Искам да кажа ... (28)_16.03-22.03

Не знам, в цялата си практика досега никъде не съм срещала точно такива съвети, а в основата на цялото ни обучение бе точно руската школа. Затова ми беше любопитно да прочета. Георги Данаилов наистина има образование с педагогически профил и е преподавал химия на ученици, а не на деца в предучилищна възраст.

Бабата много съжали после за думите си, защото нейното внуче пострада. Даже се тюхкаше и упрекваше жената как е могла да го каже, а и снаха й много й се разсърди, че натоварва детето.

Аз не казвам, че тези съвети са мъдри и не ви ги натрапвам. Не е нужна злост в случая.
Бях добронамерена, исках да споделя опита си. Ако не ви вършат работа - не ги ползвайте.

На мен са ми послужили, затова споделих.

С риск да отнеса още подигравки и негативност, ще споделя, че когато синът ми (3-4-годишен) ме попита какво е направил баща му, за да му е баща, защото за мен е ясно, аз съм го родила и затова съм му майка, но татко какво е направил? И аз казах: "Е как какво? Оженил се е за мен!" Това беше напълно достатъчно като отговор - да го задоволи за момента. Да не би после да не е разбрал истината? Да не би да е загубил нещо, като е научил истината по-късно?

Яна, аз не ти говоря за педагогическа литература, която се изучава, не говоря за учебници по педагогика. Говоря ти за популярна литература, която човек чете, когато се срещне с някакъв проблем и иска да намери отговори на някои въпроси. За книги, в които се говори за възпитанието на децата. Никъде не казвам, че Г. Данаилов е преподавал на деца в предучилищна възраст. Но е написал доста интересни неща, касаещи възпитанието на децата.

Както и да е, няма да се впускам в тази полемика.
Всеки е свободен да изразява мнението си.

Светалчо, не ти се подигравам, а и не мисля, че със злост съм писала. Просто наистина ми стана интересно, защото ти спомена, че си се ровила в доста педагогическа литература, затова и питах.

Когато почина бабата на съпруга ми и взех книги от библиотеката по темата, и вечерта, преди да и кажем и прочетох две от книжките. Исках още да чета, но тя ме прекъсна : защо ми ги четеш тези книги? Кой е умрял? (На английски не звучи толкова грубо). Е, казах и. Разстрои се, но понеже бабата е далеч (живееше в Англия), не го прие много навътре. Аз и обясних, че бабата на баща и е сега в Рая, където е и моята майка. Двете са се срещнали и си говорят за нея. Тя ме прекъсна и ми заяви - майка ти не говори английски; как се разбират с Нана? 

Когато почина майка ми беше прекалено малка. За нея тя е само име и идея. Много се притеснявам за момента, когато загуби баба си или дядо си.

Ровила съм се много, така е. Аз дойдох в София на 20 г., родих първото си дете във втори курс, нямах около себе си нито майка, нито свекърва, нито роднини, само няколко колежки от университета, (ама тях друг вятър ги вееше), та ми се наложи да отгледам детето си по книга. За най-елементарни съвети нямаше на кого на опита да се опра. Всички отговори търсех в книгите. Какво ли не съм чела - всичко, което библиотекарките ми препоръчваха. Корней Чуковски също много четях, си спомням.
Толкова години са минали оттогава, как да си спомня кое къде съм прочела. Но факт е, че прочетеното ми свърши работа. Даже се шегувам понякога - че целият ми живот е по книга - от книгите се научих да готвя, да шия, да плета, да си възпитавам децата. Да си ремонтираме къщата, да си направим мебели с мъжа ми за детската стая - от стара библиотека и нови плоскости. Той ги скрои и сглоби, аз ги боядисах в червено и бяло, уших перденца белички, на червени калинки и стана чудесна, весела детска стая.
За всяко нещо, което не знам, търся акъл в книгите.
Специално за възпитанието на децата наистина съм чела какво ли не - статии, книги, всичко, което ми е попадало. Защото моето поколение е възпитавано с наказания и бой. Когато набих детето си за пръв и единствен път за това, че се инати и не иска да ме послуша, се почувствах толкова зле, че реших, че трябва да има и друг начин. Детето плаче в единия ъгъл, аз- в другия. Трябваше да открия другия начин. Реших, че ако е нужен бой, за да се възпита детето, то моето дете ще остане невъзпитано. Не мога да бия дете, само защото съм по-силна от него.
Тогава отидох в библиотеката и помолих библиотекарката за помощ.
Изчетох много неща. Някои ми вършеха работа, други не. Научих се да слушам детето си и да говоря с него. Да обяснявам. По достъпен начин, за да ме разбере.
Никога повече не ударих детето си. След пет години родих второто си дете, не съм и помисляла дори да го ударя. Почти не съм им се и карала. Само говорехме, обяснявах. Като сбъркат, не им се карах, защото и аз бъркам. И ако им се скарам, следващия път ще ме излъжат или ще скрият от мен. Даже им казвах: нищо, че си сбъркал, и аз бъркам, всеки греши, важното е да се поучиш от грешката.
Случвало се е околните да се дразнят на търпението ми - питали са ме как не ме заболява устата да им отговарям на въпросите, не ме ли хващат нервите и пр. Даже веднъж в автобуса седящата срещу мен и детето ми жена толкова се вбеси -( детото пита, аз отговарям, то пита, аз пак и така. Тихичко. ), че му викна: А бе момченце! Не ти ли е жал за майка ти бе! А бе скъса й нервите!

Не съжалявам никак. Отплати ми се всичко. Разбирахме се. И сега се разбираме.
  

По повод поста на Софи ще кажа нещо смешно, което ми разказа една приятелка:
Внучето й дошло на гости. В съседната къща живеел някакъв дядо, но починал наскоро. Детето го познавало и попитало къде е дядото, тя отговорила, че го няма вече, починал.
- И сега къде е? - попитало детето.
- Горе е, на небето...
Детето погледнало към небето и казало: Ами няма ли да падне? Много е високо...

Те наистина възприемат всичко буквално, малките деца.
Ето днес моят 4-годишен малчо ме пита:
- Защо танцуваш? (Пуснали сме музика, и аз неволно "танцувам" на стола.)
- Ами не знам, казвам, така ми се прииска, отвътре ми дойде...От музиката...
- Къде отвътре, музиката ти е влязла в тялото ли?
- Ами...да. Всъщност е така, казвам,  музиката влиза в тялото ти и те кара да танцуваш, когато е хубава.
Той започва да си клати главата в такт с музиката и ми казва:
- А на мен ми е влязла само в главата...

Първо да кажа, че и аз като Белинда съм по- скоро привърженик на еволюционната теория. За създадения от Господ човек не съм го обяснявала аз, а баба и (свекърва ми). По въпроса, който ми зададе детето отговорих така, че да не я обърквам, а и да звуча смислено. С уклон към еволюцията, но и висшата сила, някъде там. Колкото до твърденито за смъртта, при нас е прието, че тя съществува. Няма как да отговоря отрицателно на въпроса. Отдавна минахме етапа със звездичката на небето.

Добро утро!
Успешна седмица на всички

НОВА ТЕМА