?Въпроси всякакви за СО?

Тъкмо щях да попитам авторката дали съпругът и злоупотребява с алкохол и дали загубата на зрение не е свързана с натравяне с метилов алкохол, но тя е описала положението в горния пост.
Този човек явно има някакъв психически проблем...

Животът минава, Анонимна... не ти ли се живее? Не ти ли се иска да излезеш от "познатото зло" и да пробваш нещо ново? Да си си сама господар, да правиш каквото искаш, да си планираш както искаш? Просто се учудвам.

Не е лесно да скъсаш връзката след толкова години. Особено като си свикнал ти да бъдеш обгрижващия. Сто на сто се терзае вътрешно как той ще се справи без нея.

Човека просто се чуства ощетен от живота и си го изкарва на теб. Има хора, които се справят с проблемите и ограниченията си и го правят попозитивен и нормален начин има хора, които са склонни да ангажират и обвиняват околните за всичко в живота си.
Майка ми е от тях, за мое съжаление, въпреки че не е сериозно болна от нещо. Недай боже да и споделя за мой проблем. Веднага започва да и се мае главата, да припада, да обяснява как заради мен се е разболяла от диабет, как съм я товарела. Затова и не говоря с нея за нищо важно, как си, поля ли градинката, какво стана с Ферхунде, айде чао. Ама като чуе, че е имало нещо и не сме и казали се сърди по седмица. Мда.

Та оплаках се на чужд гръб, но надявам се схвана идеята, човека си е кисел и ако ще на ръце да му ходиш, пак ще си в грешка.

А и да изоставиш целия си живот не е никак лесно, дома, приятелите, кучето, градината. Това са сериозни житейски стълбове.
Ще се нагласи и ще се организира жената, очевидно е умна и оправна, просто няма как да стане от ден до утре.

Аз нямам никакви външни ограничения. Правя и планирам, каквото искам. Просто не съм имала потребности за друго. Не обичам бурен нощен живот, нямам нужда от любовници за разнообразие, не пия. Интересите ми са "скучни" - чета, свиря, градината, понякога излизам с приятелки на кафе, в редки случаи вечеряме навън, но много малко заведения истински ми харесват. Не харесвам шум и ориенталска музика. Тук няма много културен живот, но като ходя в София отивам на някоя и друга постановка. Купоните ги осигурява съпругът ми. Това е. Животът ми можеше да протече без промени до старини без никакво съжаление за нещо пропуснато, само да живеех с по-съпричастен човек. Ние имаме голяма разлика в годините и е напълно възможно да би се наложило да се грижа за него в края на живота му,  въпреки че той е изключително здрав за годините си, всичките му изследвания са като на млад човек, живее редовно и здравословно и старателно избягва всеки намек за стрес. Така че не се знае кой кого и в каква физическа форма би надживял. Но да, бях готова да се грижа за него в старостта му, ако се наложи, стига само да беше мил и човечен. Никога не сме говорили по този въпрос, защото темата за старостта и смъртта е табу. Всеки ден повтаря, че животът е пред него. Понякога се ядосвам на такова инфантилно отношение, понякога леко му завиждам на способността да бъде фанатично щастлив, no matter what.


Не, не се терзая. Знам, че ще се справи. Аз всъщност не се грижа за него по никакъв специален начин - просто осигурявам храна в хладилника, оправям домакинството и плащам сметките. Нищо повече от това, което правя за себе си. Може сега да му е по-удобно, но ще се справи и без мен. А и да му липсваме, не би го признал дори пред себе си, какво остава пред света. Аз със сигурност ще страдам повече, поне за известно време. Имахме и много хубави години, не е било само лошо - като във всеки брак.

Причината за слепотата не е метилов алкохол.

Извинявам се за дългите постове. Просто не помня откога не съм изказвала тези неща. Не обичам да занимавам хората с личните си проблеми, смятам, че си имат достатъчно собствени. Освен това се стеснявам да се представям в нещастна роля пред другите. Не бих искала да ме гледат със съжаление. Достатъчни са външните белези, видни за всички; но поне имах основанието, че сама съм избрала начина си на живот и той ме удовлетворява. Не смея все още да призная пред света, че нещата вече не стоят така. Тук е различно, сред непознати. Благодаря на всички.

Хубаво е, че имаш среда и приятелки.
Когато слезеш в града ще си разшириш средата, не се притеснявай. С някои хора може и да разредиш вижданията, но ще намериш други приятелства и познанства.

Може би това да се прави на щастлив е начинът му да оживее. Има някакъв праг на това колко нещастие можем да понесем без да се побъркаме. Вероятно изживява състоянието си достатъчно тежко и се опитва сам себе си да убеди, че това не е нещо кой знае какво и той всъщност е един съвсем пълноценен и щастлив човек.

Да, супер различни хора сме. Опитвам се да те разбера, но ми е трудно. Аз също съм всеотдаен човек, но не и глупаво всеотдайна. Когато се грижа за някого, искам същото и от него, да ме цени.

А твоят съпруг как избягва стреса, като пие?? То пиенето само по себе си, като е повечко, стресира. А - да, спи по цял ден. Е за това вече му завиждам - наистина

Оправянето на домакинството е нещо много важно и хич не е за пренебрегване. Не омаловажавай всичко, което правиш за него.

Животът си е твой - може и винаги да си останете така и готово.

Аз също искам да ме ценят и най-вече - да мога да си приказвам с човека до мен по всякакви въпроси, той да отчита мнението и чувствата ми и да се старае да се съобрази с тях, да не ме наранява съзнателно, такива неща. Предлагам същото, разбира се.

Избягва стреса, като отказва да говори по теми, които не са му приятни, което е всъщност всичко, освен хобито му и евентуално някои практически въпроси от ежедневието. Също буквално подминава като предмети хората, с които не може да говори на въпросната тема. Имам предвид, дори не ги поздравява. Не проявява учтивост по куртоазни причини. Слуша само новини, които съвпадат с гледната му точка. Много пъти ми е казвал, че не го интересува каква е истината, важното е да му харесва това, което чува. По никакви причини не нарушава режима, който си е намислил. Отказва да участва в дискусии. Не си прави труда да сдържа гнева си пред никого. Изрича мнението си като последна инстанция (даже придружено с "Хау" или "Казах"), става и си заминава. Ако не стане моментално на неговото, просто абдикира, включително от децата. После аз съм виновна, защото не съм изпълнила инструкциите му. Понякога пие или спи, да. Хората, които не са се сблъскали с този тип негово поведение, го намират за приятен, духовит, интелигентен човек със силен характер. Онези, които е задраскал от списъка, се чудят какво му става. Умее да се забавлява. Изключително целенасочен и упорит е, когато преследва цел. Това ми показва, че не счита запазването на брака му като достатъчно важна цел. Едно е сигурно - така не може да продължи вечно. Ако той не се промени, аз трябва или да се побъркам, или да се махна. Последното е най-вероятно, ако гледаме реалистично.

Съжалявам, че не пея в общия хор и се опитвам да анализирам отвъд "добре написаното".
Аз не съм такъв тип - привързване към къщата, градината и установения си начин на живот. А би трябвало, предвид възрастта ми (почти 48). Защо го пиша ли - защото го даваш като спънка пред плановете си. Да, който е свикнал с уредена къща с двор на спокойно място, трудно ще възприеме живот в апартамент в София (зависи къде), но пък ще имаш по-малко чисто битови грижи и вероятно ще си по-спокойна.
Не зная способна ли си да ограничиш общуването с мъжа си до минималното необходимо. Щом си интроверт - едва ли ще ти е трудно.
Мъжа ти - не мога да го виня, защото не всеки понася несгодите с леко сърце, особено такава сериозна като пълна загуба на зрение. Това си е характер, казват, че някои хора стават по-добри след такива премеждия, но някои не. Като познавам себе си - не съм сигурна аз от кой тип бих била, дано не се наложи да проверявам.
Според мен искаш повече от необходимото, описано в предния пост - човекът си е такъв по природа. Напомня баща ми. А това, че не иска запазване на брака на всяка цена - по-добре ли ще ти е, ако се заинати за развод, само и само да не стане твоето?

Анонимна, не ти е нищожен проблемът.
Недей да караш по тая плоскост да си неглижираш чувстватаа, усещанията и да де се пренебрегваш, оправдавайки него.
Знам, че основната цел е да се дадат съвети за преместване и адаптация, а аз вече няколко пъти пиша за съпруга ти, просто си отвори очите и всяко действие, ориентирано към дистанция от тази отровна атмосфера, ще ти се стори много приемливо.
Съпругът ти и да не беше сляп, пак щеше да е "сляп" и да те тормози по подобен начин, дори повече, защото има повече сила.

И аз не го виня и разбирам защо е такъв. Просто аз имам нужда от друго. Вече не смятам, че нуждите ми са прекомерни и въпрос на глезотия. Мисля, че за повечето съвременни хора са дори базови. Нещата, които са били нормални в поколението на неговия баща, вече просто са неприемливи като тип отношения в семейството. А с течение на времето той се опитва все повече да наложи точно своя семеен модел, колкото и да не го харесваше на младини. Със сигурност ако аз бях финансово зависимата, щеше да му се получи по-лесно. Това е едно от нещата, които го вбесяват - че вземам самостоятелни решения, и че мнението му не ми е последна инстанция по всеки въпрос.

Не вярвам, че е достатъчно да се каже "ами такъв съм си по природа и толкова" и да не правиш нищо повече. Ако човек истински държи на някого, би могъл да положи усилия, да работи по себе си и да се промени.
Вече знам това, което на младини не вярвах: че възпитанието и наследствеността си казват думата и ще е така все повече с годините. Но това не означава, че при добро желание човек не би могъл да промени нещата, особено с чужда помощ. Въпросът е, че явно го няма това желание.

Какво значи да се заинати за развод? Няма човек, който да не се е развел, ако е решил. Нито има какво да ми вземе, нито толкова бързам с техническата част.

Точно защото съм интроверт, ми е по-трудно съжителството с човек, с когото нямам, а БИ ТРЯБВАЛО да имам близост. Така съм устроена, че имам нужда от близост точно с човека, който ми е интимен партньор. Близостта с останалия свят, дори и с децата, не ми компенсира липсата на близост с партньора. По-добре дори без никакъв партньор, отколкото с такъв, който ежедневно ми напомня, че ми е чужд. Това някак ме удря много дълбоко и основно. Знам, че сигурно е в противоречие с горното, но не мисля, че в случая става дума за недостатък, който да се налага да променям. Повечето хора дори биха казали, че е основа на истинска и добра връзка.

The Catcher in the Rye, казвала съм му напоследък, че не ми пречи, че е физически сляп, но не мога да приема, че е душевно сляп. Той ми се смее и отговаря, че това били квалификации, да съм говорела за нещо конкретно или да не го занимавам с глупости.

Човека си е направил защитна ограда и ако някой даже я докосне, не да я бутне - хапе! Той и затова явно има такава фиксация в хобито (какво пък да е това неоценимо хоби?), нищичко няма право да му отвлече вниманието от хобито, пречка му се... пречи му на усещането за сигурност, че нещата които се случват зависят от него. Имам чувството, че заради слепотата е "блокирал" всичко от външния свят, което го притеснява. Което включва и теми за разговор/размисъл на авторката. Те го притесняват, смущават, изнервят... тези теми са извън него... Разсъждава в "Щом не го виждам/усещам/разбирам лично аз - сам, значи не се е случило! Това са глупости, ти си луда да ми говориш за несъществуващи неща!" (слуша новини само от един източник, блокира общуване  сприятели които не са на неговото мнение, занимава се само и единствено с хобито или спи... )

Авторитарен тип е това.
Той дори няма да страда от загубата на семейството си.
И да , възпитанието и моделът си казват своето.
Не можеш да промениш такъв човек , не и по начина , по който искаш.Защото ти искаш промяна в отношението. Но за него това би означавало промяна в светоотношението му. А той се е вкопчил в него и то е неговата опора.
Както ти си се вкопчила в градината , кучето , децата. Имам предвид пак като опора. Толкова сте различни . Тази година , която му авансираш , няма да промени нищо, според мен.