?Въпроси всякакви за СО?

Да..благодаря за отговорите. 😂

Ох, не искам да те разочаровам, но според мен няма оправия за такива като теб. Имах си взимане даване дълго време със същия характер. Ще се успокояваш за ден, два, седмица дори, но след това пак ще почва да те човърка. Това е вътре в теб и имаш две опции, или слагаш маска и спираш да си показваш терзанията на половинката си, защото е изключително затормозяващо да убеждаваш някого, че няма да му изневериш, че искаш да си само с него и т.н., или го оставяш и спирате да се тормозите един друг. Намираш си човек със сходно мислене относно изневерите и ревността във връзката и си живеете щастливи посвоему. 

П.П. Не мисля, че са странни такива хора. Те са ревниви до крайност, защото знаят, че самите те могат да залитнат в такива ситуации. Не са сигурни в себе си, естествено е да не вярват на другите.. Поне моят опит това сочи 

Аз познавам крайно ревниви хора, без самите те да изневеряват. Просто по някаква причина започват  всяка връзка само и единствено със страха "а какво ще стане като кривне". Само собствена несигурност е напълно достатъчна, без изобщо да изневеряват. Вярно, че може да не са съвсем виновни за държанието си, от вътре им идва, но пък е много трудно да се живее с такива хора и да си им партньор. Само същия крайно ревнив партньор би ги изтърпял и то ако се изолират от всички, без професионалните среди по принуда, а и това някои трудно преживяват. Практически е много малък шанса тези хора да престанат да се тормозят, ако разчитат на другия или обстоятелства да им спести страхове и съмнения. Единственото решение е да разберат, че самите те имат проблем и да мислят в тази посока, а не как да предотвратят това или онова, защото трябва да предотвратят на практика, нормално съществуване

О, въобще не съм съгласна с горното. Най-ревнивите хора, които познавам, лично аз не смятам, че някога биха залитнали. (То и те го твърдят, де, ама то това всеки си го казва, тъй че :д). Не виждам връзка между двете. Даже не бих казала, че има и директна връзка със самочувствието. Някои от много ревнивите са с ниско, да; обаче други са си откровено надутички и смятат, че са в пъти над потенциалните *сложете звучен епитет тук*, които ще им откраднат мъжа.





По въпроса:
искам да обърна внимание на нещо, което остана малко на заден план сякаш.
Абсолютно съм съгласна с всички коментари, които казаха колко й е ужасно поведението, особено в комбинация с изневярата.

Обаче това доста разкрива някои неща.
Вие двамата искате ли да сте заедно? Говорили ли сте честно - как се е стигнало до там, защо се е стигнало до там? Или просто изчаквате да видите как ще се развият нещата?
Ако искате да сте заедно, спираш с поведението си и сядате да говорите пак. Обективно имаш ли някакви причини да смяташ, че си с отмъстителен човек? Това не е живот просто, ако трябва нонстоп да се чудиш дали няма да си "върне". За някои сигурно би имало смисъл, аз съм извънредно против. Потърпевшият сяда, мисли и или прощава и забравя, или тегли чертата. Кажи му го, ако смяташ, че има вариант да иска да си отмъсти, за да сте квит. Започвате на чисто, той спира да ти натяква (ако го прави), ти спираш да му вдигаш скандали и му вярваш.
Убедете се взаимно в любовта, уважението, привързаността си и всички рационални и емоционални причини, които ви правят добра двойка. Мислете за голямата картинка, в дългосрочен план няма да си направите услуга, ако единият кара другия да си изкупва вината; ако единият смята, че другият не е страдал достатъчно и за това трябва да му го върне; ако единият се страхува, че ще му бъде върнато. Човешко е, разбирам, но действията ви трябва да са продиктувани от любов към другия човек, това да е водещият мотив. (И не, затапките от сорта на "ти от любов към партньора ли изневери" не помагат въобще. След първоначалния разговор се забравят такива. Дълбоко вярвам, че колкото повече мислиш за едно нещо, толкова повече ще ти е в живота по някакъв начин. Няма как да се забрави, ако се вмята във всеки разговор от потърпевшата страна, за да бъде "отгоре". Дайте си шанс и двамата да забравите просто )

Здравейте,

искам да ви попитам какво мислите по следния казус: бихте ли се решили да имате дете, ако цял живот страдате от тежки депресии и тревожност? Притесненията са в посока наследственост, евентуално щастие на детето, растящо с подобен родител...

Изобщо не мога да вляза в положение и да си го представя... Не се ли овладяват тези състояния? Аз самата по време на бременност не съм на себе си, ставам хипохондрична и лесно се плаша, което иначе не ми е нормалното състояние.

Не, не бих.

Овладими са относително, с лекарства, но все пак е добре по време на бременността да не се приемат такива.

Има и наследствен елемент, майката на приятелката, заради която питам, е имала същите проблеми, макар и да е успявала да функционира добре и на високо ниво професионално, но не и в личния си живот.

Приятелката ми в момента е под натиск да забременява, но не се чувства готова. Възрастта й също я натиска да взима решение. Чувства се в патова ситуация.
 

Познавам хора, които се отказаха от това да имат деца, поради подобни проблеми - диагностицирани, дълго лекувани, но винаги рецидивиращи.  Това са дълбоко лични решения, които трябва да се вземат спокойно, обмислено, и задължително заедно с партньора. Ако партньорът е на мястото си, готов е да поеме изцяло грижата по детето/децата по време на кризите на другия родител; ако има баби и дядовци на разположение, ако..., ако..., ако...
Не мисля, че има каквато и да е полза от съвети от странични хора, които са априори далече от проблема и намират тревожността и депресията за форма на лигавщина. Консултацията трябва да е с лекуващите лекари и с близките хора, които са пряко засегнати от това решение в ежедневието.

А кой я натиска да забременява? Ако е евентуалният татко, какво е положението там? Той готов ли е да поеме на 100% грижите по детето, ако се наложи?

Аз май не бих...

Да, трудна задача...То човек и без да е бил депресивен, може да се депресира от безсънни нощи и бебешки рев. При по-голямо дете мисля, че по-леки ще са нещата.

Таткото е оптимист, според него щели да се справят и тя не била "толкова зле". Притесненията й не са в посока дали детето ще бъде физически обгрижено, а каквото писах в първия пост - наследственост и това да растеш в къща с болен родител. Човек може да се превърне в болен родител и след раждането на детето си, но тук я притеснява това, че детето ще бъде поставено в тази готова негативна ситуация.

Натискът е и от роднини, както и прословутият "часовник". Тя е едно дете, мъжът й също, де факто две семейства остават без наследник "заради моите лиготии".

Лекарите са на различни мнения, според един едва ли не бременността ще я "оправи", не било толкова тежко положението, според други било лично решение. Тя самата не може да прецени дали преувеличава страховете си или това е реалността.

Няма кой да реши, освен нея. Или скача в дълбокото и забременява, или ако се откаже, трябва да е твърда и да не мисли "какво би било, ако...". Таткото да си реши, ако детето му е по-важно, има и други жени. Няма смисъл да се ражда насила обаче според мен. Появата на детето е огромно предизвикателство и ако не е силно желано, нещата според мен допълнително се натоварват.

С осиновяване могат да ликвидират поне наследствения елемент. Но разбира се, нито родно, нито осиновено дете върви с гаранция за пълно здраве.

Аз съм отгледана от депесари и самата аз бях доста тревожна. Не препоръчвам на хора с депресия да имат деца, освен ако не се стегнат и не я преодолеят в името на децата. Аз имах тъжно детство и сега от позицията на времето намирам депресията на роднините ми за лигавщина и мързел.

Тя никога няма да се почувства готова, щом е от този тип хора. И след време ще е още по-депресирана, когато вече няма да може да роди. Или ако/когато съпругът й я напусне поради тази причина.
Децата ни носят нашите гени, с всички + и - Аз далеч не се смятам за перфектна, и мен ме подгониха депресии след раждането, дори и в момента, но не си приписвам потенциална вина за нещо, което може и да не се случи. Звучи като приказката за нероден Петко.