Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,имам нужда от вашата помощ.Ще обясня всичко накратко. Родих преди 8 месеца,с мъжа ми бяхме в супер отношения,но откакто родих започнах да го ревнувам страшно много от негова колежка. Хванах го че е гледал порно на работа,той казва че са само колеги няма нищо към нея аз съм всичко за него,но нещо все ме гложди отвътре.Въпросната колежка много се радва на нашето дете,както когато се роди така и сега като го види.Усещам че донякъде му е приятно да го ревнувам,защото се смее,когато питам за нея се кълне че няма нищо,наскоро я срещнахме и той ми казва ето я твоята приятелка,а ние с нея се познаваме отскоро и не сме чак приятелки.Незнам какво да правя има моменти в които не ми пука,но има и дни в който направо полудявам от ревност,мисля си че са имали нещо общо,че той я харесва и тн.

много ценя мненията и съветите Ви, но тогава според Вас какво трябва да направи една жена в такъв случай? Да продължава да търпи това отношение, не мисля....
Позволявам си да давам съвет точно в тази ситуация, защото за съжаление и аз съм в същата - от дългогодишен брак със  сродната душа (така си мислех до известно време), вече повече от година в психически тормоз. Ние сме в процес на развод, но скоро разбрах, че всъщност аз съм била спойката на връзката, като съм давала всичко и съм търпяла много неща, само и само да сме "перфектно"семейство. Но с усилия от една страна само, не се получава. Като спрях да давам и "лепя", търпя положението, на човекът вече не му допада..... И започнаха обидите и критиките. Стига толкова.

Само не бързайте. Нещата са станали хронични и затова е нужно да бъдете търпелива. Пускайте тези изречения, тази информация за хубавите първоначални моменти с баща ѝ като отделни факти, когато имате настроение да го направите.  И ако тя попита, защо слеед това сте се скарали и така отчуждили, добрият отговор е: "Това не е твоя работа. Ти си ни дете и имаш право да ни обичаш и двамата".
Описвам един идеален вариант.
Поздрави!

Здравейте!
Ще се опитам да бъда много кратък и ясен.
1. Никога не съм казвал, че една жена трябва да търпи лошо отношение и да не се разделя с такъв партньор. Не трябва нищо да търпи!!!!
2. Особено е важно, че жената е лошо да търпи, водена от мотива, че търпи мъжа си заради децата. Това е направо вредно, защото такава майка, която все едно се е жертвала заради децата си, стои като тежест върху психиката на тези деца. Много трудно е за едно дете /малко или пораснало/ да живее с мисълта: "Мама се жертва заради мен!". Ако си мисли такива неща, човек стига до простата идея: "Щом мама беше нещастна заради мен, тогава и аз нямам право да бъда щастлив/а" . И от лоялност към мама, също страда цял живот. Така че - ако ще се развеждате, но бавите процеса заради децата, разведете се по-бързо.
3. И да се разведете и да не се разведете, щом имате деца от един мъж, този мъж е баща на децата ви. Така ли е? Те друг баща си нямат. И затова е важно за тяхното личностно развитие те да знаят, че са създадени от родители, които са се влюбили един в друг, че са поникнали на почвата на любовта. И затова е ценно  да им се разказват тези истории за първите мигове на любов между мама и татко. Така децата няма да живеят с чувството, че са грешка. Трудно се живее с това чувство.
Това имам предвид. Може да се разделим и да имаме лоши отношения с мъжа си, но децата е добре да знаят и да се топлят на огъня на тази първоначална любов. Иначе страдат, имат чувството, че са грешка и че по-добре да не се бяха родили. Трудно се живее с такова "самочувствие", нали?!?  НЕЗАСЛУЖЕНО.

КОЙ ПРИ КОГО ОТИВА? КОЙ НА КОГО СЕ ОБАЖДА?
Последните дни говорихме доста за това, че има родители, които непрекъснато се обаждат на децата си, питат ги как са, дават им съвети, учат ги как да живеят. Жар птица сподели, че имала подобен навик по отношение на по-малката си сестра, защото била поела майчинска роля спрямо нея. Това много напряголо  техните отношения. Когато  възприела практиката сестра ѝ да търси нея, отношенията им се успокоили. Можем да кажем, че правилото е малкият да търси големия, а не обратно.
Ако отидете в детската градина и наблюдавате как майките си взимат децата, ще видите два различни начина. Има майки, които щом детето се покаже на вратата,  клякат ниско и разтварят  ръце за прегръдка. Детето поглежда майка си, адаптира се няколко секунди към факта, че тя е там и отива да се гушнe. Но то може и да не го направи. Може да реши да се върне и да си доиграе и за майката това е в реда на нещата. Тя не се чувства пренебрегната. Когато детето излезе отново, нейната прегръдка отново е налице. Това е моделът, при който майката се държи като голяма. Тя е отворена към детето и е на разположение, но не се натрапва.
Има майки, които правят обратното.  Щом детето се покаже на вратата, те  буквално се нахвърлят върху него с прегръдки, целувки и възклицания: „Ох, на мама! Как беше днес!!!”. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто казва, че  детето има чувството, че майка му ще го погълне и изпитва страх. В този случай майката не се държи като голяма.
Това правило е особено валидно, ако не сме виждали детето си дълго време. Тогава  отново добрият вариант е да оставим детето да се адаптира към нашето присъствие, да сме отворени за прегръдка и когато то е готово, да се напрегръщаме.
                      Коя подкрепа по принцип е ценна за детето? Отговорът е – минималната. Ще ви разкажа за интересен експеримент, правен във френска детска градина. Този експеримент имал за цел да покаже, как миризмата на майката действа подкрепящо на децата на 2-3 годишна възраст. /много често деца, на които им е трудно да заспиват сами в стаята си, се успокояват, ако до  тях е поставена вещ на майката с нейната миризма/.
Какво показал експериментът? Когато в стаята има няколко деца на около 2,5 години, експериментаторите вкарват вътре дреха на майката на дете, което е страхливо и склонно да се държи като аутсайдер. Когато усеща миризмата на майка си   , поведението на това дете се променя. То започва да става много по-смело. Например ако влезе непознат възрастен в стаята, не се крие в ъгъла, а отива до вратата да го види /нещо, което е характерно за лидерите/
Какво става, обаче, когато в стаята с деца вкарват дреха с миризмата на майката на лидера? Щом подушва миризмата на мама,  лидерът отива в ъгъла,  ляга на земята в утробна поза и си слага палеца в устата. Тоест – той регресира, превръща се в малко бебе. Защо? Защото той получава подкрепа, която не му е нужна. Ненужната подкрепа  е вредна за децата и ги дърпа назад, а не ги стимулира. Затова добрата подкрепа е базирана на принципа на минимализма.
Тези правила са валидни  и когато децата пораснат и са вече зрели хора. Тогава не е уместно родителят непрекъснато да ги търси и  да ги пита как са и да им предлага помощ и съвети. Този принцип беше даден в поста на 512: „ако детето има нужда от мен, то ще ми се обади”
Особено е натоварващо за детето, ако родителят се тревожи за него. Представете си как бихте се почувствали, ако баща ви се обади по телефона и каже: „ Ох, какво става с теб? Непрекъснато се притеснявам и  по цели нощи не спя. Как се справяш в чужбина, взимаш ли си изпитите? Имаш ли достатъчно средства и така нататък“. В такъв момент детето има чувството, че освен собствените си грижи, трябва да поеме отговорност и за емоционалното състояние на баща си.
Нека си представим и обратното: говорите с баща си и  той ви казва: „Имам ти пълно доверие. И съм абсолютно спокоен за  теб.  Ти си имаш партньор и приятели.  Справяш се с живота и  има кой да те подкрепи. Аз си спя добре. Ако имаш нужда от нещо, заповядай, на разположение съм…“
Ако трябва да изразим идеята на този текст с едно изречение, то можем да кажем:  добрият вариант е родителите да бъдат на разположение, но не и да се предлагат като подкрепящи фигури и да се намесват. Между другото родителите, които са склонни непрекъснато да се обаждат и да се предлагат, най-често всъщност не са на разположение.

Точно днес коментирахме с дъщеря ми обаждането. С баща ѝ сме разделени, той живее в чужбина и си идва два пъти годишно. Когато той е в България, тя е при него, дори отива в чужбина с него за седмица, две. През останалото време е при мен. Когато тя е тук, той ѝ звъни всяка вечер, аз ги оставям да разговарят без да "подслушвам". Случвало се е да минавам или тя да реши да говори в стаята в която съм аз и я виждам как в някои случаи просто държи телефона и не отговаря, друг път говори разпалено и ентузиазирано, чак на улицата се чува. Когато тя е с баща си, аз не ѝ се обаджам. Разбираме се предварително кога ще ми звънне и така. Ако ме забрави за седмица, звъня да я питам дали се забавлява и до там. Коментирахме това, че баба ѝ по бащина линия(тя е в България) им звъни непрекъснато. За нея това е дразнещо, както и за баща ѝ. Още като живеехме с него тя се държеше така. Аз за семейството на баща ѝ, така или иначе не ставам за майка, но имайки предвид върастта ѝ, съм си задавала въпроса, дали тя не се чувства неглижирана от мен. Още повече, че заради работата ми не прекарвам много време с нея. Тя е на ясно с нещата и не дава вид нещо да не е наред, но това са мои вътрешни страхове.

Всичко, което написахте по темата ме облекчи, но все пак искам да попитам това(с обаждането) валидно ли е при малки деца? Тя е на 9, а от 4 години сме разделени с баща ѝ?

Благодаря ви предварително, чета ви с удоволствие.

Здравейте,

Имам притеснения около дъщеря ми, която е в предтинейджърска възраст.
От извънредната ситуация насам социалните й контакти преминаха изцяло онлайн. Освен училището присъствено, спряхме и извънучилищните групови занимания.
Пристрасти се към гейминга. Някои от децата, с които играе и общува онлайн, ги познавам, други - не.

Юни -юли отсъствахме от София  около 40 дни и сега, откакто сме се върнали, вече повече от 2 седмици, не иска никъде и с никого да излиза, насила я извеждаме насам натам с нас /родителите/ и толкова.
Гости вкъщи няма полза да кани, последните пъти преди да заминем видях какво правят - затварят се в стаята й и играят същите компютърни игри

Излъга ме, че е говорира с кварталните си приятелки по вайбър и те не са в София и затова нямало с кого да излезе. Днес ги срещнах и момичетата друго ми казаха - на тях обяснила, че има да чете лятната училищна литература и затова аз не я пускам навън (лъжа, чете по около час на ден, не повече). През останалото време, дори ако й спра интернет връзката, си намира какво да прави у дома и дори предпочита домакинска работа, пред това да излезе навън.

Притеснява ме първо, че не излиза и се забавлява само онлайн, второ - кибер опасностите и трето, че започна да ни лъже.
Ако стане така, че учениците не тръгнат присъствено на училище от 15 септ., съвсем ще изгубим битката с компютъра.

Считате ли, че трябва да си запишем семейни сесии при психолог или можем на този етап сами като родители да променим ситуацията и по какъв начин. До момента се опитваме да разговаряме, но няма полза. Отговаря в стил  "Аз съм си геймърче, разберете ме, това ми харесва да правя."

Благодаря предварително!

Здравейте!
Маже да се каже, че най- често зависимостите от компютърни игри компенсират две неща за съвременните деца:
- липсата на рискови игри, в които има силни емоции - страх, гняв и т.н.
- липсата на комуникация с бащата.
Затова бих ви препоръчал да опитате баща ѝ да се включи по-активно и /може и всички заедно/ да ходят по планина, да се кятери, да скача от високо във вода и т.н.
РАЗБИРА СЕ, АКО НЕЩАТА НЕ СЕ ПОЛУЧАВАТ, обърнете се към специалист.
Прилагам и една статия, която съм писал за това, със заглавие:

КАКВИ ПОТРЕБНОСТИ НА ДЕЦАТА ЗАДОВОЛЯВАТ ЕЛЕКТРОННИТЕ ИГРИ
Детските игри във всичките си разновидности представляват подготовка на детето за живота му на възрастен. В живота на възрастния има множество предизвикателства, свързани с чувства като страх и гняв, преодоляват се трудности и опасности, а стресът е всекидневен. В този смисъл детските игри представляват един „емоционален тренажор“, в който всеки от нас се е подготвял да преминава през житейските изпитания, без да рухне психически.

Ето защо, откакто свят светува, всички деца са имали особено влечение към рисковите игри. Тук ще изброя някои от най-популярните видове такива игри, от които кожата ти настръхва от страх и за които не казваш нищо на мама и татко.
– Катерене на голяма височина. Децата обичат катерушки, пълзене към върха на високо дърво или лазене като алпинист по отвесна скала.
– Високи скорости. Спускането с шейна или с велосипед по стръмна улица, каране на скейборд и други подобни приспособления, когато имаш чувството, че почти си изгубил контрол над ситуацията.
– Боравене с опасни предмети. Остри ножове, лъкове, резачки, селскостопански инструменти и машини- с една дума всичко, с което има риск да се нараниш, но същевременно с него можеш да изпиташ и удовлетворението, че го контролираш и управляваш.
– Опасна среда. Децата обожават да играят с огън или около дълбоки водоеми, да влизат в стари, порутени сгради или строежи, т.е. влече ги всяка среда, която представлява потенциална заплаха.
– Играта на криеница и всички игри, в които си сам, далеч от очите на приятелите си и на възрастните и има опасност да се загубиш. Да си построиш скривалище на затънтено място, където никой не може да те намери.

Този вид игри са плашещи за родителите, защото крият риск за здравето, дори и за живота на децата. Изниква въпросът: защо тогава те са продължили да съществуват в хода на еволюцията? Еволюционната психология ни дава отговори на този въпрос чрез провеждането на лабораторни експерименти.

В множество лабораторни изследвания на различни новородени животни, учените изследователи намират начин да лишат малките от възможността да играят опасни игри и да си взаимодействат едно с друго. Оказва се, че тези животни, независимо от какъв вид са, израстват като емоционални инвалиди. Попадайки в непозната среда, те се стъписват, не могат да се адаптират и нямат импулс да проучват обстановката. Ако им се даде възможност да си взаимодействат с други животни от техния вид, те или се парализират от страх, или проявяват безсмислена агресия.

Множество сравнителни проучвания показват, че децата в съвременния свят по-често страдат от неврози и депресия, отколкото децата през 60-те и 70-те години на 20. век. Оказва се, че ако децата не са играли игри, в които да преживеят страх, гняв и агресия, те не са подготвени да преработват силните чувства, свързани с разочарованията, които съпътстват нормалното човешко съществуване. Едно сравнение между начина, по който са играли децата преди 40 – 50 години, показва големи различия в това, което позволяват родителите сега, и това, което са позволявали тогава. Преди години беше нормално деца на 6 – 8 години да излязат сами в гората извън населеното място, да се отдалечат на 2 – 3 километра, да се катерят по дърветата и да скачат в речните вирове. Сега това изглежда немислимо. По направени наскоро изследвания на общественото мнение сред родители във Великобритания, 43% от тях смятат, че децата не бива да се пускат да излизат сами, преди да навършат 14 години. Други 30% смятат, че това може да се случи чак след 16-годишна възраст!

Както вече казахме, рисковите игри са еволюционно утвърдена потребност за децата. И ако те няма как да я задоволят по естествен начин, логично е да търсят заместители. В съвременния свят един такъв заместител се явяват компютърните игри. В техните сюжети, визуални и звукови ефекти можем да преживеем точно това: високи скорости, заобикаляне на препятствия, преследване и бягство, боравене със смъртоносни оръжия, търсене и криене на съкровища, дебнене на неприятел. Ако наблюдаваме деца, които играят на тези игри, ще видим отреагиране на всякакви емоции: страх, гневни изблици, разочарование, че пак са те „потопили“, желание за отмъщение, изразявано с крясъци. Тоест – електронните игри могат да изпълняват функцията, която еволюцията е възложила на рисковите игри, които играят и децата, за да изработват вътрешни механизми, чрез които да стават по-адаптивни и по-устойчиви.

В този смисъл е едностранчиво да се говори само за вредите и опасностите от компютърните игри. В психологическото консултиране и психотерапията винаги се има предвид това, че симптомите в детското поведение, от които родителите се тревожат, обикновено изпълняват някаква адаптивна функция. Електронните игри представляват възможен вариант за голяма част от съвременните деца, на които не им се дава пространство да играят истински рискови игри, да изграждат своята психическа устойчивост. И ако просто премахнем от живота на децата електронните игри и преживяванията, които те носят, ние ги лишаваме от нещо, от което те имат нужда. Всъщност тъкмо заради нуждата да се учат да управляват такива чувства като страх, гняв и агресия, децата играят на тези игри.

"Рецептата" за справяне със склонността на децата да се пристрастяват към електронните игри е проста и следва логично от казаното дотук. Не е достатъчно да предложим на децата си да канят в къщи приятели и съученици, за да отклоним тяхното внимание от компютъра. Всъщност, събрани заедно, те пак се струпват около клавиатурата. Не е достатъчно и да общуваме по-често с децата си, като запълваме нуждата им от комуникация. Необходимо е да преосмислим своя страх от опасностите, които крие съвременния свят, и да имаме по-балансирано и толерантно отношение към рисковите игри, от които децата имат нужда.

Когато се разхождаме покрай детски площадки, можем да чуем, че там най-често употребяваната дума от родителите е: „Внимавай!“. Въпросът е: готови ли сме да поемем риска вместо „Внимавай!“, да казваме на децата си „Опитай“!? И това е част от един по-голям въпрос: готови ли сме „да пуснем“ децата си да пораснат?

Когато децата са по-малки, е естествено родителят да им се обажда.
НО и в по-малка възраст е напрягащо за децата да усещат, че родителите им се тревожат за тях. Можете да си дадете сметка, че много често децата започват да лъжат родителите си, водени от желанието да ги успокояват и да не ги тревожат. И това ги вкарва в конфликт.
По отношение на бабите за мен е важен принципът да не прехвърляме собствените си чувства към свекървата или тъщата върху децата и да стоим като бариера между децата и техните прародители. Те имат право на отношения извън нас.

Здравейте!
Раждането на първото дете може да доведе до дистанцираност в отношенията.Но пък си струва! 
Въпросът е дали тази дистанцираност кара съпругът ви да чувства, че е ненужен, че сякаш изведнъж е изтласкан на заден план от бебето. Това е особено характерно за мъжете, които са израснали сами в родителското си семейство.
Според мен е здравословно колкото е възможно да привличате съпруга си да ви помага за детето, да го въвличате в общи дейности, да се радвате на присъствието му...
И още нещо - често ставаме ревниви към партньора си, ако самите ние се изкушаваме, когато гледаме определени хора от другия пол,или пък ако сме имали случаи на импулсивни свалки, завършили със секс...
Това са моите общи разсъждения. Дано са ви от полза! Защото всъщност нищо не зная за конкретната ситуация.
Поздрави и бъдете здрави и щастливи всички - вие, съпругът ви и детето!

Г-н Стефанов, метода който ми казахте наистина работи. Само след няколко хубави изречения в няколко дни детето миряса и се държа добре. Не и се вярваше чак и се усмихваше като и казах как сме се запознали с баща и и че много сме се обичали. Всичкото хубаво, но днес след година и нещо се видя с баща си и ми се обади през сълзи да я взема. Тъй като е именничка днес, баба и изяви желание да я вземе и да се видят и да и подари подарък, при което дъщеря ми се съгласи. Няколко часа по-късно през сълзи ми звънна и ме помоло да ида до дома на баба и и да я взема. С бабата си прекарали добре,купи ли си по 1 чифт маратонки и отишли в дома и си опекли пица,но бащата се появил неочаквано и развалил всичко, носел букет с червени рози,а детето останало учудено и не знаело какво да прави с букета, също така ми каза че се почувствала отвратена, когато той се навел да и го поднесе и я целунал. Минути по-късно започнал старата песен на нов глас, "майка ти, майка ти, майка ти". На няколко пъти се е опитала да му каже да спре да говори по темата, но той усилено продължавал, за това и ме повикала. През цялото време докато ми разказваше всичко аз се връщах назад в миналото и се сещах, че съм чувала същите думи от този човек. Казах и, че съжалявам за начина по който се е почувствала и не можах да кажа нищо друго.Смятам от тук на сетне, ако бабата желае да вижда внучката си да се чувства добре дошла в дома ми, но там да не ходи повече след като не желае.Как мислите, какво да правя?

Здравейте!
И честит имен ден на дъщеря ви!
Много се радвам, че методът работи и при вас. След като чуят такова нещо, децата стават други и приемат живота си с благодарност. А тъкмо това е целта.
Бащата се е държал зле, но вие едва ли сте очаквали и той да заговори за светлия кръг на любовта.
Затова сега ви казвам и каква може да бъде следващата ваша стъпка след неговия нелеп опит да превзема сърцето на дъщеря си с букет от червени рози и след неговото напълно несъстоятелно говорене срещу вас.
Сега можете да ѝ кажете при пръв удобен случай:
- Знаеш ли какво си мисля?! Хич не ми харесва как е постъпил баща ти и ме е яд на него, че сега, когато сме разделени, ти говори против мен. НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ аз продължавам да съм доволна, че преди години се влюбих в него и заедно с него те създадохме. Ако не беше той, теб нямаше да те има.
По този начин детето получава един пълноценен  и осъзнат родител във ваше лице, който един родител го свързва и с другия родител. Така то ще си има двама родители и - образно казано - може да стъпи на два крака, макар че с единия крак ще накуцва.
В другата ситуация, в която детето живее с чувството, че и двамата му родители винаги са се ненавиждали, то няма нито един крак и връзката му с живота е тотално нарушена.
А връзката на детето с баба му и баща му и живото му общуване с тях може постепенно да оставите на самата нея. Но още от сега можете и да я питате и да се съветвате, колко време иска да е там. Добре е от вас да идва насърчение и позволение за подържането на тази връзка на детето ви с баща му и баба му, въпреки това страдание.
Според мен е по-добре да страдаш, когато видиш баща си, отколкото да страдаш, че не го виждаш. НО е добре все повече този контакт да става чрез нейни конкретни решения.
А вие, като продължавате да подхвърляте информация за времето на любов, просто държите дъщеря си на плодородния оазис от връзката ви с баща ѝ.
МНОГО СЪМ УДОВЛЕТВОРЕН, ЧЕ НЕЩАТА СА ПОТРЪГНАЛИ!
Благодаря, че направихте това споделяне!
Продължавам да съм на разположение.
Поздрави!

Здравейте г-н Стефанов! Ще помоля и аз за вашия съвет и отговор, за което предварително Ви Благодаря! Касае се за моя връзка с жена, която връзка приключи, но ме мъчи нещо, което открих и за това искам вашето мнение. Ще разкажа историята си накратко и накрая ще задам въпроса си.
 Аз съм мъж на 40 год., разведен. Запознах се с жена на 30 год. Нещата бяха много хубави. Любов, която не бях срещал. Виждах усмивката и всеки път, когато се виждахме. Бурна любов, която и двамата споделяхме. Всичко това продължи около 1 месец и половина, до момента в който аз казах, че я обичам и и дадох ключ от вкъщи. Не да живеем заедно, а да идва без да ми звъни на вратата и исках да покажа колко много държа на нея. От тогава всичко започна на обратно. Започна да се сърди от най-малките неща. Ще дам и конкретни примери, за да е по-ясно. Изпращам и букет чрез доставка до нейната работа. Звънна ми, че се е зарадвала много. След 1 час дойде вкъщи на обяд....и изведнъж каза "Предвид многото болни от короната мисля, че не трябва да се виждаме известно време". Аз изведнъж казах Добре, но попитах "Има ли друга причина заради, която не искаш да се виждаме?". Тогава тя каза.....А неееее....щом така мислиш аз си тръгвам. И си тръгна от нас и се разсърди. Трябваше да ходе след 1 ден да и се моля да се върне. Някак си се обвинявах за думите си и сякаш се чувствах зависим към нея. Тя се върна. След 1 седмица отново изпращам едни цветя, но ги оставам аз без да ме види. След 1 час ми писа смс и каза, че се е надявала да ме види, а не да си тръгна. Отговорих, че посланието ми беше да е изненада и, че ще се видим вечерта. Отново се разсърди. При всяка караница тя ми връща ключа и всички подаръци. Аз винаги ходех да я връщам при мен с молби и извинения. Когато се разсърди обижда, използва думи като "Ти си мижетурка, не си мъж, не знам как си бил началник, нищо не става от теб и пр.". Разговорите се състояха обикновено към нея. Постоянно и показвах възхищение, колко е хубава, колко я обичам. Аз наистина се възхищавам на нея и думите ми са били искренни, но забелязах, че когато аз заговорех за успехите си в работа или какво съм правил днес, тя се сърдеше и ми казваше, че се състезавам с нея, все едно съм и казвал, че едва ли не тя не вършела нищо в работа, а аз съм имал много работа. За мен това беше удар, защото не съм и помислял да се състезавам с някой, който обичам и с който имам връзка. Усещах, че когато кажа за нчкой, че е постигнал нещо и му се радвам, тя ставаше раздразнителна. Говореше за колегите си и хората, като омаловажаваше труда и постиженията им. Каза ми, че не получила награда, която заслужава, а награда взела нейна колежка, която нищо не била направила за да я заслужи. Тя е много силен интроверт. Не излиза, не се среща с хора, не комуникира. Усещах, че когато аз излизам някъде, не и е приятно. Винаги е права и никога не се извинява искренно. Веднъж в самото начало ме обиди , че съм мижетърка и нищо не ставало от мен. Тогава за 1-ви и последен път дойде и се извини, но без да иска да се събираме. Тогава аз на следващия ден отидох при нея с цвете и поисках да се върне при мен. Тя ми се хрвърли на врата, каза ми, че ме обича и думи, които останаха в съзнанието ми "Нали знаеш, колко много трябва да се постараеш, за да върнеш любовта ми?". Аз се постарах и тогава и беше доволна. Винаги правех нещо за да и докажа колко я обичам. Имах чувство, че на моменти става друг човек. Казваше ми, че аз съм истинската и връзка. Действително не е имала друга такава връзка. Преди 4 години е бил 1-вия и мъж. Последно се скарахме, защото аз се изказах добре за човек, който и двамата познаваме. Казах и, че се радвам на постижението и, защото тя много се бори за позицията, която е сега (за човека, който и двамата познаваме). След 20 мин си намери повод да си тръгне, защото съм си вдигнал веждата, а това я е вбесило. От този момент на татък спрях да я търся и да и се моля. След 20 дена тя започна да ми пише. Първо ме обиждаше, после като жертва, след това колко не можела да забрави хубавите моменти с мен. Била обидена, че съм възхвалявал нашата обща приятелка за постиженията и....и че я обидило вдигането ми на веждата. Усещах от самото начало, че се държи като дете. В момента не отговарям на провокацийте и. Попданах на статия за нарцисистите. Не знаех изобщо, че съществува такова нещо. Четох много и разпознах всички данни за прикрит нарцисизъм. Въпросът ми към вас е според тези неща, които описах нарциситка ли е или аз не преценявам правилно и как да постъпя с нея? Да отговарям ли на търсенията и и на съобщенията? Между другото всеки път след караница с нея бях като болен. С дни не можех да ставам от леглото(Такова нещо никога не ми се беше случвало, дори не вярвах че е възможно). Не се радва когато съм усмихнат и щастлив, а се радваше когато ме вижда как страдам за нея.Веднъж ми сподели, че не е добър човек, защото ако някой я нарани тя иска да принизи човека, да го боли, да му е гадно, да е паднал духом.....е така правеше и с мен. Понякога когато я възхвалявам и и правя изненади, казваше "Мило колко си добър, аз не те заслужавам". Използва изрази и действия, каквито съм чел в статийте за нарцисите. Интровертна и много затворена, но много не уверена в себе си. Постоянно мисли за нещо и блуждае в пространството. Разделени сме вече от месец и половина. Аз се чувствам добре, мисля за нея, но не страдам. Весел съм и комуникативен.
Моля за вашия съвет! Може пък тези действия да не е нарцисизъм, а от неопитност във връзките. Незнам.... Благодаря Ви!

Здравейте г-н Стефанов!
Чета отговорите и съветите, които давате в темата и много ми допадат. Затова реших да потърся съвет от вас. Става въпрос за дъщеря ми. Тя е на 9 години. С баща й имахме драматични отношения, които не бих нарекла връзка. Работехме заедно на кораб. Той е чужденц. На втория сезон заедно, аз забременях. Той имаше дългогодишна връзка с друга. Исках бебето, исках и да бъда с него. Той ми каза, че ще ми помога финансово и друго да не очаквам. Но аз не се отказах. Вярвах, че ме обича, но се страхува. Прибрах се в България и продължихме да контактуваме. Дойде за раждането на дъщеря ни, за 3 дена и си замина. Тя се роди с планово секцио. Отново дойде, когато тя вече беше на година и половина. Следващата година ние го посетихме в неговата родина, където бяхме приети много топло. И така полека лека решихме да заживеем зеадно. Това се случи, когато дъщеря ни беше на почти 5. И от този момент започна проблема, за който ви пиша. Още първата година от съвместното ни съжителство тя започна да качва драстично килограми и все е в горните граници. Малко след като дойдохме, аз забременях. След няколко месеца сключихме брак. Роди се брат й, от който тя много ревнува и все още не приема. Баща й е много добър баща. Предвид, че аз имам по-дълъг "опит" като родител, често се е налагало, до му обяснявам как да се държи. Но той е възприемчив и когато се аргументирам, се старае да коригира поведението си.
Моля ви да ми дадете насоки къде да търся основата на проблема с наднорменото тегло на дъщеря ми. Правени са й изследвания и всичко е наред.
Благодаря предварително!