Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, благодаря Ви за отговора и перспективата, която ми показвате. Ще се опитам да направя стъпка назад и да бъда по-пасивна.

Наистина е вярно, че го приемам като по-малък, а не по-млад. Не се замислих за избора на дума. Реално възрастовата ни разликата е малка - 3 г. и сме заедно от 8 г.
Моят житейски опит е доста по-голям, докато той разкрива света с мен, защото е от по-малко населено място, с родители, които са го държали близко и в ограничена среда.

Може ли да ми дадете идея как да реагирам в ситуации, в които действа импулсивно/наивно/първосигнално/инатливо и след това осъзнава, че е сгрешил. Например: предупредила съм го да не паркира на определено място, защото могат да му напишат фиш. Той спори с мен, че това не се отнася за това място и че няма проблем. Съответно моят отговор е “ти си знаеш, но по-добре не го прави, защото най-вероятно ще имаме глоба. Нищо няма да ти стане да паркираш на място х и да повървиш”. След няколко часа ми се обажда, за да ми каже, че има глоба.
Как да реагирам спокойно? И трябва ли да му казвам каквото и да е?
Чудя се дали не го прави, за да ми привлече вниманието или да се докаже, че той знае повече или че няма да изпълнява команди?
 
Това, което ми споделя, е че за него жената трябва да гледа детето и дома, а мъжът да работи и да носи финанси. Оплакванията са му, че иска вечер след работа да седнем заедно и да вечеряме, а да не съм на компютъра и да работя. Но от друга страна той знае, че и двамата работим и че в момента с малко дете, което е вкъщи, моята опция е да работя вечер, след като го приспя. Правя компромиси и сядам да вечеряме, но на него не му е достатъчно. И сякаш не вижда, че ситуацията е такава и че е по-добре за нас да имаме и двамата работа и нормални доходи. И по-скоро трябва да бъде благодарен, че има жена, която се старае да помага за семейния бюджет, отколкото целият товар да бъде на неговия гръб.
Само да вметна, че имаме общ бюджет и доходите ни са приблизително равни (неговите малко по-високи) като има изключения един от двама ни периодично да е с по-високи. Така че не мисля, че избива комплекси на тази тема.

Здравейте!
И на мен ми се струва, че в ситуацията с фиша той иска да ви покаже, че ще се опита да не допуска да го командвате. И когато накрая ви се обажда, че фишът е факт, сякаш иска да ви каже: "За мен е важно да постъпвам, както аз реша"

ЗА БРАЧНИЯ ПОДПИС И ЖЕЛАНИЕТО ДА ИМАМЕ ДЕЦА
Здравейте!
Първо бих предложил да си дадем сметка, от какво ни лишава брачният подпис? И в какво се вкопчваме отчаяно, отказвайки да сме традиционалисти и да подпишем, както са правили хората до скоро. /Накрая прилагам и един оригиналн текст от семинар със семейни двойки на Берт Хелингер,- създател на метода Семейни констелации, с който често работя. Там става дума и за подписа, и за желанието да имаме деца/
Това, което губим с брачния подпис, е младостта и чувсвото  да имаш пред себе си много възможности, което тя ни дава. Тоест - подписвайки, ние признаваме, че напускаме младостта и навлизаме в зрелостта, в която има повече следване на една избрана посока, а не фойерверки от възможности.
Има и още нещо , разбира се, за което в текста на Хелингер не става дума. След зрелостта настъпве старостта, а после и логичният край. А това е нещо, което съвременният човек и може би особето мъжката част от човечеството, отказва да приеме като реалност. Вкопчването в младостта и отказът от атрибутите на зрелостта /брак, законни деца и т.н./ , представлява и опит да се избяга от старостта.
А ето колко красиво говори за тези неща Хелингер на този свой семинар:
ВЪВЕЖДАЩИ ДУМИ
Като начало искам да кажа нещо за отношенията в двойката. Отношенията в двойката са върха на живота. Развитието на детето и на  младия човек върви по посока на отношенията в двойката.  Това е целта. Развитието на някои хора е съпроводено от големи очаквания по отношение на партньорството. Тези високи очаквания са справедливи. Защото отношенията в двойката, ако те се случват успешно, стават „висшия стадий” на живота. Всички в своето развитие се стремят към тази цел.
Но работата е там, че преходът към отношенията в двойката, а след това и към родителството, съдържа в себе си отказ, а именно отказ от детството и младостта. Встъпвайки в тези отношения, човек престъпва прага и повече не може да се върне обратно. Детството и младостта остават назад. Една от трудностите на отношенията в двойката се състои в това, че в партньорските отношения ние искаме да спасим и да съхраним младостта. Но това е невъзможно, тя е останала назад. Развитието на човека винаги е съпроводено от това, че ние преминаваме през някакъв праг.  Когато се окажем зад този праг, всичко се променя и ние не можем повече да се върнем назад. Най-простия пример за това е раждането. На детето му е много добре в лоното на майката. Но в някакъв момент то повече не издържа. Необходимо е да премине прага. И там всичко е различно. И да се върне назад е невъзможно. Следващият голям праг – това е женитбата и родителството. Младостта е останала назад. И е невъзможно да се върне. Партньорските отношения ни се удават, ако ние престъпим през този праг и гледаме напред, а не назад.

РАЗРИВ
/Хелингер пита хората от групата кой какво очаква от семинара/
Штефан: Аз очаквам на този семинар да ми стане по-ясно ще продължа ли и по-нататък да съм сам, или ще станем двама.
Б.Х.: Вие женени ли сте?
Штефан: Не, но сега става дума за разрив.
Б.Х.: От колко време живеете заедно?
Штефан: Пет години
Б.Х.: Ти вече си взел решението. /Продължителна тишина. Штефан и неговата партньорка кимват/ Това ясно ли ти е?
Штефан: Съвсем истински - не.
Б.Х.: Ти вече си взел решението.
Сабина: За мен по принцип става дума за същото. Аз не намирам  нито ясно „да”, нито ясно „не”. И за това бих искала да намеря отговора.
Б.Х.: Струва ми се, че ти също вече си решила.
Сабина: Но аз …
Б.Х.: Между вас се е случило нещо особено. /Сабина започва да плаче/
Сабина: /през сълзи/ Нищо не ми дойде на ум. Никакво особено драматично събитие не е ставало. Мисля, че това е сума от натрупани обиди.
Б.Х.: Било е решаващо събитие.
Сабина: Не мога да си спомня. По принцип това започна, когато аз поисках дете.
Б.Х.: И той как реагира?
Сабина: Много отрицателно.
Б.Х.: Да, това е край на отношенията. Такъв е резултата. Това е именно тази точка. Това е оскърбление.
/Сабина кимва. По-късно кимва и Штефан/...

ДЪЛГИЯТ СЪВМЕСТЕН ЖИВОТ БЕЗ СКЛЮЧВАНЕ НА БРАК Е ПОСТОЯННО ОСКЪРБЛЕНИЕ
Мартин: На този семинар се надявам да намеря нови перспективи за нашите отношения. Ние сме заедно от седем години. Бих искал да върна в нашето ежедневие това чувство, което беше в началото.
Б.Х.: Вие женени ли сте?
Мартин: Не.
Б.Х.: И от колко време сте заедно?
Мартин: Повече от седем години.
Б.Х.: И защо не сте се оженили?
Мартин: Нима задължително трябва да се оженим?
Б.Х.: Сключването на брак – това е да се простим с младостта. Партньорските отношения без брак – това е продължение на младостта. Ако двойката продължава да живее заедно и не се оженят, всеки един сякаш казва на другия: аз продължавам да търся нещо по-добро. Това е постоянно оскърбление.
Мартин: Ние имаме общо дете. Може би това е било по-важно от женитбата. А може би тук се проявява и нещо друго. Освен това нашият начин на живот вече е малко необичаен. Наистина става дума и за това, че нещо изпробваме…
Б.Х.: Ето това е младостта.
Мартин: Да.
Б.Х.: И как си представяш, че се чувства вашето дете, когато неговите родители още «изпробват»? /Към партньорката на Мартин/ Ти искаш ли да добавиш още нещо?
Карола: Само това, че се казвам Карола.

ДУШАТА НА ОСИНОВЕНОТО ДЕТЕ. КАК ДА СГЛОБИМ ЦЯЛОТО?
/понеже темата за осиновяването се появи замалко и после изчезна, все пак реших да публикувам тук тази моя статия, писана преди време специално за сайта "Детето играе"/
Съдбата на изоставените и осиновени деца е да преминават от ръце в ръце. Първо те са преживели дълбоката и незарастваща рана да бъдат изоставени от  родителите. После, преди да бъдат осиновени, често за  тях са се грижили множество възрастни в различни роли – възпитатели от институции, психолози, социални работници, лекари, приемни родители. Тази специфична съдба води до загуба на вътрешни устои, усещане за разпокъсаност и обърканост във взаимовръзките с най-значимите хора.
Ще илюстрирам това с работата си с дете в първи клас, осиновено на четири годишна възраст, което е насочено към Психологически център „Аз и Ние“. Осиновителите на Х. го довеждат с оплакването за агресивно поведение, липса на граници, несъобразяване с правила, хиперактивност…
По време на една от сесиите давам на Х.  лист и молив. На листа той трябва да нарисува един голям кръг, а в големия кръг с малки кръгчета да обозначи себе си и хората, които са му най-важни.  Чрез тази методика може да се  изследват взаимовръзките с близките хора на детето (това, което Морено нарича „социален атом“).
Х., обаче, изпълнява задачата по много особен начин. На подадения лист той поставя себе си и своите осиновители. След това взима втори лист, на който изобразява себе си и „сестра ми Деси“ (по-късно разбирам, че той няма такава сестра, а Деси е една от възпитателките в институцията ).  Взима трети лист, на който изобразява себе си и децата, с които си играе, когато отиде на село при родителите на своя осиновител. Четвърти лист използва за себе си и учителката му в първи клас. И пети лист за себе си и някои от децата в училище.
Оказва се, че „социалният атом“ на Х. е разположен в пет различни Вселени, между които няма връзка. Животът му е разпокъсан, както на всяко дете, което е преминавало от ръце в ръце. Усещането за хаос, незачитането на чуждите граници и агресията са естествен резултат от такава липса на вътрешно единство.
Какво е необходимо да се прави? Какъв е изходът?
На първо място осиновителите следва да знаят, че ако те уважават приноса на всички, които са се грижили за детето им преди тях (служители в институциите, приемни родители), това увеличава  шанса на осиновеното дете да се чувства вътрешно единно и цялостно. Уважението към тези хора може да се изразява и с думи. Например: „Мисля си какво ли щеше да каже леля ти Деси, ако те беше чула колко хубаво пееш?!“
Още по-важно е осиновителите да изпитват вътрешна благодарност към родителите, които са  дали живот на детето. И да ги уважават за това, вместо да ги осъждат, че са го изоставили и да се поставят надменно над тях. Част от тази уважителност към родителите е осиновителите да запазят името, с което майката е записала детето при неговото раждане. В противен случай те сякаш символично разкъсват съществуването му на две несъвместими части.
В много институции е възприета практиката децата да носят със себе си един амулет, някакъв символ или играчка, с която никога да не се разделят. Целта на този амулет е да бъде „червената нишка“, която свързва в едно живота на детето, когато то преминава от една институция в друга, от едно приемно семейство в друго.
Още по-ценно от този амулет би било, ако всички, които са се грижили за едно дете, се приемат един друг с уважение. Така детето ще може свободно да проявява чувствата си към хората, с които вече не контактува,  без да се притеснява от тези, които са актуално около него.
Ще приключа тази статия в духа на сайта „Детето играе“. Една възможна игра за осиновени деца е да подредим на пода с кукли всички важни хора, които са се появявали в различни етапи от живота им. И да разиграваме сценки:  как те си говорят по между си, какво ли си мислят за него, как биха обсъждали заедно житейския му път. И всичко това – на една сцена, в един социален атом,  в една Вселена.

Здравейте, д-р Стефанов! Дълго се чудих дали да споделя какво ме мъчи, защото не знам дали ще успея да обясня всичко. В последно време усещам доста голяма промяна у себе си. Преди години смятах, че най-благородното нещо е да простиш. Можех да преглътна абсолютно всичко, което някой ми е причинил, стига да поговорим и да се изясним. В последната година, година и половина обаче, усещам колко ранима съм станала и колко лесно може да ме разстрои нещо. Не съм склонна толкова лесно да простя и се чувствам зле. Натрупаха ми се много неприятни емоции и лошо от отношение от страна на роднини, колеги. Усещам, че всеки път, когато някой се държи зле с мен или постъпи грубо и неуважително, се сривам. Защо се случва това? Как да го променя? И още нещо.. скоро зспочвам нова работа, но съм ужасно притеснена и несигурна в себе си. Страх ме е да не се изложа и дали ще ме харесат колегите,дали ще направя лошо впечатление. Страх ме е не да не обсъждат подигравателно. Изобщо... тревожа се. Дайте ми съвет как да преодолеят всичко. Иска ми се да бъда силна и уверена в себе си жена. Да не се тревожа за мнението на хората, да бъда мотивирана и хората да ме уважават. Благодаря Ви!

Здравейте!
Казвате, че преди сте можели да прощавате, но сега вече не можете. И това ви измъчва. За мен, обаче, проблемът е друг. Това, че сте можели да прощавате, означава единствено, че не сте можели да се отстоявате. Или, както вие се изразявате, преглъщали сте всичко. И "прошката" е била механизъм, чрез който сте оправдавали пред самата себе си това свое затруднение и това, че сте  оставяли другите да правят с вас, каквото им хрумне. Но на такова нещо трудно се издържа и човек започва да се изнервя и да трупа разрушителни чувства. Включително и неизявен гняв към тези, на които е "прощавал". И явно искате да промените нещата.
Имайте предвид, че в по-голямата част от случаите прошката разрушава човешките отношения, а не ги развива.  Много по-градивно е,  когато някой ви е наранил или обидил, да му поискате компенсация или на свой ред и вие да го нараните /е, не повече, отколкото той вас/. Така той/тя ще може да почувства вашето присъствие, вашето съществуване, вашата нужда да бъдете уважавана.
Едновременно с трудността да се отстоявате и склонността да прощавате, върви и трудността да казвате НЕ и  да отказвате, когато ви искат нещо или ви притискат да постъпвате по начин, който не ви харесва. Това също води до натрупване на негодувание. 
Затова ви давам практически стъпки, за да се научите да казвате НЕ.
1. Много добра първа стъпка да се научите да казвате НЕ, когато някой иска от вас нещо, което вие не искате да направите за него/нея, е да  почувствате сигнала, който идва от вашето тяло. Винаги в подобна ситуация тялото ни сигнализира по някакъв начин:  или ни се потят ръцете, или усещаме напрежение в слънчевия сплит, или в сърцето, или ни заболява главата, или започваме да усещаме тежест в областта на раменете и на гърба или ни се разтреперват коленете и т.н. Така тялото ни казва: "Това ти не го желаеш. Кажи му НЕ!" Само че, ако ни е трудно да отказваме, ние свеждаме поглед и отговаряме: "Да, добре!". И след това се надяваме, че човекът ще забрави или пък започваме да се крием от него.
2.  Втората стъпка, след като сме чули сигнала от тялото, че трябва да казваме, НЕ, е да кажем: "Трябва да помисля!". Много по-лесно е да поискаш време за мислене, отклкото директно да откажеш. Затова в началото това е необходима стъпка.
3. Третата стъпка е, докато мислим, да използваме това време, за да съберем вътрешната си сила и решителност. Тук много помага бавното и дълбоко дишане!
4. След като я съберем тази сила,  отиваме активно при човека и му казваме: "Помислих. Не съм съгласна.". И го  гледаме в очите !
 Разбира се, това, което ви пиша до тук, касае само поведението. Големият въпрос е: "Защо имаме такова "всеопрощаващо" поведение,  а не отстояваме себе си. Това се дължи най-често на посланията, които сме получили в родителското си семейство. Родителите много често забраняват на децата да се гневят,  да казват НЕ, да отстояват себе си.
И затова е важно, когато пораснем, да кажем на родителите си: "Аз уважавам вашето мнение, но ще постъпвам така, както намирам за добре". Ако го кажем на родителите си, няма проблем да отстояваме себе си пред всички останали. И не е нужно да се притесняваме какво ще си мислят за нас новите ни колеги. Защото там със сигурност ще има такива, които ви харесват и такива, които не ви харесват. Но това е в реда на нещата.
Поздрави!

Здравейте Людмил Стефанов , ще използвам темата , за да споделя моя проблем . Имам прекрасно семейство , 2 деца , много се обичаме . Моят съпруг  (нямаме брак) има много лошо отношение към майка ми още от началото на връзката , уж на майтап се казват много обиди , тя също отвръща. Той е така също и с майка си на моменти , повишават тон и се карат , все едно това е в реда на нещата (баща му се е държал идентично ) .
Има и периоди , в които отношението му  към  майка ми  е добро , споделят и говорят нормално, поздравяват се , смеят се !
 Аз съм много чувствителна на тази тема и вече 13 години това много ми тежи ,почвам да си мисля , че причината е в него (и майка ми е доста сприхава също)  .Техните са разделени и са далече , а нашите не - те са близо до нас и ни помагат с децата , но той постоянно ги критикува , че не правят достатъчно , че не им купуват играчки (пенсионери са) , това е нарочно,за да създава дразги явно незнам , повишава тон и пред децата и те стават свидетели на тези избухвания. Опитва се да ги настройва срещу баба им(уж на шега ) , а аз ги защитавам. Той е голям шегаджия , но когато майтапа се обърне към него се обижда !
Също имам чувството , че явно ревнува , че те са до мен , а той е сам , въпреки , че те го имат като син , винаги са го уважавали и са преглъщали  нрава му !
Нямаме финансови проблеми ,уважаваме се много , не се караме за друго и незнам каква е тази спортна злоба , аз му казах , че щом дори заради мен не може да се въздържа ,явно не ме обича .Поне за мен да го направи и заради децата .
Може би трябва да предприема някаква стратегия като държание ?
Надявам се да не започне и с мен да се държи по този начин с времето !

Другия ми проблем , че аз не мога да се владея и започвам да плача , винаги ,когато се скараме ,моля Ви дайте съвет как да се сдържам , не искам да показвам слабост ,не мога да преодолявам сълзите си още от дете,много съм чувствителна от малка , сега и децата ме виждат и питат какво ми е !
Благодаря предварително за съвета !
Хубав и успешен ден

Здравейте!
Разбирам, че не ви е лесно. Въпросите, които задавате, са три и аз ще отговоря и на трите.
1. Направи ми впечатление, че казвате на съпруга си: "Щом ти не можеш да си промениш отношението към моите родители, значи не ме обичаш!" Много често сме склонни да казваме такива неща на нашите партньори. Например: "Ако ме обичаше, щеше да започнеш най-после да си прибираш дрехите на правилното място"; "Ако ме обичаше, щеше да започнеш да излизаш с мен в събота на планина, а не само да ме караш да чистя" Това смесване на любовта между партньорите с други реалности лесно саботира връзката. Но във вашия случай нещата са доста по-трудни, защото във вас се бори чувството за лоялност, която всеки от нас има към своите родители, с любовта и лоялността, която имате към вашия партньор.
2. Затова минавам към втория въпрос:  това, че съпругът ви се ядосва на майка ви и понякога се кара с нея. Според мен дълбоката причина тук е отношението, което той има към собствената си майка и собствените си родители. Към тях той има негодувание. Затова му е трудно да понесе, че при вашите родители всичкао е наред. И колкото те са по-подкрепящи и добри към всички вас и към него включително, толкова повече той е склонен да трупа напрежение към тях, защото това го свързва с болката от случващото се с неговите родители. Всъщност - вие това си го знаете и затова и сама говорите за някаква подмолна ревност от негова страна. Въпросът е какво можете да направите? За мен единственото ви градивно поведение  в тази ситуация е да не позволявате на съпруга си да бъде твърде критичен към СОБСТВЕНИТЕ СИ РОДИТЕЛИ. Когато го чуете да се изказва срещу тях, можете  да го изслушате за малко и след това да му кажете: "Все пак те са ти родители и е добре да ги уважаваш; Все пак тя ти е майка; Все пак той ти е баща" Много е ценно по този фин начин да сте проводник на  лоялността, която всички ние дължим на нашите родители. Давам ви и още едно хубаво изречение: "Ти ги критикуваш и си недоволен от тях,  но аз съм благодарна, че са те родили  и отгледали точно такъв, какъвто си" Така съпругът ви получава косвено, но безапелационно посланието, да уважава вашите родители и да е дружелюбен с тях.
3. Как да преодолеете тази ваша чувствителност и  плачливост, заради която вероятно децата са ви се присмивали още от училище. Задайте си въпроса, за кого тъгувате? Има ли във вашето родителско семейство изгубени деца /ваши брат или сестра/? Или някакви тежки загуби в по-предишни поколения. Тази тъга и чувствителност са дошли от някъде. Имам предвид - от семейната система. Тъгата не идва от нищото. Тя е болка за близък човек, който си е тръгнал от този свят или е бил третиран несправедливо и неуважително. Бил е низвергнат. Помислете за такива хора и ми пишете.
Поздрави!

Здравейте,след дълъг продължителен стрес,обикаляне по лекари след пристъп на сърцебиене и много безсънни нощи,лекарите не можеха да обяснят,от къде се получават тези пристъпи.Даваха ми лекарства от които положението стана по зле,започнах да повръщам и да не мога да се храня. След около 3 седмици в които мислите ми бяха насочени само към това да оцелея и утрешния ден, сравнително се поуспокоих и тогава изпаднах в в едно безвремие,с гадни натрапливи мисли които ми пречат да се конценрирам, въпреки голямото желание да свърша нещо. Получавам пристъпи при които тялото ми започва да трепти зъбите ми почват да ме дразнят като се опират едни в други изнервям се и сякаш не мога да се разсея.Обяснявам си го с това че опитвайки се да си обясня защо ми се случват тези неща и четене на какво ли не съм си внушила разни неща които сега не мога да контролирам. Дайте съвет как да ги преодолея, защото мисля само за това и не мога да изляза от омагьосания кръг.

Здравейте!
Мога да коментирам само конкретни неща. А във вашето писмо не казвате нищо конкретно.
Пишете, че сте имали "дълъг и продължителен стрес", но не става ясно при какви обстоятелства е бил стреса.
Пишете, че след вземането на лекарства сте имали натрапчиви мисли, но не казвате какви точно са били мислите.
Пишете, че вследствиена четене "на какво ли не" сте си внушили разни неща, но не пишете какво точно сте си внушили.
Хапчетата със сигурност не ви помагат. Нужна ви е яснота и конкретни стъпки в живота.
Затова ви предлагам да ми пишете конкретно по тези въпроси, за да търсим заедно път през "джунглата на живота".
Поздрави!
Поздрави!

Много Ви благодаря Г-н Стефанов ,
изключително много ми помогнахте да си изясня картината и ще използвам съветите Ви !
по третия въпрос ще Ви споделя ,къде мисля , че има връзка  , още от малко бебе  до 3 клас ме е отгледала моята баба (бог да я прости ) и моите спомени са , че тя ме гледаше прекрасно , но във петък нашите идваха и ме взимаха за уикенда ( аз плачех за нея ) , а в неделя ,когато трябваше да се върна при нея ,плачех за майка си и баща си и така . Понякога ги виня ,че са ме оставяли , а сестра ми живееше с тях , може би всеки има някаква вътрешна драма ,която изживява от детството и я носи в себе си . Но като че ли сега повече се обръща внимание на децата и се глезят , докато едно време не е било  така ...... Сега доста се говори за травмите от детството,дори и незначителни понякога .
Донякъде може би и поради тази причина моя син никога не го бяхме оставяли при баби като бебе/дете (не казвам , че е добре, осъзнавам го ) и си  мисля , че това е било подсъзнателно решение да не го "изоставям".
С което ,обаче съм му навредила , защото той и сега вече голям не иска да се отделя от нас , дори при баби , за по-дълго , лагери с преспиване ...., има като че ли страх и се случват нещата много трудно , с плач !Все едно е наследил същата моя  чувствителност ,надявам се в пубертета да преодолее своята привързаност.
Така се въртим ,като че ли в омагьосан кръг ....
За вашата теза за семейната система Ви разбирам и ще помисля също .

За да се ли конкретизирам, историята ми е следната. След пристъп на сърцебиене,в края на м. Март т.г. посетих моята лична лекарка/за което много съжалявам и сега/тя паникьосани ме праща на снимка на бял дроб,аз с доверие към нея отивам на снимката излязоха засенчвания /пушачка съм/.тя веднага трябва консултация с плулмулог,то и в болница трябвало да вляза ама то с тази корона сега...
У дома да съм си стояла децата да съм си пазила/тъкмо бях въвели КПП/.Аз още по паникьосани хуквам на пулмолог,лекаря каза нищо ти няма имаш нужда от кардиолог,връщам се при ЛЛ,тя още повече се паникьоса, което тогава още повече притесни и мен, каза:Отивай в къщи и пий Азитрокс,5дни то сърцебиенето ще се оправи.Прибирам се и почвам да го пия-5дни, през това време сърцебиенето продължава започнах да повръщам и да ми се вие свят.Отидох на кардиолог,той ми сложи холтер-установи се че по време на сърцебиенето имам пулс 150-160удара.Изписаха ми лекарство за понижаване на пулса,от което нямаше никакъв ефект, пристъпите и повръщането продължи 3седмици. След което се наложи да ме приемат в болница защото отслабнах с 15кг,там постъпих с такава надежда за спасение от тези мъки/всеки ден само за това мислех,дали ще доживея утрешния ден, децата питаха всеки ден "мамо добре ли си,кога ще ти мине?"а аз умирах от страх че утре може й да ме няма"Не можех да стоя на едно място,ако легнех пристъпите започваха, лекарите казваха "това е нервна почва ще ти мине",аз им казвах че  стомаха ме боли и нещо все едно ме изгаря от вътре те ми казвах че си внушавам.Една  нощ
в просъница между пристъпите сънувах че толкова ми дотяга от тези мъки че излизам и скачам от терасата и всички мъки свършват /усещах че тормозя близките си/ Направиха ми и ЯРМ казаха че ми няма нищо,внушавала съм си и  ми изписаха антидепресанти,от които почнах да залитам и да си мисля че и това си внушавам и че сигурно съм откачила,умирах от страх още повече т.к.тази мисъл да не завърти в главата ми пак, съответно стана обратното.Само за това си мислех още повече място не си намирах.Езика ми започна да трепти и да усещам метален вкус в устата, зъбите ме дразнеха като се допрат
Лечението в НО приключи изписана с "подобрение". Казаха внушаваш си ще ти мине.Прибрах се положението ще повече се влоши,продължавах да повръщам и да не можех да стана,отчаях се като се разплачеш ставаше ще по страшно,защото започваше пристъп,не можех да се зарадвам,само си мислех дали ще свърши някога този ад. Тогава ми отидох и на гастроентеролог,та тя ми направи изследвания и установи че показателите на черния дроб са със стойности по 4-5над нормата.Бях на диета близо месец,през това време отново бях в отчаяно положение,не смеех да се зарадвам или да се разплача,мислех само да мисля положително но всеки път когато се опитах да се сетя за нещо хубаво си мислех колко ми е зле и как може би няма да случи отново и си мислех че може би го правя за последен път. Докато не дойде деня в който не дойде време за контрола на изследванията,излязоха в норма,и тогава установих че не мога нито да се зарадвам нито да се разплача,никаква емоция.Изпаднах в ужас,но не го изпитах. Помислих си че да не може да изпиташ нищо е е все едно да си умрял.Тогава започнаха всички тези симптоми които имам и до сега трептене по цялото тяло, мрачни мисли ,трудно се съсредоточвам,все едно ме няма.Забравям важни неща, защото съм заета постоянно да размишлявам защо ми се случва и как да се оправя.В стремежа си да не си мисля за това че може да умра или да се самоубия трудно мисля за нещо друго, когато се мъча да се съсредоточа над нещо важно ме стяга главата врагът стомаха и минава мисъл че ако съм умряла нямаше да се мъча с това.И започва едно мислене и разсъждаване. Няма да го направя но защо постоянно ме е страх да не си го помисля.А въпреки това това го мисля.

Здравейте!
Имам само една добавка: когато синът ви плаче, като го оставяте при баби или говорите да го пращате на лагер, това всъщност са вашите сълзи и вашият страх. Затова е важно да му казвате в такива случаи: "Когато бях малка, на твоята възраст, и аз така плачех за мама, а после, като мама ме вземе, пък плачех за баба."
За детете много важно да чуе, че и родителите му са били като него. Това го успокоява. То си казва: "Щом, майка ми, която е толкова голяма, е плачела като мен, значи с мен всичко е наред""

Здравейте г-н Стефанов,

Благодаря за отделеното от вас време!

Имам дете на 3 години, желано,нормална бременност. Когато се роди, не бях напълно подготвена колко голяма част от свободното ми време ще отнеме, бях в лека следродилна депресия,случвало се е дори да съжалявам. Страдах и че не можех да работя и да се развивам.

Затова и към момента съзнателно не плануваме второ дете - усещането ми е ,че съпругът ми споделя моя опит и виждания. Да, обаче - за последните месеци вече 3 пъти сънувам ,че съм бременна или че имам второ дете. Нося го в ръце, но и то като дъщеря ми плаче много силно и звука ме дразни.

Към момента се върнахме донякъде към нормалния си ритъм , обичам и се радвам на дъщеря си, не усещам вътрешен конфликт, но се чудех доколко сънищата ни отразяват?

Благодаря Ви от сърце ,
пожелавам Ви много здраве и все така да помагате на хората !