше болен от рак. Все се надявах да го видя в съня си, че вече нищо не го боли, но уви. Всички около мен го сънуват често, само на мен не ми се явява...

Мама почина на 8.10.2020. Тази сутрин я сънувах за първи път, в родния и град, облечена с дрехи, които знам. Беше толкова реално, в съня знаех, че скоро ще почине и исках да говоря с нея, но не успях и се разплаках. Събудих се от плач, цялата бях в сълзи. Днес е имения и ден

Вие успявате ли да говорите с тях на сън? Аз не. Виждам го, като жив, но не говори. А деня на погребението му беше ужасно. Валеше, като из ведро и много студено (март). Сиво и мрачно. После катафалка не тръгваше. Мъжете я бутаха докато запали. Някой коментира, че той не иска да си ходи. Но си отиде.