Една кифла в дъжда

Ох, знам че не е по темата, но да си кажа.

Днес излизам аз с ММ, сложила съм поличка и приятно потниче, слънчевите очила, абе мадама. 
Фръцкам се пред нас, влизам в магазина, викам си "Тези пък, какво ме зяпат?", купувам каквото ми трябва и бързаме към колата, че имахме работа на друго място.
Сядам в колата и си опъвам краката напред-  аз съм с домашните чехли. 

Умрях си от смях, момичета.

Сиси, и на мен ми се е случвало и ми беше много неловко. доста отдавна беше, бързах за работа и съм тръгнала по чехли. усетих се чак в трамвая. че и по-лошо имаше - носех си и торбата с боклука, защото от входа бях видяла, че се задава трамвая и профучавайки край кофата за боклук съм пропуснала да го пусна вътре.

    АЗ имам навика когато си сресвам косата да си пъхам гребена в задния джоб,и една сутрин бързам бързам за работа и минавайки покрай една витрина на път за спирката гледам дръжката стърчи от джоба ми,а аз без чанта та си го стисках в ръка докат се добера до работа.

 

Това и аз съм го правила като малка! И не с какви да е чехли, ами от онези санитарните чехли големите 

Това с торбичките с боклук сутрин към работа е често срещано явление. Виждала съм такива хора сутрин. Особено забавно е като се усетят на място, където няма наблизо кошче.  То и аз преди дни тръгнах на работа без дамската си чанта - в едната ръка ключовете, в другата - телефона. Като трябваше да прибера телефона някъде, се сетих и се върнах.

И аз имам случка с едни пантофки   .
Нагласих се аз едно хубаво, детето мрънка, не го свърта вътре вече и аз излизам скорострелно от нас . Излизам, заключвам, слизам долу и там ме чакаше една приятелка ( ма що па и тя не забележи, че съм си с пантофките   ) . Тръгваме ние и вече на завоя ( близо до нас ), си викам на акъла ''брех, толкова ми е, топло на краката .. '' като погледнах - онемях   .
Пак хубаво, че бяхме близо и се върнах да си ги сменя   .

П.П. Ей, такива горе долу са пантофките   . Щях да съм голяма атракция, ако си бях останала с тях   .

bunny : ), пантофките не се виждат  .

Предлагам следващата тема да е: "Една кифла, ... не само в дъжда!"

 

Ами не знам защо така се получава, но аз ги отварям

Идеята не е, лоша   !

с подобни пантофи,но кафяви кучета, видях една баба в центъра да се разхожда...

Аз веднъж, в пълен стрес, през зимата си облякох палтото направо върху бельото. Добре,че отивах само до магазина да пазарувам.

Случвало ми се е в просъница да си облека блузата без сутиен...Усетих се чак навън, та се наложи да стоя цял ден с яке .

Да ви разкажа за "кифла и кифльо в дъжда":

Аз съм на около 13, с баща ми довършваме лятната почивка сами - майка ми и брат ми вече са се прибрали в София.

На морето сме, този ден вече сме се цамбуркали вътре два пъти и всички бански са мокри. Обличаме се и потегляме към квартирата. По пътя обаче решаваме да спрем до едни скали край Созопол, че чудни вълни имало там. Изтъпанчваме се на скалите, крещим от възторг при всяка огромна вълна, която ни залива, и, разбира се, за нула време сме мокри до кости. Нищичко сухо за преобличане вече нямаме, и - какво-какво - баща ми веднага намира изход: ще се увием в кърпите, върху които лежим на плажа! Речено-сторено, след трескаво преобличане поред в колата и двамата сме придобили вид на елегантни римски сенатори. Вече в Бургас хапваме в квартална кебапчийница (зер в по-сериозните заведения не оцениха по достойнство римския ни външен вид и не ни пуснаха). За да стигнем до колата, трябва да минем само през Морската градина.

И тогава се включва дъждът в играта. За секунди небето причерня и се заизлива тропически порой. Морската градина се е превърнала в пълноводна река до колене. С баща ми вече не сме никак елегантни, а отчаяно се борим да придържаме чантите с плажните принадлежности и едновременно с това плажните кърпи, които са мокри, провиснали, увиват се по краката и се смъкват надолу, застрашавайки всеки миг да разкрият всичките ни прелести  . И понеже това не е достатъчно, с баща ми решаваме и да си попеем с цяло гърло. Та представете си картинка: солиден научен кадър и иначе много сериозен човек, заедно с щерка си, джапат боси през водата, пеят и току се преувиват в подгизналите кърпи пред погледа на останалите минувачи. Да не ви казвам как ни гледаха! Пак добре, че не извикаха психиатрията... 

 Много се смях с вас момичета. И аз имам история за дъжд, вятър и пантофи (до сега си я спомнях под друго име - безсилие, срам и мокрота) Бях ученичка, не помня в кой клас, първа смяна. Тръгвам полубудна, а навън супер вятър. Аз с раница , почти колкото теглото ми (дребна и слаба съм си била винаги). Пресичам улицата и докато се оглеждам, както са ме учили, вятърът така ме засилва, че пресекох изключително бързо. Лошото беше, че се залепих за едно дърво и няма отлепяне - стоях си притисната до кората му , все едно ми беше най-близкото същество на света. Опитах се да се отлепя с крака и в този момент забелязах, че съм по пантофи - ама не такива сладурско-животински, ами тъпи с пухов кант и подметка като на   цвичките. Абсурд така да стигна до училище, умирах от срам и само една улица ме делеше да си се върна и приведа в нормален обувчен вид. Срамът е много силно гориво и наистина успях да се отлепя от дървото, обаче точно тогава зверски заваля. Духа, вали и аз по цвички с пухове и  раница с такава тежест, че мнението ми какво искам нямаше значение. При  найстия опит да пресека улицата ,без да падна, вятърът отново ме върна към дървото, което този път приех като спасител, защото наистина  с тези пантофи при този дъжд се пада гадно. Та постоях прегърнала спасителя, нещата поутихнаха и...се прибрах. Бях закъсняла за училище много, та излъгах, че съм болна...то в последствие наистина си и станах такава...ама така е като не ме бива в лъжите.

Момичета, ЗАНДАЛИ, превивам се от смях с вас!!!!!!!!

           Моя милост - млад шофьор - ще возя брат ми до училище, от където ще тръгват на екскурзия с автобус. И нали съм "каката", а пък той е в "мъжки" техникум, накипрям се подобаващо, щото няма начин да не бъда огледана от глава до пети. До тук всичко е ОК. Суетнята е голяма, защото все нещо се добавя в  сака. Междувременно мама ми връчва една торба със суха храна и водичка, да не остане гладно синчето. Метни я, маме, в колата, пък я вземи и  боклука да изхвърлиш. Нахлузвам чехлите, с които се щъка по двора /да, да,  онези, тип санитарни, доволно стари, ожулени и оцвакани/, мятам в колата и двете торби, за да не се излагам с тези чехли да се разхождам по улицата. Връщам се, а брат ми слиза по стълбите, носи си сака и дамската ми чанта... Хайде, на добър час!
         Пред два автобуса бесни тинейджъри се озовах елегантно неглиже. Трима от "тесния" му приятелски кръг първо усетиха, а после видяха торбата с боклука... Обелките от картофите нямаше да ме предадат, обаче от чушките и лука... Ама и тази торба ли да я вземем в рейса?!!!  Брат ми два дни не ми отговаряше на телефона. От третия ден не спряха да ме бъзикат