Една кифла в дъжда

Пресен случай отпреди няколко дни:

Тръгвам за форумска среща в 16.ч. Тръгвам по-раничко, за да е по-спокойно в трамвая, пък и не обичам да бързам. Небето смръщено и въобще не е "къс коприна"(Кристина Димитрова), ами някакви мръсни парцали. Мъжът ми вика "не тръгвай, ще завали". Аз обаче го подозирам в известна завист (че ще се забавлявам без него) и в желание да ме задържи вкъщи. Пък и си имам чадър, нали? В момента, в който прекрачих пътната врата, рукна дъждът. Е, викам си, стотина метра до спирката, колко да ме намокри...
Даже не стигнах до спирката. На половината разстояние крачолите на панталона ми вече увиснаха като мокри парцали и  изглеждаха някак ..като победени знамена (панталонът е широк). Обувките - все по-удобни.
Върнах се.
Мъжът ми пита дали съм се отказала. Как да се откажа? Тъкмо влязох и дъждът спря. Бързо свалям черния панталон, слагам един много светъл, почти бял (за да не се налага да сменям останалата част от тоалета), ритвам мокрите обувки, нахлузвам други и, малко по-бързичко, към спирката в бодър ход. Дъжд няма, изгря слънце. Ура! Напред към срещата!
Току преди трамвая, бързайки, познайте какво? - сигурно вече сте се сетили за нещо толкова нормално, но аз не - стъпвам върху една от онези плочки по софийските тротоари (не вярвам да има някой, който да не е настъпвал такава плочка и воала! - от глезена до коляното, че и нагоре светлият панталон става ... абе не е за разправяне!
Връщам се. ММ  тъкмо да отвори уста да пита какво, поглежда и се изхихиква, не много, щото вижда лицето ми. Е, явно не трябва да ходиш, вика той. Я, кви знаци! "Знаци ли!?" Тичам бързо в спалнята, нямам повече панталони навличам една пола, но трябва и чорапогащник и т.н.
В 17 и нещо съм на срещата. Ухилена до ушите .

И една кратка история с чадър:
На гости съм, завалява, нямам чадър, идва време да си тръгна, дават ми техен чадър, от тия, несгъваемите.

Отварям чадъра - прелест! Защитена съм отвсякъде. Вървя си доволна (обичам дъжда). Дъждът понамалява и аз забавям крачка, вече се наслаждавам на разходката - троп-троп по чадъра, почти празни улици...кеф! Хората, които срещам, и те в настроение като мен - усмихват ми се на разминаване. На третата-четвъртата среща се позачудих - дали пък несъзнателно не се усмихвам...Следващите, които срещам са две хлапета:
- Ский, ский тая къв чадър е помъкнала, хихихи ...Да беше си взела палатката, хахаха

И чак тогаз разбирам защо ми е толкова уютно под чадъра - поглеждам, а той като купола на Ал. Невски.

Да не е бил от онези прозрачните, като найлон, дето и да си ги нахлупиш, пак си виждаш всичко?

Аз не бих отказала да имам такъв чадър

Чудесни истории!  

Ето и моя скромен принос.
Уговаряме се една сутрин с приятелката ми да ида в офиса й да пием кафе преди работа.
Пролетно утро, ясно и свежо (Марк Твен). Накипрена съм с лека тениска, бял панталон и бели сандалки. Оставям малката на градина и отивам при приятелката ми. Тъкмо сме седнали и тя е сипала кафето и навън притъмнява. Небето е черно, покрито с дебели, тежи облаци, Витоша чудодейно е изчезнала от хоризонта. Явно иде голям дъжд. Аз чадър нямам. Тя – също. Преценявам, че от нейния до моя офис (а офисът ми е в къщи) разстоянието е точно 4 преки – ей го къде е. Сега ще изтичам и ще изпреваря дъжда. Пък и да ме намокри малко, ще се преоблека, когато се прибера. Обаче преди да тръгна, я помолих да ми пресипе кафето в пластмасова чаша – зер да не става зян.   И тръгвам по странно опустелите улици, с бели панталонки и сандалки и с чаша димящо кафе в ръка. Прелест на талази!  
Дъждът плисна още на първия ъгъл. След още 10 крачки изглеждах като удавница. Реших, че няма смисъл да се крия под разни стрехи, защото бях съвсем мокра, а нали мокър от дъжд не се бои…
А хората, скрити по входове, стрехи и магазини, ме гледат твърде странно. Егати, викам си, тия мокър човек не са ли виждали?! Тегля им една на ум и отпивам от кафето. И изведнъж ме осенява прозрението: те не гледат мен, а чашата. И не случайно ми се чудят на акъла, защото установявам, че нивото на течността в нея застрашително се е повишило, а вкусът вече доста се разминава с първоначалния….    
Хвърлих чашата в първото кошче и се прибрах почти плувайки, за да установя, че подгизналите бели панталони са придавали допълнителен чар на фасадата ми и че съм забравила да затворя ципа на чантата си, поради което тя е пълна с вода…..    


Аз също. Няма нищо по-хубаво от голям - огромен! - чадър в дъжда.

Особено когато дъждът е съпроводен от ураганен вятър

Е, какво толкова - ще станеш една съвременна Мери Попинз.    

на нас ни подариха фамилен чадър, като го отворим, цялата улица заема.
Децата го ползват за пикник в двора .

Моята история е зимна. Тръгвам за лекции. Навън натрупал пухкав сняг. Виждам трамвая от ъгъла и газ към спирката. Подхлъзнах се и паднах, обаче бързо грабнах хвърлената при падането чанта и едно найлоново пликче, станах и хванах трамвая. Качвам се от последната врата и отивам напред (където уж е по-топло). Чувам смях зад мен, отпред хората се обръщат и ме гледат. Пооглеждам се и аз - имам малко сняг по коленете... Чудо голямо! Сядам и си слагам чантата и пликчето на коленете и... тогава забелязвам, че освен пликчето държа и някакъв около 2-3 метра дълъг найлон. Така съм се смяла   Сигурно ми се е влачил като шлейф   Сигу,но и на него съм се подх.ъзна.а  

Не, не беше от прозрачните. От онези, дето са на разноцветни триъгълници. Но голям, горе-долу като за кафене. Ама то не пречи, че не е прозрачен, килваш си го назад и си гледаш.
Наистина много удобно нещо и те защитава напълно от дъжда. Но на хората им е неестествено. Пък и заема много място, като вървиш по тротоар и се разминаваш с хората.

Между другото, понеже ми се изцапа само единият крачол, си помислих, че ако съм по-млада и по-нахакана, бих си отрязала тутакси единия крачол с ножичката за нокти, толкова не ми се искаше да се връщам втори път вкъщи и да срещна насмешливия поглед на ММ. Доста момичета виждах миналото лято с такива панталони с един къс и един дълъг крачол. Може би оттам е дошла идеята за тази мода - единият крачол на някой красив панталон се е повредил и ...са го отстранили...

  Темичката става все по-сладурска. Имам чувството, че ще прехвърлим 50-та страница и ще трябва да се отвори нова "кифленска" тема. Ама се чудя що само кифли се отзоваваме-нЕма ли един читав кифлю поне 

 Ама как попаднах на вас! Точно когато навън вали проливен дъжд примесен с градушка,а аз си седя у нас и ви чета историите!Искрено ме разсмяхте
За съжаление или радост аз нямам чак какво интересно да разкажа,но ми беше забавно

На тях такива неща не могат да им се случат . Или поне не си го признават.
 

Мъжете обичат да имат контрол над ситуацията. Когато го изгубят, голямата част от тях загубват и чувството си за хумор. Останалите сигурно ги мързи да пишат... Пък и колко ли мъже има във форума... Лично аз съм срещала само няколко. В момента се сещам за четирима.

Мразя чадъри. Ама наистина много ги мразя.  Но такъв един чадър като шатра, си ми тежи на сърцето 20+ години след загубата му.
Моята история с дъжд включва А)обикновен чадър тип палачинка, който и от най-лекия полъх на вятъра се обръща. Б)Торба, от ония найлоновите, дето при мен с внушителния ръст 1,62 стигат почти до земята. В) Една от онези поли, които са като престилки и само се прихлупват отпред и се връзват с връзки. Г)Чехли от нещо като силикон, или еластичен найлон, едни такива прозрачнички ... красота. В тази комбинация аз решавам, че трябва, ама на всяка цена да стигна до някъде си под дъжда. Голяма работа, че вали, даже чадър си имам. Обаче възникнаха 2 сериозни проблема: 1) Духна и вятър и палачинката ( така де чадъра) се обърна на обратно. И 2) любимите чехлички се намокриха и краката ми взеха да се пързалят в тях. Проблема с чадъра бързо го реших, затворих го и го прибрах. Тогава обаче забелязах, че подухваната от вятъра пола, така се отмята, че ми заголва крака чак до кръста. Та вървя си аз, мъкна си чантата и се опитвам някак да придържам предната част на полата. И за разкош на 2 - 3 крачки спирам, за да си наглася чехлите на краката, защото така се пързаляха, че приличах на Полуобувка - уж съм обута, а пръстите ми стъпват по земята. Пак добре, че по някое време се сетих да ги сваля пустите чехли. И без това почти боса ходех. С нанесените промени вече се придвижвах относително нормално. Че то какво му е една пола да държиш.
Да казвам ли, че накрая нямах сух конец по себе си.

Прекрасна тема 
И моята история е зимна. Неделен ден пускам няколко перални - една с черни дрехи, друга с якета и трета с ежедневни дрехи. Съхне всичко и го събирам, слагам го върху спалнята и почвам да прибирам. Ама звъни телефона и едни приятели ни викат на гости на по вино и пържолка. Викам на ММ да си сложи новото яке - изпрано, чисто и миришещо на омекотител.
Стигаме у тях и другият мъж вика на моя - "Абе, брат, нещо ти виси от яката на якето". Поглеждам и ужас, на черното яке висят едни черни мои прашки  Явно като са били върху спалнята де що има дрехи събрани и чакащи прибиране, са се закачили. И как не сме видели не знам, ама се возихме в 111 с моите черни прашки, висящи от неговата яка