Борите ли се с фобиите си? Има ли излекувани?

Това за шофирането не  е страх, а липса на опит.

Качвай се сама в колата, карай поне година и после се обади
дали те е страх от шофиране. Мозъкът и възприятието се адаптира
и ти става втора природа.

Ох, момичета, и аз страдам, опитвам се, но ми е много трудно да се справя.
Ходих преди години на психолог - по друг повод, жената експериментно ме сложи в група за споделяне, където просто като видях какви хора има с какви проблеми си казах "Абе, аз какво правя тук".

Моята фобия... си няма име. Когато съм сама вкъщи и ще излизам, проверявам по няколко пъти дали са затворени прозорците,дали са изключени котлоните, фурната, крановете на мивките. Всяка стая - обстоен преглед, дори и когато не съм ползвала нищо.... Вратата я заключвам и проверявам дали е заключена. Не веднъж ми се е случвало да сляза с асансьора до долу и да се върна, да проверя пак дали няма някой включен уред.
Когато вечер си лягаме (особено ако съм сама ) правя същото упражнение - заключена ли е вратата, спрени ли са уредите. Опитвам се в дни като днешния например, когато само съм пила кафе и излизам, знам, че нито фурната е работела нито нищо, да не проверявам, но е мнооого трудно.
Тази ми фобия е необяснима - да чукна на дърво, нищо не я е предизвикало.
Успокоявам се, защото имам един много близък приятел, който е почти същия като мен... И не се чувствам сама в лудостта си

С кучета не трябва да бягате, в никакъв случай не замахвайте към тях.Виждала съм как куче спокойно си върви(много е кротко по принцип, от години си живее на едно място) и мина жена, която явно я беше страх. Минава на 5 м. от него и му крещи нещо замахва с чантата. Кучето спря и озадачено я загледа, аз също  В един момент тя започна да се приближава и продължава да замахва и писка(малоумщина), животното усети заплаха и започна да се свива и да ръмжи.Казах и да се разкара, защото сама си проси да я ухапе кучето, аз щях да я захапя още малко, какво остава за него...
Та минава се спокойно, ако случайно нещо залаят им се казва Марш, рязко и твърдо.Също много им действа звукът от "муцка". Не знам как да го напиша, онзи звук, когато уж целуваме"муц, муц, муц". Много им действа, обикновено веднага започват да махат с опашка.
Хапали са мв два пъти като дете(напълно моя вина, изключителна тъпанарщина, която проявих тогава  ) и нямам страх, случвало ми се е кучета, които знам от малки и съм хранила да са раздразнени и да ме пресрещнат 4 и да ме лаят и ръмжат. Изкрещявам марш и ги гоня , паниката е много лош съветник. Още повече сам да се набутваш между шамарите и да пискаш истерично около тях. Животните са се научили да очакват всичко от нас, да са винаги нащрек.Което си е напълно обосновано, аз също съм винаги нащрек с хората.

Erienne напълно съм съгласна с казаното за отношението към кучетата - не трябва да им се крещи и да се замахва безпричинно - защото от страх може да нападнат като видят такова поведение. Аз като им се "карам", го правя точно с твърд и спокоен глас - нещо от сорта:"Стига си лаело, стряскаш ме!, "Стига де, по-спокойно!"  - като на дете   Имам едни такива дето всеки ден минавам покрай тях и вече не ме и лаят 

Много от страховете според мен се дължат и на навик - мозъкът свиква, че трябва да се чуди дали сме заключили или изгасили ютията примерно и си действа по програма ежедневно. Ако се опитаме да си наложим да не се връщаме да проверяваме в такива ситуации, с времето много вероятно да успеем да преодолеем навика.

Аз не изпадам в паника, в опасни ситуации съм много хладнокръвна и реагирам адекватно, после, като отмине опасността ми се подгъват коленете и загубвам говор, за около 5-10 минути и ме заливат едни студени вълни (кортизол, адреналин, както и да се казва). Но когато мога, се старая да не се вкарвам в "неудобно" положение.

Аз мога да шофирам, когато няма други коли (правила съм го общо три пъти след като получих книжка),  колата ме слуша, мен другите коли наоколо "не ме слушат" и не карат уставно - поне в София. Мисля си, че ако живеех на друго място, в Холандия, например, където всяко кръстовище има светофар, улиците са осветени и другите шофьори спазват правилата, бих прокарала...предполагам на това му викат "control freak".

Що се отнася до проверяването на уредите и вратите, си мисля, че това е по-скоро обоснована предпазливост, отколкото мания. Преди 30 години, като млада девойка, редовно ми се случваше да се гладя преди да излизам и да забравя ютията включена...е, сега се проверявам. Вече не мисля, че да си разсеян е "чаровно"...

Сестра ми редовно не заключва у тях, зет ми мнпгп и се кара.А тя забравя...което ми е много странно как става. Аз често спя при нашите, защото тях почти ги няма и трябва някой да седи в апартамента. Та ми се е случвало баща ми да забрави да заключи.Не знам и това как се случва, той е бивш полицай редовно ходи вечер и проверява бравата.Но явно по някаква причина забравя. Та преди седмица ставам аз сутринта, баща ми спи още. Минавам по коридора и гледам входната врата зее 0.о Цяла нощ сме спали на отворена врата. Никой не е влизал, входа се заключва(пощаджиите например не могат да влизат, нямаме и домофони), баща ми не помни дали е заключил. Преди години, когато входът не се заключваше ни се е случвало нощем някой да пробва бравата и от тогава се взеха мерки, баща ми уж знае и внимава.И пак...направо изтръпнах как сме си спяли и ако можеше да се влезе във входа е можело да влязат в нас.
Аз имям страх да не си забравя телефона някъде, да го изгубя.Непрекъснато проверявам и се стряскам. Предишния някъде го изгубих и този, който го намери си го взе...бях направо шокирана, че не ми го върнаха и сега ме е много страх за телефона ми.

Не си се научила да караш "на усет". С практика и време ще свикнеш да виждаш
намерението на останалите водачи. В Пловдив например всички карат само на усет
и ако някой много спазва правилата, прекъсва поточността на трафика и му се сърдим.

Това не е фобия.
Доколкото помня от книжките по психология, дето ги четях едно време, това е проява на невроза.

това не е фобия , а
Обсесивно-компулсивно разстройство

Това е значи новия термин.
Аз съм чела някакви стари книги, където го наричаха невроза.

Имам фобия към влечуги и най-вече към червеи.По тази причина не мога да ям сама плодове,където мога да ги срещна, освен ако някой не ми почисти и нареже плода.А След дъжд, като излязат дъждовните ми се е случвало да забия на едно място и да рева.Добре, че тогава бях с приятелки.Мъжът ми онзи ден чупеше лешници и вика на малката" Виж червейче" и аз се разпищях, че и контракции получих.Опитвам се пред чужди хора да не пищя, но пред свои-винаги. Мъжът ми все си мисли, че се лигавя, че преигравам, а аз имам чувство, че инфаркт ще получа На картинка не искам да ги виждам дори. Майка ми веднъж реши да ме убеждава, че нямало нищо страшно и започна да ми тика един в лицето и аз избягах на терасата.Казах и че ако не го махне ще скоча и като нищо щях да го направя Оххх луда работа, но и аз не мога да се боря с това.Мога най- много да ги гледам отстрани, далеч от мен и толкова.

Според мен пък в София доста добре карат. Има и идиоти, но тях ги има навсякъде. Лятото като ида във Варна първите дни направо не мога да свикна, че никой не спира на пешеходец  в Тулуза също не са особено щедри на пешеходните пътеки. В София, с много редки изключения, съм доволна от движението.

За страха - мен ме е страх не само да шофирам, но и да се возя. Пътувам само ако много се налага. И ми се иска, ако може да си затворя очите и да съм там 

не знам в коя холандия си била, но аз 13 г живея в холандия и в моята холандия прелитат като хеликоптери дори в село, където има строго ограничение на скоростта и то покрай  деца, които карат колела в алея , която е на самия път.


аз имам книжка, но само ако ме плаши смъртна опасност бих карала - все едно къде. хвана ли волана, от ръцете ми тече вода буквално.


аз съм с микс между генерализирана тревожност и обсесивно-компулсивно. няма терапия в общи линии. това е характеропатия.

Ох намерих и аз къде да се приобщя и да се пиша в масовката (макар че като моето шубе не видях и направо се почувствах уникална) 

Шофирането не го броя - верно се препотявам и аха да получа сърцетуп, но с практика ще стане работата, пусто като не искам да практикувам

Другият ми ужас не знам дали се брои за фобия, но понякога ми пречи на нормалното съществуване - много ме е страх да ми взимат кръв. До степен, че се изследвам само в краен случай и то като се наложи, нали трябва рано и на гладно и обикновено ходя на следващия ден. Съответно цяла вечер не мога да спя, само за това си мисля, ускорява ми се пулсът, на другия ден тръгвам като на заколение. Един път плаках в маршрутката на път за болницата. После като стигна (винаги с придружител, естествено) и се почва циркът. Седя пред кабинета и плача, и се хиля. Хем знам, че е глупав този страх, то е работа за 15 секунди, хем ме е страх да вляза и рева като магарица (от което ми става смешно  ). И като вляза и аха са ме натъркали с памука и съм готова да припадна  И цял ден ходя като ударена с мокър парцал от преживяването. Последния път пък едва си тръгнах - взели са ми вече кръв, прилошало ми е както си му е ред и лежа и се свестявам, ама то все влизат нови хора и аз само като слушам - вдигни ръкава, помпи, не знам какво - и пак пребледнявам и аха, аха да припадна, както си лежа 

Не мога да гледам инжекции и особено кръвовзимане дори по телевизията, дори като си закрия очите, само като слушам и пак ми става лошо. Освен да почна самолечение и да гледам картинки на първо време  Мислила съм за психолог, но така и не съм се решила да ида, щото вътрешно не вярвам, че могат да ми помогнат 

П.С. А на плюшените си играчки що "имунизации" съм направила на млади години, много ме влечеше да ги боцкам.

Това си е съвсем нормален страх за мен. Даже не го броя за фобия.
И аз много мразя да ми взимат кръв, а по време и на двете ми бременности ме направиха на решето.
И аз инжекции не мога да гледам по телевизията.

Сетих се и за още една фобия - в Къртицата ги вкарваха в кутия, пълна с вода, надолу с главата. Ужас!