Така ли е в действителност?

Eто, най-после в твоя пост намерих отговор на въпроса, защо органически не харесвам културите на разни народи, които изискват да си вечно усмихнат и любезен  . Все не успявам да се обоснова защо именно ме дразни това, като всички смятат, че точно така трябвало да е.

Аз пък вярвам,че един психоаналитик/психотерапевт би могъл да помогне.
И не в смисъла,че един напълно непознат човек ще може да разбере изцяло проблема ти и да те насочи къде куцаш. Просто ще ти помогне да погледнеш проблема,който гледаш така втренчено само от една и съща гледна точка /твоята/ и по други начини , за да можеш сам да достигнеш до надживяването му.
Понякога хората се бъгват от много малко. И тогава един външен човек би могъл да помогне.

Разбира се, че терапевт може да помогне, но не всеки терапевт и не при всеки случай. У нас пък да не говорим. сещам се за неколцина, които са наистина квалифицирани, но и в тях не мога да се закълна. Тук няма регулация на този тип помощ и всеки може да отвори кабинет, абсолютно всеки. Мнозинството терапевти не са минали нито час терапия, а онези които са минали често са я минали про форма и е само някакъв минунимум часове, при необучени свои колеги, упражняващи се иден на друг и тн. По света има някакви стандарти и те не са случайни. У нас по- добре да се отиде на свещеник или на обикновен лекар.

изпитвам почти органично отвращение към хора, на които единственият им призив към другите е , че трябва да се усмихват, за да им се усмихвал светът, бил като огледало , да са позитивни и дрън-дрън глупости. това предизвиква само и единствено агресия у мен- сякаш ми казват- ей, виж ме мен, как преливам от щастие/а в действителност изобщо не е така /, а ти не можеш като мен. демек- некадърник си. благодаря далеч, далеч

посещавала съм 4 психолози в Бг и 2 в холандия. не знам кой беше писал по-горе, че третирали всички като проблемни - моите до един казаха, че съм си съвсем ок . и ако копаех по цял ден на нивата или събирах тютюна , нямаше да ми идват разни мисли от рода на - ама защо когато бях пети клас, и пред кабинета по химия , петърчо от 7б клас, ме погледна накриво, и как това ми тежи вече 2 десетилетия, и да ровим и копаме по темата. а петърчо просто може да е получил двойка по геометрия и да е бил крив, а не защото не ме е харесвал .


 heureuse, книгата , която препоръча  - ''the positive power of negative thinking'' - е чудесна

Serendipity, радвам се, но вече бях забравила  
Кафе с мед, имай предвид, че поне в Канада, където също цари тази вредна донякъде култура на култ към доброто настроение, по улиците и в общуването между хората се събира много по-малко стрес, отколкото в България. Говорят за фалшиви усмивки и някои наистина са фалшиви (защото не може човек винаги да е весел), но в повечето случаи наистина са искрени. И аз го "практикувам" това, и аз се усмихвам по не знам си колко пъти на ден, ама честно ти казвам, не се насилвам, даже ми е приятно. Дори така по-леко преживявам умората. Та не знам, явно това си има и положителните страни. Но според мен обществото трябва да е по-толерантно към хората, изпаднали в дупка. Не че някой ще тръгне да те обижда ако те види такъв, дори ще ти предложи помощта си, но човек сам разбира, че не е редно и гледа превантивно да "се вземе в ръце", т.е. да закопае на дълбоко симптомите, и/или да посети психиатър.

Тази книга , която споменахте има ли я в бг вариант по бг пазара ?

ако мен питаш за книгата- не знам дали я има на бг, аз я имам от амазон на англ.

много добра е ето тази:



доста сполучливо е обяснено за негативите на положителното мислене.

и едно изследване на англ:

J.L.S.Burton and E.C. Casey/2006/., Suppression of negative self-referential thoughts: a field study'. Self and identity.

Благодаря ти !

а какво да прави човек с проблем, който вече така е зациклил, че не може да се оправи сам...нито с помощта на приятели, нито с помощта на дълбоко ровене и размишляване в себе си...в един момент замазваш картината брутално и просто не можеш да се освободиш от товара по никакъв начин...какво правим тогава, не е ли по-добре да се опиташ да поговориш с някого, който е някакъв специалист и можеш да разчиташ на него, че ще бъде безпристрастен и че ще има отговори на някои въпроси, които ти не можеш да откриеш...

Хваща гората. Буквално и/или преносно. 

Зависи от какво е зациклил. Ако е стрес и някакво травмиращо събитие често е най- полезно да отиде в група за взаимопомощ. За други състояния си има други терапии, поведенческа и прочее. Не е нужно ако си зациклил да млатиш 5- 10 години психоанализа, може да се оправиш и с няколко месеца по- проста терапия по случая, а не глобално.

Бояна, боя се, че като те чета, че не съм съвсем наясно относно разликите между различните видове терапии. Можеш ли да ми обясниш съвсем накратко каква е разликата примерно, между поведенческата и психоанализата.

Да, това е вариант Когато обаче имаш отговорности, които няма как да пренебрегнеш, само виеш срещу луната периодично и си налягаш парцалките

Нали знаеш докъде са отговорностите - до гробищата и до лудницата! Те, отговорностите, край нямат, ама дай сега да мрем заради тях! Точно когато си мислим, че дезертираме от отговорност откриваме, че тези, към които сме отговорни, за доста неща могат да се справят и без нас.

Психоанализата, най- грубо казано, приема всички хора за повредени и опитва да рови в несъзнаваното до последна капка кръв. Затова са тези години и години на срещи с аналитика, тълкуване на сънищата, опит да се извадят изтласкани спомени от детството, несъзнавани взаимовръзки между различни процеси и схващания, несъзнавани причини за различни поведения и състояния. Сложността на процеса идва от факт, че несъзнаваното може да "проговори" само ако бъде подтиквано несъзнателно, затова са тези сънища, свободни асоциации и наблюдение върху много часове разкази на клиента.

Когнитивната и поведенческата терапия имат по- прости цели и те са терапевтът да подпомогне пациента като му даде формула, по която след края на терапията той сам да си е терапувт, сам да се справя с проблемите, с тревожността, депресивните пориви и тн.

Подобна е и гещалт терапията, там също процеса не е дълъг, идеята е човек да бъде разгледан в цялост и да се научи да се справя сам с времето. Най- голям почитател и известен вероятно на всички терапевт в тази зона е Хорхе Букай.

Груповата терапия, групите за взаимопомощ са за в случай, в който едно събитие или явление те изкарва извън релси. Дали ще е болен или починал близък, дали ще е злоупотреба с вещества или факта, че си преживял катастрофа, или си бил малтретирано дете, няма значение. Идеята е да се събереш с хора със същия проблем и в група да обсъждате проблема и разрешаването му. Като социолог съм пристрастна, но все пак за повечето не психиатрични случаи това е вероятно един от най- успешните методи. за жалост у нас най- рядко се прилага.

Добре, а ровенето, дори и да не доведе до това несъзнаваното да проговори, може ли да помогне поне в някаква посока на помагане човек да се опознае, да може да си обясни адекватно реакциите си, за да може да се справя с тях? Извинявам се за лаишките въпроси, просто ми е интересно:)