Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

В писмото си пишете, че усещането ви е, че съпругът ви споделя вашето желание да се въздържате от второ дете. Така казано, звучи много несигурно. Сякаш дълбоко в себе си чувствате, че не е така. Напълно  възможно сънят да отразява желанието на съпруга ви да имате второ дете.
Какво мислите?

Смятам, че в никакъв случай не би се отказал, ако случайно забременея, но взимаме и всички мерки това да не се случи. Вие мислите ли, в семействата с едно дете е по-вероятно да се появят проблеми в бъдеще (наркотици, зависимости, разглезване) ? Аз имам и брат и сестра, а мъжа ми сестра и нямам наблюдения над семейства с едно дете.

Helona, , никой ли не се е сетил да ви погледне щитовидната жлеза ?! Помолете да ви пуснат изследвания на ТСХ.

Днес получих резултатите, хормоните са ми в норма но дясната част в силно увеличена и имам възел но не бил голям и не бил опасен4-5мм.

Здравейте, г-н Стефанов!
Какъв е правилният и градивния път, по който човек трябва да върви, след преживяно насилие в семейството? Как  се живее с вината, че е допуснато това да се случи, че не си предпазил собственото дете да е свидетел и жертва? Как да се отървеш от мисълта, че сигурно си си го заслужил?
Как след раздяла след такава ситуация, да се говори с детето?
Замислих се върху думите ви, че на детето не трябва да се влияе за това какъв образ изгражда за баща си и да се настройва срещу него, дори да е понесло насилие. Споделям виждането, че то трябва да знае, че е обичано и от майката и от таткото. Но така как да му се покаже кое е редното и кое неправилното? Каквото и да се каже, може да се приеме като настройване. А аз не искам това.

Здравейте!
Темата с насилието в семейството продължава да е актуална. И съм забелязал, че когато една жена си избира партньор, който я насилва, тя много често повтаря модел на такива отношения, в които е живяла майка ѝ, а също и баби и прабаби...
За децата начинът, по който живеят техните родители е нормален, естествен и няма алтернатива. И ако са виждали в семейството такива отношения, това влияе на начина, по който избират партньор и създават връзка.
Понякога момичетата попадат в такава връзка, защото са се опитвали да избягат от ограниченията,  които са им налагали родителите. А когато влизаш във връзка, носейки енергията на беглеца, има логика да попаднеш на един силен "закрилник", който след това се оказва насилник.
В ситуацията, която описвате, е важно да НЕ правите някоии неща:
- не намесвайте детето във вашите отношения и не му казвайте, че действията ви са мотивирани от него. Не му говорете през сълзи и заемайки позицията на жертва неща от сорта: "Само заради теб търпях това насилие от баща ти, защото е важно детето да си има баща" Или: "Когато видях колко зле ти се отразяват и на теб нашите отношения с баща ти, реших да се махна от него ". И в двата случая майката тук стои като малка пред детето си, а то е големия човек, който се чувства натоварен с отговорността и вината.
Ще ви кажа още нещо, което обичам да повтарям: За детето не е толкова важно майка му да е добра. За него е жизнено важно майка му да е ГОЛЯМА, да не говори като жертва и като дете.
В случая е добре то да чува от вас: "Реших да се разделя с баща ти, но ти имаш право да си го обичаш. Аз се радвам, че заедно с него те създадохме и благодарение на него имам такова прекрасно дете. Но нашите отношения не ми харесват. Няма да те занимавам с това, защото ти си дете, а това касае възрастните"
Когато казвате тези думи, а не  написаните по-горе, детето ви се чувства по-добре и по-свободно. В противен случай то живее с чувството: "Мама смята, че аз съм грешка" С това чувство трудно се живее. ВСИЧКИ ДЕЦА на разведани родители смятат, че те са виновни за раздялата на родителите и за лошите им отношения. И затова е важно да чуват, че това не е така.
Ако имате нужда от още коментари, пишете.
Поздрави!

Подкрепям напълно посоката, в която ви насочва да мислите Roxelane. Добре е да си направите нужните изследвания, за да сте сигурна, че във физиолгичен план всичко е ОК и тогава да разгледаме какво в психически план може да ви вкарва в трудни преживявания. Говорете и с приятели да ви насочват към лекари, на които да имате доверие... Възможно е за вас изобщо да е проблем да се доверявате и затова да се паникьосвате твърде много, но това е само догадка.
Желая ви здраве, късмет и оптимизъм!

Благодаря за отговора!
Всъщност в моето семейство никога не е имало насилие нито към майка ми, нито към мен. Родителите ми не са ме ограничавали, давали са ми свободата за изборите, които правя още от малка. Помежду си те ми показваха уважение и любов и това беше,  и е,  представата ми за здраво семейство. В края на живота  на майка ми, баща ми се грижеше за нея така, че все едно гледах на живо филма "Тетрадката".
Направи ми впечатление, че казвате че жените търсят закрила в партньора си. Да, така е - неуверен в себе си човек съм и по-силният партньор съм го приемала за закрила.
Как трябва да се реагира и говори на детето, когато то проявява агресия?
Най-големият ми страх е да не се превърне то след време в насилник.

Здравейте!
Аз съм ви написал как смятам, че е добре да се говори с детето, за да не стане и то агресивно. Представям си, че всеки път, когато синът ви прояви каквато и да е агресия, може би вие ще се чувствате застрашена, че и той ще стане като баща си. Аз си мисля, че той няма  да стане такъв. Особено ако му дадете позволение да обича баща си. За децата това позволение от майката е много важно. И още нещо - да не потръпвате в неприятен спазъм, когато той ви каже, че с баща си е преживял нещо ценно за него. Знам, че това не е лесно, но е важно!
Когато майката отглежда сама детето си, предизвикателството е голямо. Самотните майки по-трудно изграждат авторитет пред децата си. Особено пред синовете си. Често съм виждал синове да ненавиждат майките си, които са разделени с баща им, защото чувстват, че майка им не уважава мъжете./а нали и те са такива!!!/ Затова, колкото повече майката се опира на бащата и взаимодейства с него, с толкова по-голямо уважение гледа синът на нея. Как да го прави? Всеки път, когато тя каже: "ще се посъветвам с баща ти и ще ти кажа...; говорих с баща ти...; с баща ти заедно решихме....", майката си повдига рейтинга. Същото се отнася и за бащата, когато казва: "с майка ти обсъдихме нещата и взехме такова решение за теб".  Но - може би ще кажете, че бащата на такива деца често не се мярка и не се интересува кой знае колко от това, какво става с детето. Това не отменя казаното. Ще ви дам един странен пример, за да разберете какво имам предвид. Например майката е разделена с бащата и се чуват, само колкото да се скарат. Същевременно тя иска да забрани на сина си да играе на компютърни игри. И води постоянна битка с него. Но в един момент му казва: "Знаеш ли, помислих си, че ако баща ти живееше с нас, той щеше да ти позволява да играеш на игри. Затова и аз реших да ти го позволя по 1 час на ден". Тогава детето си казва: "Колко е хубаво, че имам ТАЗИ майка и ТОЗИ баща". Нищо, че са се разделили, защото бащата е насилник. Ако майката говори така, детето има усещането, че мама и татко са заедно и обича и уважава майка си за това нейно позволение....
Темата ми е любима. Ако имате конкретни въпроси, ще отговоря с удоволствие.
Поздрави!

Благодаря за отговора Ви!
В никакъв случай не искам да настроя детето срещу бащата и ми много полезно това което ми казахте! Казала съм му, че баща му също го обича, но не винаги е постъпвал по начин който да разбере това. Казала съм му че каквото и да направи - лошо или добро, аз няма да го спестя на баща му и той е в течение на всичко. Решенията, касаещи него и брат му се вземат и със знанието на баща му.
За себе си съм приела че партньорството с баща им е провалено, но родителството и грижите ни към децата няма как да се прекъсне.
И да, прав сте - трудно е да се гради авторитет на майка пред сина!
Благодаря отново! Беше ми полезно да поговорим!

Здравейте г-н Стефанов,

Много ми е интересно да чета отговорите ви и понякога искрено се учудвам на въпросите, които задавате или алтернативното виждане, което предлагате. Имате ли съвет как да се научим или как да осъзнаем да си задаваме правилните въпроси? Предполагам това е най-трудното, когато човек се е вглабил в даден проблем, който има - иначе не би имал това мислене и този резултат, съответно и този проблем.
Като пример какво имам предвид - долния текст, който публикувахте преди 2 страници - никога не бих се досетила, че прощавайки на някого ние всъщност вредим на себе си и трупаме гняв, както и  означава, че не можем да отстояваме позиция. Даже пишейки го сега , като че ли не го вярвам, че наистина е така.
По отношение на най-долното (да нараним някой на свой ред) - защо трябва да си "връщаме"?  Това не е ли разрушителна тактика. Не трябва ли да се държим с другите така, както бихме искали те да се държат с нас?

Здравейте!
Задавате два въпроса: за това, как да си задаваме правилни въпроси и за прошката /впечатлена сте от това, че според мен прошката може да разруши отношенията между партньорите/.
Ще ви дам един пример за въпросите, а за прошката ще напиша отделно, защото темата е много голяма и важна.
Ето един пример за възможни въпроси в психологическа сесия между клиент и психолог. Въпросите служат за изследване на това, което преживява клиента.
- Дойдох при вас, защото изпитвам страх от тълпата. Щом има повече хора около мен и получавам паническа атака.
Тук най-важно е ТЕРАПЕВТЪТ ДА СТИ В ПОЗИЦИЯТА НА НЕЗНАЕЩ /защото той наистина е такъв!!!/, а не да си каже: "А какво пишеше в книгата на еди кой си за страха от тълпата и за паническите атаки?". Когато стои в позицията на незнаещ, той пита:
- Какво точно в тълпата ви плаши? Какво чувствате? Какви мисли ви минават?
Давам само три възможни отговора на този въпрос, но отговорите са толкова, колкото хора има с този проблем:
1. - Имам чувството, че ще се изгубя и ще изчезна и никой повече няма да ме намери.
2. - Имам чувството, че се задушавам.
3. - Имам чувството, че ще ме смачкат, ще падна на земята и ще ме стъпчат...
Въпрос: - А кога друг път сте имали това чувство?...
ИЛИ:
- Много съм мързелива и затова не успявам в нищо.
- Какво е за вас да е човек мързелив?
- То аз от дете съм си такава.
- Какво имате предвид?
- Ами майка ми ми е казвала, че като се е  налагало да излезе по работа, ме оставяла в стаята с куп интересни играчки, а аз не съм пипала нито играчките, нито нищо. Намирала стаята, както я е оставила....
- Тоест, вие правите връзка между мързела и чувствата на едно оставено вкъщи малко дете. Това е интересно. Какво е общото между двете?....
- Хм, не се бях замисляла........

Всъщност - това е най-важното. Да питаш като незнаещ, а не като знаещ. Това различава професионалната подкрепа от приятелската. Приятелите също ни подкрепят, но много често от позицията на знаещи, споделяйки свой личен опит. Например:  - Знам какво е това. И на мен ми се случи веднъж.... Или: Имам позната, която ходеше на психиатър с подобен проблем и тя ми каза, че... Или: Щом постъпва така с тебе, зарежи го. И аз имах такава връзка преди време и постепенно разбрах, че моят човек е зависим от хазарт...."
Поздрави!

БАЛАНСЪТ В ОТНОШЕНИЯТА В ДВОЙКАТА. ИМА ЛИ МЯСТО ПРОШКАТА?
/тези идеи са свързани най-вече с името на Берт Хелингер и са станали част и от моята практика и разбирането ми за едни хармонични и заземени отношения в двойката/
Когато говорим за отношенията в двойката е важно на първо място да разбираме, че тези отношения могат да процъфтяват само като равнопоставени.  Само равнопоставените партньори могат да изпитват взаимно удовлетворение от връзката помежду си. Много често, обаче, тези отношения не са равнопоставени. Например, ако единият партньор търси в другия родителя, най-често майката. /Имайте предвид, че майката и майчинското могат да търсят в партньора си както мъжете, така и жените/. По идея майката ни обича безусловно, без да иска нищо в замяна. С образа на майката свързваме това  тотално чувство за сигурност, което  сме изпитвали  в утробата или на майчината гръд. И ако единият партньор живее с чувството, че не е получил всичко това от собствената си майка, той е склонен да  търси в другия майката. Дори можете да видите и случаи, в които такъв партньор се опитва да „обсебва за лични нужди“ и майката на партньора си!  Това не са равнопоставени отношения. Изобщо изискването за „безусловна любов“ е изискване на дете към майка. В партньорските отношения „условната любов“ си е тъкмо на място. Ние се свързваме в мъжко-женска любов, защото между нас е възникнало взаимно привличане, има „химия“.  Но по нататък, за да се обичаме и да сме заедно, започваме да си даваме взаимно един на друг.  Тези отношения на взаимен обмен се разпростират  върху  всички сфери на живота: емоционална, битова сфера, организационна, сексуална,  финансова, съвместно родителстване и т. н. И колкото по-интензивен е този обмен, толкова по-здрава е връзката.
Има хора, обаче, на  които им е трудно да получават.  Предпочитат повече да дават, защото така не се чувстват задължени. Много често партньорите им си тръгват от тях и те се чудят: „Защо мъжете/жените си тръгват от мен? Аз давам толкова много!“  Ако вникнете в дълбочина,   ще почувствате голямата съблазън, която се крие в това, само ти да даваш. Това те кара да се чувстваш голям, добър и велик. Но как се чувства партньорът ти в сянката на твоята големина и величие? Затова отговорност на даващия е да даде толкова, колкото другият е готов да вземе. 
Ето как изглеждат добрите и хармонични отношения според Берт Хелингер. Когато между двамата има  положителен обмен, жената прави нещо хубаво за мъжа и той се радва. Същевременно, обаче, той  започва да чувства и едно безпокойство, защото има нужда да изравни. Затова и той дава също нещо на жената, прави някакъв жест, с който изравнява баланса. Но същевременно  той дава и малко повече от любов. Тогава жената е щастлива и също иска да изравни. На свой ред тя дава толкова, колкото е получила от мъжа, но и нещо отгоре, защото също го обича. И това развива отношенията по една възходяща спирала Това са отношения, базирани върху Закона за баланса,  за който говори  Хелингер  и редица други системно мислещи психотерапевти. Така хората във връзката се чувстват щастливи.
Интересен е въпросът, обаче, как се постъпва, когато единият партньор нарани другия;  когато го обиди или засегне? Берт Хелингер е бил християнски свещеник до 45-тата си година и следователно е проповядвал идеята за прошката. Така че следващите идеи  оттук нататък са  свързани с много голяма вътрешна трансформация в разбиранията на този голям психотерапевт и хуманист.
Той казва, че когато партньорът ни ни нарани, ние имаме два добри варианта за реакция.  Единият вариант е да поискаме компенсация. Например - имате годишнина от сватбата и съпругът ви, вместо да се прибере с букет цветя и да ви заведе на ресторант,  се прибира по-късно от работа, защото се е заприказвал с приятели в някое кафене… В този случай да поискате компенсация означава да му кажете: „Ти забрави за нашата годишнина, а аз те чаках да се прибереш и да излизаме заедно. За мен това беше нараняващо. Сега искам да ме заведеш в петък, събота и неделя на Спа хотел и така забравяме за случая. Разбира се, в такава ситуация човек е гневен и иска да си отмъсти. Има хора, които след такова нещо не говорят на партньора си дни наред. Те си припомнят всичките му прегрешения, съжаляват, че са във връзка с него, фантазират си ужасно отмъщение и дори дълбоко в себе си може да започнат да искат той да умре!  Това подлага връзката на изпитание. Така че съвсем естествено  другият възможен вариант за Хелингер е да си отмъстиш. НО „да си отмъстиш с любов“!  Какво значи отмъщение с любов? Това значи и ти на свой ред да нараниш другия, но малко по-малко, отколкото той те е наранил теб.  Това е обратно на принципа, който видяхме при  положителния обмен.
 Когато партньорът ни ни е наранил и е прегрешил, той вътрешно  си знае какво го чака. Усеща нашия гняв и си представя, че отмъщението ще бъде един сериозен удар, от който да го заболи повече, „за да види как е!“ Само че ние го нараняваме по-малко, отколкото той нас. И тогава той си казва: „О, ами  значи тя продължава да ме обича!  Тя също ме нарани, но не така, както си мислех!“ По този начин ние подаваме ръка на партньора си, за да тръгнем отново по пътя на положителния обмен и връзката ни да продължи да се развива хармонично. Показваме му, че „така не може“, но му показваме и любовта си.
Това, което е най-неуместно в случая, е да простим. Ако партньорът ни наранява, а ние му прощаваме, тогава ние равнопоставени ли сме?  Не, не сме равнопоставени. Ние сме добри, а той е лош;  ние сме големи, а той е малък; ние сме духовно извисени, а той е духовно пропаднал;  ние сме светци, а той е грешник.  Съвсем естествено и справедливо е в такава ситуация партньорът ни да иска да си тръгне. Трудно се живее със светец. И затова всички групи за личностно и духовно развитие, в които учат участниците да прощават и да са духовно извисени, правят хората надменни и трудни за понасяне. Когато се чувстваме наранени, е добре по някакъв начин да изравним везните на баланса, като поискаме компенсация или си отмъстим с любов. Така подаваме на партньора си ръка да вървим заедно като грешници по тази грешна земя, а не стоим в позата на духовни водачи в собственото си семейство.
Има една ситуация, в която прошката е уместна. Това е ситуацията, в която партньорите са се наранявали взаимно дълго време и решават да продължат отново заедно на чисто. Тогава е уместно те , образно казано, да се погледнат един друг в очите и да си кажат един на друг: „Аз ти давам отново шанс. Моля те, дай ми шанс и ти на мен“. И да си простят. Само като такъв двустранен процес прошката работи за изграждане на отношенията, за преодоляване на дребнавостта, за поглед към съвместното бъдеще. 

А това е линк, където можете да прочетете оригинални дума на Хелингер от негов семинар.
https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10220256125971111&se … theater&ifg=1

Здравейте! Искам отново да попитам нещо за 5 годишната ми дъщеря. Тя условно се води на градина от две години, но реално почти не е ходила, защото е все болна, а след няколко тежки боледувания я спирам за месец, примерно, защото бяхме и с малко бебе и се разболявахме и трите, а таткото по-рядко. За грипното време пак я спирах и двете години, но тази година стана така, че след доброволното спиране дойде и извънредното положение и тя реално втората година ходи на градина до края на ноември, т.е. нищо почти. Тя не се е социализирала, не иска да ходи, не плаче, но се пазари. В градината играе по-често сама, почти не яде там, което ми е притеснително. Госпожите се опитаха да накарат да яде със строг тон, първо ме попитаха дали може, аз бях разрешила, за да видим дали ще прояде, но не стана и те се отказаха. Единсвено тогава се постигна голямо реване преди градина. Притеснява ме, че когато ходи на градина тя иска да е болна, за да не ходи и се радва като има температура. Сега предстои да е първа предучилищна група, обяснявам че е вече голяма и ще ходи като на училище, т.е. задължително, но тя упорито повтаря, че не иска да ходи.
Иначе е умно дете, изключително креативно, справя се винаги със задачите в градината. Тя е най-голямата в групата, защото е родена януари, а сега като гледам всички януарчета ги пускат с по-големите, но този влак сме го изпуснали. Лоша черта и е че се отказва лесно и започна да плаче за нещата, с които не успее да се справи или просто казва не мога (това е много моя черта).
Аз не ходя на работа, защото имаме и малко дете, което е на 2 години сега и не искам да ходи на ясла, защото няма да се справим с толкова много вируси, поне опита до тук не показва нещо различно и предпочитам само едното дете да носи вируси.
Понеже следя темата и винаги питате неща за семейството ми се вижда интересно това, че по стечение на обстоятелствата тя ходи в детската градина, в която аз ходех и то е в същата стая. Аз не обичах градината, не можех да се социализирам, имитирах, че съм болна, за да викнат майка ми да ме вземе. Това детето не го знае, но за мен аналогията е пълна.
Може би е важно, че аз харесвам много учителките и съм и го казвала това. Те са две по -млада и почти пред пенсия, като тя самата харесва повече възрастната, защото я гушка повече.
Нещата, които детето не харесва е, че не им дават да играят, защото са много деца - 31 и повече ги карат да седят на столчета и да правят неща. Яденето също не и харесва, а съм сигурна, че не иска да е гладна.
Та моля ви за идеи как да обърна нещата за двата месеца, които остават до началото на учебната година и поне малко да поиска да ходи и да не се надява да се разболее.

Д-р Стефанов - за прошката = изключително полезно за мен.

Сърдечно Ви благодаря!