Със съпругът ми сме заедно от 16 години. Оженихме се по любов и имаме 2 деца - на 10 и на 3. Грижите за тях винаги са били мой приоритет. Преди да се роди големият имах кариера. Когато той се появи на никого не можех да разчитам и въпреки, че отново се опитах да вляза в професията, не можах да се справя с носенето на 2 дини без подкрепа. Останах си у дома. Има жени, които са родени за домакини, но мен това ме заличи психически и сега оценявам, че изгубих себе си. Съпругът ми си намери работа в чужбина и заминахме цялото семейство. За да сме заедно, аз го подкрепих, но за мен и за детето първите години в чужбина се оказаха истински кошмар. Детето имаше много проблеми с адаптацията, не се чувстваше добре и го показваше с изблици на гняв и неподчинение в училище. За мен да му помогна се превърна в основна мисия и непрекъсната грижа - да учи език, да се социализира в извънкласни занимания, да се справя в училище. Точно когато нещата се поуспокоиха, се появи и малкото дете. Отново грижи за бебе, години недоспиване и притеснения. И двете деца имат здравословни проблеми, - голямото е с лека форма на хиперактивност, малкото прави гърчове при Т над 38. Проблеми, които повечето лекари и психолози ми казват, че ще отшумят, но за сега изискват пълното ми отдаване.
През всичките тези вече 10 години, на съпругът ми не можеше да се разчита. При него нещата стоят така - или работата или децата, но никога и двете заедно. Никога не съм могла да разчитам на него да си помагаме, за да можем и двамата да получаваме това, което ни е нужно и едновременно с това да крепим семейството. Той се чувства оценен на работата си и в България и в чужбина, но този му успех е с цената на непрекъснати командировки. През голяма част от времето той физически отсъства, а аз съм оставена сама с две деца с проблеми в чужда държава, където дори приятели нямам, за да ги помоля да приютят голямото ми дете, докато аз пътувам с бърза помощ при поредния гърч на малкото. Няма дори да навлизам в подробности какво ми коства този постоянен стрес лично на мен в здравословен аспект.
Съпругът ми /умишлено не го наричам "мъжът ми"/ вижда всичко това и многократно сме обсъждали ситуацията, но никога не поема отговорност да променим нещо, за да се почувствам по-добре. В началото просто стисках зъби, за да мине времето, когато децата са толкова обсебващи, но осъзнах, че те всъщност изискват невъзможното от мен, защото имат нужда от двама пълноценни родители. Отвратих се от съпругът ми, дори го намразих. Когато години наред си давал от себе си, за да имате семейство, а насреща си си получавал само стена от егоизъм, няма как да е друго. Омъжих се, за да имам партньор, с когото заедно да създадем деца и пак заедно да се подкрепяме и да успяваме в трудностите. Нищо от това не се получи. Чувствам се самотна и предадена.
Единственият изход за мен е да се разделим и да се прибера в България. Поне ще се успокоя, че няма да се налага ежедневно да се сблъсквам с непреодолимият му егоизъм. НО! Голямото НО е, че това ще разстрои за пореден път децата. Те се интегрираха добре, а голямото положи много усилия това да се случи. Аз не мога и не искам да остана повече в чужбина. Искам да се прибера, но се страхувам, че един ден децата ми ще ме обвиняват, че не съм издържала до край, за да имат те по-добро бъдеще.
Убедена съм, че на мнозина проблемът ми ще се стори маловажен, измислен и преекспониран. Но когато години наред си се опивала да се самоубедиш в това, да чакаш по-добри времена и да преглъщаш обидата и разочарованието, вместо да си решиш проблема, ти вече не можеш да живееш така. Сама трябва да си помогнеш, но имаш угризения, че твоето спасение, ще доведе страдание на най-любимите ти същества. И това тотално ще те довърши - една провалена в опитите си за кариера жена, с провален брак, проваля бъдещето на децата си! Една история как човек винаги е правил каквото трябва, а накрая му се случва това, което най-малко е заслужил.
Виж целия пост
През всичките тези вече 10 години, на съпругът ми не можеше да се разчита. При него нещата стоят така - или работата или децата, но никога и двете заедно. Никога не съм могла да разчитам на него да си помагаме, за да можем и двамата да получаваме това, което ни е нужно и едновременно с това да крепим семейството. Той се чувства оценен на работата си и в България и в чужбина, но този му успех е с цената на непрекъснати командировки. През голяма част от времето той физически отсъства, а аз съм оставена сама с две деца с проблеми в чужда държава, където дори приятели нямам, за да ги помоля да приютят голямото ми дете, докато аз пътувам с бърза помощ при поредния гърч на малкото. Няма дори да навлизам в подробности какво ми коства този постоянен стрес лично на мен в здравословен аспект.
Съпругът ми /умишлено не го наричам "мъжът ми"/ вижда всичко това и многократно сме обсъждали ситуацията, но никога не поема отговорност да променим нещо, за да се почувствам по-добре. В началото просто стисках зъби, за да мине времето, когато децата са толкова обсебващи, но осъзнах, че те всъщност изискват невъзможното от мен, защото имат нужда от двама пълноценни родители. Отвратих се от съпругът ми, дори го намразих. Когато години наред си давал от себе си, за да имате семейство, а насреща си си получавал само стена от егоизъм, няма как да е друго. Омъжих се, за да имам партньор, с когото заедно да създадем деца и пак заедно да се подкрепяме и да успяваме в трудностите. Нищо от това не се получи. Чувствам се самотна и предадена.
Единственият изход за мен е да се разделим и да се прибера в България. Поне ще се успокоя, че няма да се налага ежедневно да се сблъсквам с непреодолимият му егоизъм. НО! Голямото НО е, че това ще разстрои за пореден път децата. Те се интегрираха добре, а голямото положи много усилия това да се случи. Аз не мога и не искам да остана повече в чужбина. Искам да се прибера, но се страхувам, че един ден децата ми ще ме обвиняват, че не съм издържала до край, за да имат те по-добро бъдеще.
Убедена съм, че на мнозина проблемът ми ще се стори маловажен, измислен и преекспониран. Но когато години наред си се опивала да се самоубедиш в това, да чакаш по-добри времена и да преглъщаш обидата и разочарованието, вместо да си решиш проблема, ти вече не можеш да живееш така. Сама трябва да си помогнеш, но имаш угризения, че твоето спасение, ще доведе страдание на най-любимите ти същества. И това тотално ще те довърши - една провалена в опитите си за кариера жена, с провален брак, проваля бъдещето на децата си! Една история как човек винаги е правил каквото трябва, а накрая му се случва това, което най-малко е заслужил.
Ти не си правила каквото трябва, напротив, правила си каквото е било удобно за мъжа ти и си вървяла против собствената си природа. Получила си точно това, което заслужаваш, не се заблуждавай. Твърде късно се сещаш, че и ти си човек, защо чак сега?