?Въпроси всякакви за СО?

Аз смятам, че поговорката На лъжата краката са къси е супер точна. Все някога ще се разбере и тогава ще е много по-лошо като трябва да се обясняваш.

Оф, значи оказа се, че всички лъжем, ама тези, които си го признахме сме лошите. Не съм привърженик на лъжата, но не я и заклеймявам като смъртен грях, че да отрязвам хората, да раздавам категорични присъди и да го играя жертва. Не всеки лъган е с характеропатия, която изисква лъгане, но има и такива случаи. Ако ще ми се дудне на главата 5 месеца за 40 лв повече за обувки, ще си го спестя, такъв ми е човекът насреща. Не мога да го променя и не искам да се разделям с него по причина, че не е съгласен да си купувам обувки от 120 лв. Имам три варианта - не си купувам обувките, защото той не дава, купувам си обувките, казвам истинската цена и стигаме до скандал и с месеци дуднене, пуфтене и напомняне, купувам си обувките, премълчавам цената или казвам по-ниска и въпросът не е на дневен ред никога повече. Как ли пък няма да си стъжня живота заради криворазбрана откровеност. И мен са ме лъгали, не е никак приятно, но ако става въпрос за някакви дреболии просто отминавам и дори гледам човекът да не разбере, че съм го хванала.
За сериозни и съдбопроменящи лъжи нещата стоят по съвсем друг начин.

Аз казвам, че просто винаги се разбира лъжата и колкото по-късно я рабираш толкова си по-ядосан.
И го казвам това от личен опит, не се правя на света вода ненапита. Разбрала съм че за мен е по-добре да си кажа че обувките са 120 вместо 80 веднага и да си понеса дудненето, вместо да кажа 80 и в някакъв супер неудобен момент да кажа на приятелка за колко всъщност съм ги взела и дуднещия да разбере тогава. А това винаги се случва, когато не трябва.

Изобщо не е вярно. Не винаги лъжата се разбира. Примерът с обувките е чудесен. Ако си премълчиш и не кажеш на никой, как точно половинът ще научи някога? Никак.

Ама точно защото ми се е случвало затова казвам че за мен е по-добре да си кажа веднага отколкото после да се разбере.

А как решаваш кое е сериозна лъжа и докъде можеш да си позволиш да лъжеш? И не, не всички лъжем. Напротив, колкото повече години минават, толкова повече съкращавам лъжите. Всъщност дори не си спомням кога за последно излъгах. А относно обувките, можеше и да свикне твоят мъж ако му показваше нещата от друг ъгъл и знаеше за всички обувки. Вероятне щеше да претръпне и оцени според това каква си ти,  а не порочните ти обувчени навици. А сега ако разбере за някой чифт обувки ще му е като гръм от ясно небе. Ама нали сме започнали с поговорките, та каквото си постелеш, на това ще легнеш.

На мен също ми се е случвало и никой нищо не разбра. Не живея с детектив все пак, дето ще тръгне да разследва цената на нещо си. А най-често лъжата се разкрива, защото лъжещият забравя какво е говорил и рано или късно всичко лъсва. Ако помни като слон (има и такива хора, не са малко) тогава докрай ще си поддържа версията и върви го хвани.

За мен лъжата от примера е нещо дребно и несъществено, което спомага за мира в семейството. Ако, разбира се, мъжът в семейството е от този тип. Ако не е, значи изобщо няма нужда от лъжи.

Ами аз не съм привърженик на лъжата, даже обратното, жалко ми е да живееш оплетен в измислени факти и действителност. Обаче също толкова дразнещи са ми и хора, които постоянно се бият в гърдите и се самоизтъкват как живеят в абсолютна честност. Ок, живей си така, но не изисквай същото от останалите. Парадокс ли е не знам, но да живееш в някаква измислена абсолютна честност е толкова дребнаво и тесногръдо, че изобщо не го намирам за позитивно качество.

Бих излъгала, ако някой ме притиска да му кажа нещо, което НЕ ЖЕЛАЯ. Да, бих излъгала мъжа си, ако ми прави скандал за 20 смотани лева, които вероятно си изкарвам сама. Друг е въпроса, че е малко вероятно да се хвана с такава циция, която да ме КАРА да го лъжа. Кое е по-осъдително - аз да лъжа или мъжът ми да е стипца? За мен е второто, защото аз спестявам невинната истина, за да спестя дребнав скандал, продиктуван от нечий чужд недостатък.

-окей, живей си така, но не изисквай да приемат лъжите ти с усмивка и да ги приемат като своя вина, че си ги изпросили
-еманация на душевна пустош

На моменти, лъжата е компромис, който правиш със себе си, с отстояването на вижданията си и мнението си на зрял човек, заради близък, който имайки куп, качества, които цениш, има недостатък, който би разрушил отношенията, ако не
 а/ се откажеш от себе си, подчинявайки се на неговите виждания
б/ не се откажеш от себе си, но създадеш у него впечатлението, че си го направил/а.

Просто е.
Животът налага компромиси,а който не ги умее- пати.

Илюстрация на думите ми си.

Написах, че не лъжа принципно, а близките си пък изобщо - не се налага, защото не ме тормозят. Не пренасяй личния си живот върху мен, ако обичаш.

Аз пък лъжа без да ми пука, когато някой нахално ме пита за нещо, което не искам да кажа. Има много нетактични хора, даже и много близки, които си пъхат носа, където не им е работа. На такива пък не дължа никаква честност, след като са толкова нахални, ще бъдат излъгани.
И да, не вярвам че има хора, които никога за нищо не лъжат, не вярвам че някой не е лъгал родителите си като тийн например, за гаджета, за цигари и за какво ли още не.

Все пак говорим за това някой да вземе ключ от дома ви и да ви лъже, че не е в него.
Много далеч от компромиси, благородни лъжи и т.н. Според мен има огромна разлика.

Не е нужно чак да е с усмивка, но щом толкова се  държи на търсенето на вина, човек може първо да я потърси в себе си, вместо в този, когото нарича лъжец. Полезно е лъганият да се замисли дали не е няква невъзможна гад, с която няма как да се общува нормално и затова бива лъгана. Хората изричат лъжи, за да си спестят неприятности и е много смешно как точно хората, определящи се за много честни, които изискват същото и към тях, при това доста агресивничко си го изискват, най-честои биват лъгани, защото и най-често точно те са ръбовете, които не могат да приемат нищо друго, освен собствената си гледна точка. Та, като излъжем някой такъв, не бива да ни е виновно, просто сме се погрижили за себе си.
Децата се научават да лъжат майките си, за да избегнат контрола например или за да се укрият, а кой се укрива ако не го е страх? Значи майката, която получава лъжи от детето си, е с ужасен характер и затова не заслужава доверието на детето си. И точно тази майка ще го побърка, когато разбере за лъжата, вместо да се засрами, че точно тя е човекът, който се налага да бъде излъган и да се опита да разбере детето си. Когато голямото ми дете пита малкото "Имаш ли останали бонбони?", а онова го погледне право в очите и каже "Не, бате!", на мен ми е ясно, че лъже, защото иначе брат му ще му изяде бонбоните. Не ми е хрумнало да хвана малкия и да му накова канчето, че не бива да лъже, ами да каже "имам, но няма да ти дам", защото освен че ще си даде пак бонбоните, може и бой да яде (образно казано, не се пребиваме за бонбони).
Наскоро четох една прекрасна книга и запомних следната сентенция, която много ми допада, защото съвпада с отношението ми към лъжата, нещо такова "Големите тайни ни превръщат в малки хора, особено когато ние сме хората, от които трябва да бъдат скрити тайните".

То тази ситуация е толкова абсурдна, че беше напразно цялото размишление над лъжите. Явно става дума за човек, на когото се е имало доверие - и от една неясна ситуация с въпросителни, вместо малко да се поразмисли, веднага да се тръгва към "излъгаха ме" и "разочарована съм" - това не го разбирам, но няма и нужда.