Тръгвам за форумска среща в 16.ч. Тръгвам по-раничко, за да е по-спокойно в трамвая, пък и не обичам да бързам. Небето смръщено и въобще не е "къс коприна"(Кристина Димитрова), ами някакви мръсни парцали. Мъжът ми вика "не тръгвай, ще завали". Аз обаче го подозирам в известна завист (че ще се забавлявам без него) и в желание да ме задържи вкъщи. Пък и си имам чадър, нали? В момента, в който прекрачих пътната врата, рукна дъждът. Е, викам си, стотина метра до спирката, колко да ме намокри...
Даже не стигнах до спирката. На половината разстояние крачолите на панталона ми вече увиснаха като мокри парцали и изглеждаха някак ..като победени знамена (панталонът е широк). Обувките - все по-удобни.
Върнах се.
Мъжът ми пита дали съм се отказала. Как да се откажа? Тъкмо влязох и дъждът спря. Бързо свалям черния панталон, слагам един много светъл, почти бял (за да не се налага да сменям останалата част от тоалета), ритвам мокрите обувки, нахлузвам други и, малко по-бързичко, към спирката в бодър ход. Дъжд няма, изгря слънце. Ура! Напред към срещата!
Току преди трамвая, бързайки, познайте какво? - сигурно вече сте се сетили за нещо толкова нормално, но аз не - стъпвам върху една от онези плочки по софийските тротоари (не вярвам да има някой, който да не е настъпвал такава плочка и воала! - от глезена до коляното, че и нагоре светлият панталон става ... абе не е за разправяне!
Връщам се. ММ тъкмо да отвори уста да пита какво, поглежда и се изхихиква, не много, щото вижда лицето ми. Е, явно не трябва да ходиш, вика той. Я, кви знаци! "Знаци ли!?" Тичам бързо в спалнята, нямам повече панталони навличам една пола, но трябва и чорапогащник и т.н.
В 17 и нещо съм на срещата. Ухилена до ушите .
И една кратка история с чадър:
На гости съм, завалява, нямам чадър, идва време да си тръгна, дават ми техен чадър, от тия, несгъваемите.
Отварям чадъра - прелест! Защитена съм отвсякъде. Вървя си доволна (обичам дъжда). Дъждът понамалява и аз забавям крачка, вече се наслаждавам на разходката - троп-троп по чадъра, почти празни улици...кеф! Хората, които срещам, и те в настроение като мен - усмихват ми се на разминаване. На третата-четвъртата среща се позачудих - дали пък несъзнателно не се усмихвам...Следващите, които срещам са две хлапета:
- Ский, ский тая къв чадър е помъкнала, хихихи ...Да беше си взела палатката, хахаха
И чак тогаз разбирам защо ми е толкова уютно под чадъра - поглеждам, а той като купола на Ал. Невски.

.
Сигу,но и на него съм се подх.ъзна.а
Явно като са били върху спалнята де що има дрехи събрани и чакащи прибиране, са се закачили. И как не сме видели не знам, ама се возихме в 111 с моите черни прашки, висящи от неговата яка