Смятате ли прекалената доброта за безхарактерност?

Точно като Или-или мисля. Всеки "добряк" си има тъмна страна.

По темата- не смятам че има прекалена доброта. И не смятам, че е липса на характер, а напротив. За да си истински, по християнски добър, се иска много сила.
Силен характер, силен дух и вяра.

Аржан, поласкана съм, че си се сетил за мен покрай темата. Интересно ми беше да прочета мненията.

Аз също не мога да дам категорични отговори по въпроса с добротата. Имам някои свои вярвания, например, че чисто зло не съществува в човешката природа и всеки държи в себе си поне зрънце доброта.
Добър условно мога да наричам човек, който не не таи злоба и не им вреди на хората, който е готов да помогне. Едни са по-добронамерени от други, едни са по-благородни от други и така.

Какво за едно дете е да си добър родител, например, малко по-встрани. Да не се караш и да повишаваш тон, да си внимателен, обгрижващ и обичлив. Та, и при големите подобно - да не крещиш, да не нагрубяваш и да не обиждаш, да си тактичен и толерантен.

Възможно е да е признак и на слабохарактерност това да не можеш да се защитиш и да не отвръщаш на нападки. Аз бях така като по-млада. Ще ми се озверят, ще ме измамят, на мен само ми се пълнят очите със сълзи и нищо. Промених се, обаче. Осъзнах, че не съм по-малко човек от нападащия и вече отвръщам или пък си замълчавам, но вече не от притеснение, срам и беззащитност. Но няма връзка с добротата, според мен, това.

Тези дни (обяснимо защо) много се говореше по медиите за Трифон Иванов .
И най използваната дума беше - добър човек .
Всички, като се започне от хората е селото му , до колеги , познати ...всички бяха единодушни,
че е бил много добър човек . Описваха го като човек, който не е обидил никой, не е правил гнусотии и
е бил лишен от всякаква коварство . Притежавал е буен нрав , често е получавал и червени картони ,
скачал е и на съдиите , но въпреки това всички са го уважавали, защото е бил боец и справедлив .
Има едно клише , че Добрите хора оставят дири след себе си , лошите пепелище .
Когато изпраща Трифон Иванов хиляди плакаха за него . Във Виена , където е играл са станали на крака
да го аплодират . Бил е капитан и обединител на отбора дори в европейски отбор. И всичко това,
заради най човешкото качество, което е притежавал - добротата.

по- назад бях писала за една приятелка, която е изключително добър човек, но като те чета явно не е добра, тъй като е еврейка  .

Мисля си, че има доза здравословен егоизъм. Ако не я нарушаваш - добър си. Но преминеш ли границата, искаш ли да си прекалено добър, ставаш будала

Това нещо ме втрещи.  Не ми е хрумвало дори, че може учител да учи на това децата. И да си призная, стана ми кофти...Горките деца, зорлем ги объркваме.

Присъединявам се към тези, които се чудят какво значи прекалена доброта. И аз се чудя. Как може да се измери и как се разбира кога е точното количество и кога е превишена мярката?

Никога не бих нарекла един добър човек глупав или безхарактерен. Особено второто - какво общо има добротата с безхарактерността? Безхарактерен е човек, който реагира противоположно на едни и същи ситуации, който се влияе лесно, променлив е, непостоянен.
Малко срамно е, че понякога приемаме добротата за глупост, но се случва, знам го. На мен ми се е случвало. Когато бях студентка, бях приела у нас едно момиче в трудно положение, без пари и без близки, бях я довела вкъщи, за да има подслон, храна, дадох й  дрехи от моите. Нашите не бяха много въодушевени, но заради мен го направиха. Поживя у нас  десетина дни, после си намери едно момче, подслони се там. След това чух, че казала за мен, че съм глупава и тя ме използвала. Съвсем малко ми докривя, но знам, че не можех да постъпя другояче. И никога не съжалявам за такива постъпки, защото нещо отвътре ме кара. У нас винаги имаше храна и аз редовно водех гладни студенти да ги нахраня. Аз знаех, че някои идват само заради храната - но аз затова и ги канех, да ги нахраня, приятно ми беше да виждам, че са добре и доволни.
Добротата, ако я носиш в себе си, трудно се изкоренява. Цял живот понасям упреци, че не трябва да съм такава. Че хората били неблагодарни, че не заслужавали, че на мен някой дал ли ми е и т.н. Когато правиш нещо добро, ти не го правиш, за да получиш благодарност или да ползваш дивиденти по-късно. Правиш го, защото се чувстваш добре, когато някой друг се почувства добре. Или просто, защото не можеш да постъпиш другояче.

По отношение на втората част от темата - дали ще си замълчиш или ще се озъбиш - има и средно положение: можеш да опонираш културно. Без да крещиш и обиждаш, без агресия. Винаги има начин нещата да бъдат изразени културно, вярвам в това.

Някои хора просто не носят агресия в себе си. И през ум не им минава, че могат да ударят, да обидят или да крещят.Не им идва отвътре.

Знам, че написаното от мен вероятно ще бъде разбрано криво от някои. Много добре го знам.

Много ми хареса постът на Чек .

Много хубави думи.: ))

Като се замисля, едно от нещата, които много ме нараняват, е чувството за несигурност, което някои хора провокират у мен. Несигурност, породена от някакви очаквания от моя страна.. нещо като неблагодарност за лоялното ми отношение към тях. Когато се довериш на някого, влагайки толкова в отношението си към него, и за момент нещата изглеждат прекрасно, но при най-лекото колебателно движение тези хора "изчезват" без обяснения и отговори, оставяйки те в недоумение -"къде точно сбърках", "аз ли съм съм виновен" и пр...

Рядко ми се е случвало, но случаят не е за подминаване. Просто в такива моменти, след като е минало чувството на гняв, обида или дори предателство, напълно спонтанно ми идва да го потърся този човек, макар и не лично(само да съм сигурна, че думите ми ще стигнат до него), да му кажа "беше ми приятно, че те срещнах", един вид да знам, че съм направила "всичко по силите си", а дали той ще го оцени и разбере, това вече не е мой проблем; когато вечер си лягам да съм наясно какво съм дала и съм можела да продължа да давам за тези отношения, съвестта ми да е чиста; да се почувствам в мир със себе си... Та, в този случай перифразирам думите на svetal4o27.

Случва се и без друго животът да ни поднася неочаквано лошите моменти, за да позволяваме на странични хора допълнително да ни натоварват с държанието си или да се държат така с нас, все едно сме им длъжни.
Аз самата съм си казвала, че не винаги трябва първа аз да отстъпвам , да се извинявам, да разяснявам ситуацията, все едно първоначалната причина за възникналото недоразумение е била у мен... Само че, след като го направя, това носи и успокоение в мен... И вече ми е безразлично кой как възприема нещата, кой бил виновен и пр. Аз вътрешно съм му "простила" на този човек, въпреки че понякога се случва след това да го изтрия и от живота си.: )

Аз също обичам да помагам, не очаквам нищо в замяна,   но страшно се засягам ако този някой се обърне срещу мен и реши да ми прави мръсно, чувството е ужасно.

А когато ви нападат чрез намеци, когато знаете че се отнася за вас,но не е отправено директно?Какво правите?Аз не знам как трябва да реагирам,понякога не знам и как да отговоря.Често се правя на разсеяна и просто се дистанцирам от този човек.

Защо е замряла и не се е развила тази тема преди време?
Жалко.
А какви други неща са набъбнали като циреи...


Доброто и злото са етични понятия. Като такива те са доста абстрактни и не подлежат на точно йерархизиране и оценяване по някаква точна система с мерки и теглилки. По тази причина и добротата не може да е прекалена, нито човек да е "прекалено добър".
Слабостта и силата на характера са друга етична категория. Човек със "силен характер" е този, който има ясна представа за себе си, за света, има разбирания и принципи и ги отстоява. Слабохарактерният се люшка според вятъра и е най-често отявлен конформист.
Да си "добър" не означава просто да оказваш помощица тук и там. И не е синоним на "добряк" и "мека Гана". Да си добър често пъти изисква да действаш и говориш и против нечии лични интереси, за да защитиш по-голямото благо. А това си иска усилия, смелост, "характер".
В този ред на мисли аз не мога да си представя истински "добър" човек, който е слабохарактерен. Той няма да може да защити и реализира, да доведе до край принципите си, да бъде "добър" според тях, а добър човек без принципи подредени, съответстващи на етични правила и норми, няма как да е наистина добър.

Зависи как го приемеш. Ако си добър по душа, не би следвало това да ти прави впечатление.

По темата Напротив - изисква се голяма сила, за да бъдеш добър в днешна София

Прекалената доброта, дори и да е безхарактерност, това е на второ място. На първо и преди всичко прекалената доброта е божественост. И после всичко останало.

Коя доброта е прекалена? И кой определя къде са границите на добротата, за да си поговоря малко с него?

От опита до сега - да, може (прекалената) доброта  да се бърка  с безхарактерност. Но много зависи и от хората, които са остреща.
Ако срещу теб стоят простаци, и ти предпочетеш да си замълчиш, за да не влизаш в безсмислен спор..то тогава те ще те приемат за глупав и/или безхарактерен. Имах такива колеги. Само викат, нит о шеф, нито никой не можеше да им затвори '''плевните''. Свикнали да постигат нещата, като са най-шумните, и като по-умните отсреща им решават, че няма смисъл да се занимават с тях.
Този тип хора:
''Иначе хора скандалджии, които разчитат на сеира, за да получат, каквото искат - под път и над път. Не е достойно за уважение.''

Ако обаче срещу теб са (относително) интелигентни хора, няма да приемат избягването на безсмислен конфликт за глупост.
 
А има и прости неблагодарници.

''След това чух, че казала за мен, че съм глупава и тя ме използвала. Съвсем малко ми докривя, но знам, че не можех да постъпя другояче. ''
На мен също ми се е случвало да приема човек в дома си, докато си намери работа (от друг град),а сега да се прави, че не ме познава. Или да дам сухи дрехи след обилен дъжд на моя съученичка, и тя после да разправя какви смотани и старомодни неща съм й дала.
И не малко, а много криво ми става. Обаче си мисля, иска ми се да вярвам, че просто не са имали капацитета да оценят помощта.