Ревността - доказателство за обич или чист егоизъм?

И викаш, по-добре мъжа ти да дойде и да ти каже:
"Знаеш ли, съпруго моя, от 2 месеца имаме страааашна колежка, то дупе, то цици, то ...абе, жена отвсякъде....вече сън не ме лови, ако знаеш как искам да я изчу..м...... !" , отколкото да запази тези си мераци за себе си?   
Или пък как сънува и си мечтае да му се отдаде случай да "катурне" новата ви секси съседка?   
Не говоря за реални действия за осъществяване на подобни мераци.А само за споделянето им....
Аз лично не бих искала да ми изповядват подобни душевни "драми", ако ги има.     
Нека си ги пази за себе си.Така както и аз, моите.   

да ти кажа била съм свидетел на такава връзка, макар че и на мен ми е било странничко. Мъжът просто не я ревнуваше, беше ок тя да излиза, вярваше и, прибирала се е в ранните сутрини - той пак ок. А много я обичаше и 5 години бяха заедно.

Това, че не е показвал нищо, не означава, че не са му минавали разни мисли.....   
Както писах, има хора, които не показват, че ревнуват.

Katarin X., цитирала си ме - отговарям: умната жена би предпочела да знае.
(Не казвам, че другите не са умни, но по този въпрос така мисля)

Ревността е абсолютна идиотия, неувереност, комплексарщина в най-висша форма, която сговнясва всяка връзка.  Да не ти е на пътя. Каква обич, когато любовта е свобода. Само свободният може да обича. Другото е арабски ред и дисциплина!

Ако любимата ти жена да предпочита да прекарва често  свободното време  с друг  На дали би се поласкал   
Приятелство м/у мъж и жена  - е па нЕма такова животно  (има май такава тема )

Дим без огИн няма 
За всяко нещо има причина  за ревността тоже    изключвам патологичните случаи 

Да , обичта , любовтта са свобада но предполага да не си безотговорен към любимия .
Всъщност, не  свободата е да нямаш чуства и намерения към човека :О))))))))
Любовтта обвързва  !




"Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне, значи и другите не са го искали."

Абсолютно подкрепям... любовта е свобода. 


Ако тази жена обича достатъчно, не би си прекарвала времето с друг мъж.
Да приемем че е така както си го описала... тогава любовта приключва, но това не е повод за ревност... силният и уверен в себе си мъж не би паднал толкоз ниско че да ревнува... аз лично с радост бих и подарил свободата да обича друг... това не е повод за драма 
Насила любов не става.... най малкото пък с ревност да държиш някой до себе си и да го накараш да те обича... благодаря. 
А най глупавото нещо е като каже някой че щом не го ревнуват, значи че не го обичат.
За да покажеш че обичаш някого истински... просто му дай свободата да те обикне. 

  Супер интерпретация

Чак сега видях темата и рекох да си кажа и аз думата по тоя въпрос. "Ревността - доказателство за обич или чист егоизъм?" - и двете в зависимост от степента и подбудите, но при всички положения, по мое скромно мнение, любов (ама истинска) без ревност (дори капчица) няма. Просто не виждам как ако обичаш някои истински няма да ти трепне нещо, ако тя/той ти даде повод за това. Подчертавам повод (и буквално и преносно), защото има хора, при които ревността си е болестно състояние, произтичащо най-вече от чистият им егоизъм, но тях няма да ги коментирам, защото там положението е страшно и трудно могат да се направят някакви смислени анализи. Та ако половинката, волно или неволно, създаде такъв повод, нима човек може да остане безпристрастен към това? Нима няма да почувства нищо? Казвам да почувства, защото всяко, дори малко притеснение, съмнение или каквото и да било вълнение си е признак за ревност в чист вид (макар и някои да не си го признават). А ако в действителност не усещаш нищо, то трябва да си зададеш въпроса дали наистина обичаш човек до теб или сте просто приятели, съквартиранти и т.н.
Ще си позволя да коментирам и изказвания други потребители (съжалявам, че няма да ги цитирам конкретно, но компютрите не са ми сила и не знам как да вмъкна повече от един цитат  ). Някой беше писал, че ревността е неувереност и комплексарщина (нека само споменем, че тези две понятия са доста силно свързани, тъй като липсата на увереност в много случаи води до комплекси). Е да, да, ама не (както казва класика Бочаров), защото самоувереността (но не прекомерната и дразнеща самоувереност, преминаваща в откровена хвалипръцковщина) е нещо много хубаво, но то може да ти  гарантира  резултати само в начинания, които са в твои ръце и зависят само и единствено от теб, а тук случая не е такъв. За една връзка са нужни двама, а действията на единия могат да бъдат провокирани, но в никакъв случай не и контролирани от другия. Дали партньорът/ката ти няма да те напусне или да ти изневери е нещо, което зависи в най-голяма степен от нея/него. Колкото и да си печен и да се стараеш едва ли ще успееш да го предотвратиш. И дори не е нужно да е срещнал/а такъв супер човек като теб. Е при все това, ако обичаш истински някой, при основателен повод за ревност, няма ли да ти трепне нещо? Най-вероятно ще ти и именно това е ревността. Ето защо не приемам, че ревността е присъща само за неуверените и комплексираните хора (е може би при тях е в повече), а за всички обичащи.
Някой друг беше писал "Ако обичаш някого пусни го на свобода...". Е то и без да обичаш някой пак не трябва да пречиш на правото му на свободен избор и изразяване на мнение  . Разбира се, че не трябва да ограничаваш човека до теб, но въпроса е докато тя/той "пърха" на свобода ти какво изпитваш. Не знам за кой път ще се повторя, но ако обичаш някого и имаш повод за ревност - ревнуваш - малко-много - ти си знаеш, но ревнуваш инак просто не обичаш.
И за финал ще кажа, че от тази тема може да се изведе още една, а именно "Любовта - себеотдаване и себеотрицание в името на щастието на любим ата/ия или просто егоизъм?" (според мен истината е някъде по средата).

Явно в различните етапи на връзката има съществена разлика по този въпрос. Едно е наскоро запознали се, младоженци,.. и съвсем друго 20-годишно семейство. Но въпреки всичко не мисля, че ревността е в пряка връзка с любовта. Ревността е желание да притежаваш другия, да си единствен за него, да си обичан... такива неща, които са само и единствено егоистично насочени, защото тук няма "как на него да му е добре", а само "аз искам". Алтуристичната любов предполага щастието на другия да е над всичко, каквото и да е то.

Хм, не съм съвсем съгласен. Това, че ревнуваш не значи непременно, че искаш да притежаваш другия (е може би има такива хора, при които ревността, както вече писах е болестно състояние, но за тях няма смисъл да говорим). Когато ревността не е перманентно състояние, а се проявява само в определени моменти едва ли може да се асоциира само с желанието да притежаваш другия. Може да е момент на съмнение в неговите чувства, или пък съмнение в теб самия, или нещо друго, но аз не го свързвам веднага с претенции за собственост към партньора, понякога подплатени с "нотариален акт" - брачно свидетелство  . Що се отнася до "да си единствен за него, да си обичан..." , не мога да отрека, че няма такъв момент, но въпроса е до колко това е залегнало в отношенията ти с човека до теб и в цялостната ти представа за любовта, защото има хора, които в своите връзки много повече дават отколкото получават.Или казано с други думи - да те искат да бъдат обичани макар и малко, а в замяна на това могат да отдадат цялото си сърце на обекта на своите чувства, а това не ми се вижда много егоистично. Но дори и да приемем, че е егоистично, нека си зададем въпроса защо човек би искал да бъде обичан от друг, конкретен човек, а не от който и да е? Не е ли това му егоистично желание провокирано точно от любовта му към конкретната персона? И ако този човек беше егоист, мислещ само за себе си, щеше ли изобщо да ревнува, ако не изпитваше нищо към своята половинка (само да спомена, че  не признавам за ревност чувствата на хората, които искат да задържат човека до себе си подтикнати не от любовта си към него, а от опасенията си, че може да си строшат хатъра)?
Така да продължим нататък   - "... защото тук няма "как на него да му е добре", а само "аз искам." И с това не съм съгласен. Както вече споменах (някъде), това да ревнуваш не значи да ограничаваш другия. Ревността е чувство, което може да се подплати с различни действия. Ако на нея/него й/му се иска да направи нещо, с което, волно или неволно ще те накара да ревнуваш, то в най-общи линии има два варианта - или да я/го подкрепиш/съгласиш, въпреки своите вътрешни притеснения (основателни или не), или да не я/го подкрепиш/съгласиш, като това може да прерасне и в своеобразна забрана и ограничение на личната свобода и пространство. Именно това какво ще направиш, ще е показателно дали обичаш човека до теб или любиш най-много себе си - дали ще пренебрегнеш, въпреки евентуалните си терзани породени от някаква доза ревност, гласчето, което ти нашепва: "постъпи така както "аз искам" и забрани (или дай ултиматум или нещо подобно) за да сме си рахат" или въпреки своите емоционални несгоди ще постъпиш "как(то) на него да му е добре".
И накрая за алтруистичната любов - не съм й голям фен  . В смисъл това да обичаш някого и да го караш да се чувства добре е много хубаво, но струва ли си на всяка цена? Според мен всичко трябва да си има граница - къде точно е тя решава всеки сам за себе си. Мога да кажа за себе си, че съм установил свои принципи (които засягат само и единствено мен и не влияят на отношенията ми с околните), които със сигурност не искам да нарушавам (не казвам никога, защото никога не се знае какво и как може да ти се случи) при никакви обстоятелства. Ще кажеш: -Е добре, щом засягат само теб какъв е проблема? Ами честно казано не знам, но във връзките ми (и любовни и чисто приятелски) винаги е имало момент, в който някой да иска да промени нещо от въпросните ми принципи. В интерес на истината имаше един пробив - направих компромис със себе си, заради един човек (човечка), но в последствие разбрах, че не си е струвало и естествено ме беше яд (е не е като да не съм спал няколко нощи, но чувството не беше приятно). Та от там насетне аз поставих своите граници. Мога силно да любя (а и да мразя най-вероятно) и да отдам сърцето си на някого, но не безогледно и безусловно. Някои могат да го нарекат егоизъм (а може и да са прави), но за мен, ако някой (колкото и скъп да ти е) иска нещо от теб, без да знае защо точно го иска (както беше в моя случай) или пък с действията и исканията/желанията/думите си накърнява твоето достойнство и самоуважение, то поставянето на граници не само, че не е егоизъм, ами си е нещо напълно необходимо.
Та това е моето мнение в общи линии - не се припокрива въобще с твоето, но като се има предвид, че човешките взаимоотношения са толкова субективни можем да си стиснем ръцете и да кажем, че и двамата сме прави - всеки сам за себе си.  

Ллелееееееееее, че дълъг пост - дайте резюме 

Е сигурно ключа от палаткате е в отворените бракове  там бликат сите от любов и свобода 

Да живеят изниверите те предлазполагат да се научим на любов , така де .....

А какво ще кажеш, когато ревнуваната страна с нищо не е провокирала ревността? Тя какво да направи, след като няма вина за откачените фантазии в ума на другия, породени от неговата комплексарщина? А също и да вметна, че при най-близката си приятелка наблюдавам патологична ревност от страна на мъжа й, която обаче се базира на това, че той се ужасява не толкова от факта, че би могла да му изневери и замени с друг, че някой друг може да прави секс с нея, а на страха, че евентуално той ще стане рогоносец. Ако ме разбираш. Демек, не му пука за нея и кой ще я натакова, страх го е единствено да не му сложат рога. И поради тази идиотска причина я подлага на тормоз.

Както написах и в двата си поста, патологичната, безпочвена ревност според мен е болестно състояние, което аз лично не се чувствам компетентен да коментирам. В този случай трябва да чуем мнението на специалисти в областите психология и психоанализа.