Невъзможните хора в живота ни

Защото е хуманно и благородно да се погрижиш за безпомощен човек.
Говорим за безпомощен. Този дедкиш явно не е такъв и се храни от злобата си.

Дано не прозвуча като лош човек, но няма да се ангажирам повече със състоянието му. Смятам, че предвид постъпките му до момента и възрастта, трябва да получи това, което е дал и да изживее това, което му е писано без някой да поема отговорност вместо него и да го спасява. Именно с това се боря мислено в последните дни, как да реагирам при евентуално влошаване, при обаждане от болница и тн за да не се връщам отново към него. За протокола искам да кажа, че знам какво представлява болен, уплашен и труден човек, но когато това е предизвикано от болест и труден житейски момент. Тогава просто приемаш, че говори болестта, а не той, стискаш зъби и продължаваш да помагаш докато трябва. И в тези случаи ти тежи, боли, но не те кара да се чувстваш като предател към самия себе си(че действаш против принципите и очевидното ). Може би малко неясно го обяснявам сега още под въздействието на емоциите. Но ако любимата ти баба, която е била страхотен човек, изведнъж отключи заболяване и стане ужасна, ти знаеш, че това не е тя, а болестта и, понасяш я. Когато един лош и безчувствен човек, който вече знаеш, че не се интересува  от никой освен от собственото си съществуване, изпадне в невъзможност и болест, тогава какво морално задължение имаш към него?

Не се ядосвай, а помисли реалистично. Той нали се оправя сам и не е болен в момента? Така. Сега дишай, в безопасност си.
Ако нещо се влоши някога си, ще го мислиш тогава.
Невъзможните внушават на другите, че са като 4 годишно и трябва непрекъснато някой да посреща нуждите им. Но те са възрастни хора, абсолютно способни да функционират сами.

Честно казано, върнах се 5 години назад, когато дядо ми/ малко след смъртта на маминка /, започна с тия си изцепки.Ама същите!!

Дълг може да се търси само към живото същество, не трябва да се смята за валидна идеята за дълг към роднина.
В един момент, те не са наши роднини, щом няма нищо останало човешко в тяхното държание.


Сетих се още нещо- търсете социалните, уредете го със социален патронаж.
И си гледайте живота и здравето!

И пръста не бих си мръднала.

И времето и грижите и любовта трябва да се инвестират правилно, в хора и неща, които са градивни и реципрочни.
Тези тъпотии със синовните дългове и прочее дългове, нито ги разбирам, нито ги споделям.

В този случай няма никаква зависимост, даже това чудовище е отговорно за болестта на майката. Това няма ли значение?
И ще мисля аз ако се влошал какво да се прави.

Не е вярно.
Запрещение е отнемане или ограничаване на дееспособност по съдебен ред. Въобще не е нужно да е освидетелстван, нито пък да се лекува в "психото".

LordOzzy разбирам Ви и Ви съчувствам истински ! Някак иронично накрая остават тези, които цял живот са тровили живота на близките, на все отгоре се стоварват на грижите на някой от тормозените използвайки и последния си дъх за да съсипват.
Записан е на кухня, но няколко пъти в седмицата носех отделно храна защото не се яде това, не се яде онова… капризи. Но вече край с капризите, ако се намери някоя нова жертва да му ги удовлетворява, ако не ще свикне да се примирява с това, което има.
По отношение на болестта на майка ми, на няколко места срещнах мнения от психолози, че дългото съжителство (в случая цял живот защото тя винаги е живяла с него) с такъв типаж личност (психопат, нарцисист и тн) много често води до онкологични заболявания заради стреса и постоянния режим на оцеляване, в който се намира жертвата. Така че смятам го за виновен да и това е едно от нещата, поради които развих нетърпимост към него. Понякога гледаш някой стар и немощен, ще се представи като жертва на живота, а не знаеш, че срещу теб стои методичен убиец - на психика, съдби…
Да допълня, аз не се притеснявам какво ще се случи от тук нататък с него персонално. Притеснява ме това, че живеем в много малък град. Ако попадне в болницата, там половината служители ненпознават, ще ни потърсят. Ако нещо стане някога, например се изгуби или в някаква ситуация опре до полицията, там също ни познават и от там ще ни потърсят. Обмислям как да откажа съдействие и поемане на отговорност за него ако някога от някъде ме потърсят, а не какво реално би се случило с него. Защото това пак ще ме обвърже да имам контакт, а аз не желая.

Boikova.B, твоите постове ме провокираха да пиша в темата. Майка ми е човек подобен на твоя дядо хем е доста по-млада. Аз си излязох от къщи на 19 с две чанти дрехи и оттогава нито съм я чувала, нито съм я виждала. През изминалите години тя някак успя да умори мъжа си и сина си (мой природен брат, 7 години по-малък от мен). Сега е сама като куче, никой от роднините ни не иска да комуникира с нея. Мога ферман да напиша със случки, които съм имала през годините, докато живях с нея, но няма смисъл. Егоист, нарцисист, злобар и все неразбрана и онеправдана.

Исках просто да ти кажа, че за да си съхраниш психиката, семейството и живота трябва да скъсаш връзките си с този психопат. Няколко пъти споменаваш, че живееш в малък град и те притеснпва какво ще си помислят хората. Това е последното нещо, което трябва да те тревожи. Няма значение кой какво мисли, ако те пита някой казваш, че така сте преценили и приключваш темата.

На твое място ще го блокирам, включително и на телефоните на детето и мъжа ти, ако го видя на улицата ще го подмина (правила съм го с майка ми), в къщата му няма да стъпя, докато не умре и не дойде време да я ремонтирам или продавам. Ако ти се обадят от полиция или болница, казваш че този човек не е твоя отговорност и затваряш.

Звучиш като много добър човек, какъвто са били и майка ти и баба ти и тоя като един вампир буквално ви изпива кръвчицата. Обръщай другия край, защото иначе ще те подлуди.

Здравейте,

Пиша тук, защото наистина не знам какво да правя и имам нужда да чуя мнения от хора, които може би са минали по подобен път.

Откакто се помня, баща ми е алкохолик. Родителите ми са разделени от много години. Той живее на село с баба ми, която вече е много възрастна и болна, едва се движи.

Преди около две години преживя нещо много тежко – вътрешен кръвоизлив, животозастрашаващо състояние, шест операции… Лекарите не даваха почти никаква надежда. По чудо оцеля. След това около 5–6 месеца не пиеше и тогава за първи път в живота си видях какъв човек може да бъде – нормален, адекватен, интелигентен. Това беше най-хубавият ми период с него.

След това обаче отново започна да пие.

Когато пие, става напълно различен човек – звъни постоянно, говори несвързано, обижда се, ако не му се вдига. Кара ни да ходим при него, а когато отидем – не иска да седне, не се храни, крие се, отрича, че пие. Понякога признава и обещава, че ще спре… но това не се случва.

Той е с цироза, в много напреднал стадий. Коремът му е подут, състоянието му е тежко,не иска да посети лекар и да си направи изследвания. Страх ме е и ми е жал за него,че няма да издържи дълго, ако продължи така.

Истината е, че аз не издържам психически. Всеки път, когато го видя – плача. Когато ми звънне телефонът и видя името му, изпадам в паника. Когато баба ми звънне – се ужасявам, че нещо лошо се е случило. След всяко ходене до там изпадам в състояние, от което се възстановявам с дни.

Чувствам се безпомощна. Имам постоянно чувство за вина, че не правя достатъчно, че трябва да помогна… а реално не знам как. Последното му влизане в болница беше 2 месеца и половина,от които месец в реанимация…Всеки божи ден сме били там,колко банки кръв,албумини,белтъци,помпи - какво ли не… Как не се изплаши този човек за живота си - мислехме,че ще се промени след този сблъсък със смъртта,но.

Страх ме е и за баба ми – че може да падне, да стане инцидент, да не може да се грижи за себе си, а той не е адекватен.
В същото време аз вече не мога да ходя там и не мога да понасям разговорите с него. Това ме съсипва.
Не знам кое е правилно – да продължавам да ходя и да се разпадам психически, всички ме съветват да се дистанцирам и да приема ситуацията,каквато е - че не мога да я променя,но аз съм силно емоционален човек и въпреки че не съм имала спомени със него,не съм имала баща в истинския смисъл на думата,заради неговия порок,пак сърцето ми се къса да го гледам  и преживявам това…

Моля, ако някой е бил в подобна ситуация – как се справихте? Как се живее с това? Има ли изобщо начин да помогна на човек, който не иска да си помогне?

Благодаря на всички, които ще отговорят..

Човека си е направил избора да пие.
Остави го намира и си гледай себе си.

И аз това щях да кажа - работи с психолог върху пускане на контрола. Съжалявам, обаче човекът се самоубива с бързи стъпки и не можеш да спреш процеса, а още по-малко да го обърнеш и да върнеш онзи човек, който си видяла за малко.

Двама бащи алкохолици погребах и от опит ти казвам - нищо не можеш да направиш. И да контактуваш с човека и да не контактуваш същата работа. Избрали са си пътя и отказване няма.

Не е същата.
Като не контактува си спестява простотии и нерви.

Съжалявам да го кажа, но баща ти е бита карта. Знам какво преживяваш.
Ако наистина искаш да помогнеш, помогни на баба си. Тя вероятно е съзависима и ще откаже да го изостави, но доколкото можеш, се грижи за нея.
Също така може да помислиш за SOS гривна .

Проблемът е,че за да се погрижа за нея - трябва да виждам и него,а това ме съсипва - да го гледам как се самоубива… Много егоистично от моя страна - знам,но какво ли не пробвахме,отчаяна съм.
Не мога да си превъзмогна емоциите и да ги преглътна,сривам се всеки път щом го видя в това състояние.Вероятно съм емоционално нестабилна,но не мога психически да се справя и да живея с този товар. Сънувам съм кошмари с него постоянно.Осъзнавам колко незряло звуча,но наистина това изпитание за мен на този етап изглежда,че не мога да го превъзмогна.