Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Вече от месец сте разделени и вие се чувствате добре. А преди това от всяко нейно претенциозно, взискателно и нелогично поведение сте били като болен... Очевидно е, след това споделяне, че жената ви причинява страдание и в поведението ѝ има голяма доза  нарцисизъм. Може би твърде голяма, защото малка има вероятно във всеки един от нас.
Накрая искате от мен съвет - дали да ѝ отговаряте на обажданията. Моят съвет в такъв случай е да се вслушвате в посланията на тялото си. Тялото винаги знае. Ако една жена не е подходяща за вас, тялото ще ви го казва всеки път, когато тя се появи или дори ако нещо само ви напомни за нея. Дори се случва човек да го заболи глава, само защото е видял кола същия цвят като тази на неподходящата за него личност.
Разбрах, че имате висока позиция в работата си. Смятам, че и там е същото. Ако някой подчинен или делови партньор създава приятно впечатление и прави добри на пръв поглед предложения, но отдолу подмолно скрива нещо, което не е във ваш интерес или може да ви навреди,  тялото винаги ви го подсказва: заболява ви глава или ръцете ви се изпотяват или пулса ви се вдига или чувствате тежест в раменете и т.н. Тялото е измерителен уред. То ясно индикира  какво се случва в живота ни, кое е добро и кое е лошо за нас. След като сте се убедили, че жената не е за вас, а пък тя продължава да ви търси, може би защото ѝ е трудно да губи, е добре да не ѝ се обаждате. Не виждам смисъл да продължавате агонията и да пренебрегвате сигналите на тялото. Да не стане така, че собственото ви тяло да реши, че не го слушате и да спре да ви сигнализира.  Защото тогава ще сте наистина свършен.
СЛЕД ТАЗИ ОТГОВОР НА ВЪПРОСИТЕ ВИ  ЩЕ ДАМ И ОЩЕ ЕДИН ВАЖЕН АСПЕКТ: пишете, че жената е будела у вас възхищение в началото. Това е интересно и поучително. Защо е нужно жената, с която сте, да буди у вас възхищение? Кои хора се държат така, че да им се възхищаваме? Какво вътре в нас ни повхлъзва към това, да започнем да им се възхищаваме?  Имате ли склонност да изпадате в положение да се възхищавате от някого ?
Задавам тези въпроси, защото според мен самото възхищение като чувство отразява може би собствения ни нарцисизъм. Той сякаш ни нашепва, че само възхитителното е достойно за нас. Аз бих насочвал всеки човек да се отнася с повече доверие и уважение към обикновеното, заземеното, излъчващото любов и непретенциозност…
И нещо за даването на ключ, пращането на цветя и т.н.  Това, което ще кажа, е свързано със закона за баланса, за който говори Берт Хелингер…   За мен здравословно е връзката да е като един танц, при който единия прави стъпка към другия и после спира… И чака другия да направи равностойна или подобна стъпка към него…  И едва  след това прави насрещна стъпка и отново чака…. И така – докато се качат заедно на лодката… А не единият да се качи на лодката, да приготви провизиите и да вика другия да се качи…   Това, към което ви насочвам да си помислите е свързано с вашето споделяне. Изглежда, че в тази връзка твърде много сте давали.  Но за да има във връзката баланс, е необходимо да можете и да получавате…  Как стоите вие по отношение на умението да получавате? Защото и това си е умение.
Това е от мен.
Поздрави!

Здравейте г-н Стефанов! В объркана ситуация съм и ще се радвам да ми дадете съвет. Преди 2 години започнах да следвам в университет в друг град. Веднага се сприятелих с едно момиче и се сближихме, сякаш се разбирахме за всичко. Но не след дълго тя започна да проявява по-особения си харектер. Започна се с лека ревност, че аз си имам гадже, а тя не, при положение, че тя има супер изисквания и не даваше на някой дори да се доближи до личния и свят, след това започна и ревност за оценки - защо аз имам повече, тя не, но не вижда колко усилия съм положила аз и тя и следва цял ден сърдене и мълчание. В друг момент пък, когато беше в настроение отново стоваше същия готин човек. Помислих си, че може това поведение да е породено от това, че е само дете и живееше сама. Решихме да заживеем заедно. Но там започнаха още повече проблеми.. Било от перфекционизъм, било агресия, нежелание да се правят често събирания в стаята, нежелание изобщо за компромиси и т.н. Постепенно започнах да се хващам как съм като кукла в ръката и, започвам да се обвинявам за всичко, но каквото и да направя пак ще дойде нова ситуация. Гаджето ми ревнуваше, че бяхме постоянно заедно, а като се върна за няколко дни при него в родния ми град не отлепям очи от екрана, защото тя ми пише и ще се обиди.. Но от друга страна в големия град, в който следвам нямам друг близък човек, едвам успяхме да се уредим заедно с нея в стая, стаята е хубава и не искам да причинавам главоболия на родителите си с поредния си  каприз за преместване, не знам как да постъпя. Благодаря предварително за мнението.

Здравейте!
В отговор на въпроса ви ще опиша някои неща, свързани с темата, като идеята ми е да ви разширя погледа към  някои чести несъзнавани мотиви, свързани с наднорменото тегло, за които е трудно да си даваме сметка. Накрая ще ви задам и въпроси, чрез които да се задълбочим конкретно в проблема на дъщеря ви.
Когато става дума за наднормено тегло,  основните  посоки за  изследване са две.
ЕДНАТА е свързана с това, да се запитаме, каква е психологическата полза от наднорменото тегло за съответния човек? Тук ще кажа нещо, което не се отнася директно  за вашето дете, но ще бъде вероятно интересно както за вас, така и за другите читатели. Колкото и  да изглежда странно,  често от наднорменото тегло има психологическа изгода.
Представете си, че жена с доста килограми  над нормата отива  при психотерапевт и той я пита: „Какво би било различно, ако имате нормална фигура и тегло?“. А тя отговаря: „Веднага ще се разведа!“ Жената е  неудовлетворена от  съпруга си и  има добра професия, която ѝ осигурява статус в обществото и много добри доходи. Тоест - тя има основата  да се разведе и да заживее свободна от този партньор.  Но същевременно тя не може да се реши  да поеме   неудобствата, несигурността и психическото натоварване, свързани с една раздяла с партньора. Така че килограмите и „помагат“ да остане в брака, вместо да направи желаното, но и толкова страшно нещо – да се разведе.  Сякаш си казва: „Ако се разделя с партньора си, с тази визия не бих могла да си намеря друг“. 
 Да, странно е, но съм срещал в работата си и жени, които по същата несъзнавана причина  не израстват в кариерата или в бизнеса,  не развиват потенциала си да увеличават своите  доходи, защото ако имат високи доходи, няма да имат вътрешното оправдание да  стоят в своята  неудовлетворяваща ги връзка…
 ВТОРАТА и най-разпространена  причина,  поради която е възможно човек да има наднормено тегло,  е храната да му запълва някаква липса, някаква вътрешна празнота. Във вашия случай е съвсем логично да си задаваме въпроса, каква липса запълва за детето ви храната?  Струва ми се, че едно от най-очевидните неща, които ѝ липсват, е България. Тази липса би била особено голяма, ако вие самата сте склонна да неглижирате  България и да живеете със  самомнението, че страната, в която сте завели децата си, е по-добра от България. Познавам много родители, които са завели децата си в друга страна, изказват се срещу България, но  когато децата им  пораснат, се връщат обратно в родината. Този въпрос е много интересен за вашето семейство и децата ви. Какви са всъщност те по народност? Колкото и нелепо за звучи, дъщеря ви е сякаш българка,  докато природеният ѝ брат е от страната на баща си. Тоест – голямата ви дъщеря е единствения осъзнат чужденец в семейството. Тя може би единствена носи тази липса, свързана с България- И затова, ако и вие носите тази носталгия и липса, казвайте ѝ го, за да не се чувства сама.
Има и един важен човек, който е не само липсващ, но е възможно и да е неуважен и дори към него да има специално негативно отношение.  Говоря за  бившата приятелка на вашия съпруг. Тя е жената,  която е изместена от вас и на практика изстрадва щастието на цялото ви семейство. Много често в подобни ситуации някое от децата в семейството се свързва в душата си с този бивш партньор на някой от родителите, който  изстрадва  щастието на семейството. И в някакъв смисъл го представлява. Дори е възможно да започне да прилича на него. /питам се – тя пълничка ли беше?!?/. От изключително голямо значение е за тази жена да се говори с уважение във вашето семейство. Това е нещо, което съм научил от работата си с метода Семейни констелации,  създаден от Берт Хелингер.
Помислете за казаното и го коментирайте.
Това, което казвам до този момент, са мои доста вероятни  хипотези, но бих искал да чуя повече за конкретното поведение на дъщеря ви:
-   Какво прави тя по отношение на природения си брат?
-   Гневна ли е към вас и за какво ви упреква?
-   Гневна ли е към баща си?
-   Какво иска от вас, какви са нейните емоционални състояния?
Напишете ми повече подробности и отново ще коментирам.
Поздрави!

Здравейте!
Никак не ви е лесно в тази ситуация. Попаднали сте на приятелка, която е твърде обсебваща, ревнива и трудно понася вие да имате нещо, което тя няма. И сякаш водена от тези свои чувства, тя непрекъснато ви се обажда, когато трябва да сте с приятеля си, защото иска вие винаги да сте ѝ на разположение.Тук аз не бих слагал етикети на хората, нито бих давал някакви съвети как да се отнесете към нея.
По-скоро бих ви насочил към това да очертаете граници около себе си, да защитите своята територия и особено своята връзка. Защото защитавайки връзката си с вашия приятел, вие давате шанс и на приятелството си с това момиче.
Какво имам предвид? Очевидно е, че ако заради тези нейни обаждания, когато сте с партньора си, вашият партньор ви се разсърди, то тогава вие ги губите и двамата. Защото не  си представям след такова нещо за вас да е възможно да сте с нея в една стая.
И още нещо: партньорската връзка има нужда от обща територия, която е интимна, само за тях двамата. И отговорност на всеки от двамата е да защити тази територия от нахлувания на своите родители, своите приятели, своите бивши партньори и т.н. Така че, ако не успеете да се справите с тази част от вашия ангажимент към връзката ви, вашият партньор е в правото си да ви е сърдит. Би било неестествено той да проявява разбиране. Всъщност за всички е ясно, че ако двамата или един от двамата партньори не успяват да реализират тази своя отговорност, връзката е застрашена от разпадане.
На мен ми изглежда естествено и достатъчно деликатно да кажете на приятелката си, че когато сте в родния си град при своя приятел, с нея ще се чувате само за кратко по един път на ден или както вие прецените за възможно и правилно.  И ако тя звъни или праща смс-и, след като сте отправили тази молба, е логично да не онговаряте или да отговаряте за кратко, когато ви е възможно. И ако тя не може да го понесе - проблемът си е само нейн.
Така - защитавайки връзката си, вие давате на приятелката си шанса да чуе истината в прав текст. Мисля, че всеки от нас заслужава да чуе истината. Не лишавайте приятелката си от тази привилегия. Без истината човешките отношения се разпадат от само себе си.
Поздрави!

Здравейте! Отново ще поискам съвет за децата ми, две момичета на 2 и 5 години. От няколко дпи денем ги гледа майка ми, защото имам ангажименти тази седмица и забелязах, че с нея са доста по-спокойни и не реват и крещят от нищо. Днес до обяд бях свободна и седях и аз при тях с майка ми и отново настана викани и борба за внимание. Едната ако се удари идва и другата да се оплаче от нещо, едната ако реве, то другата започва да реве по-силно. Явно се борят само за моето внимание, защото само с мен се държат така. Аз обикновено не им се чеся в игрите, те се занимават сами и цялостно съм с усещането, че се разбират добре и те търсят, за да си играят. Как да реагирам при тази ревност?

Здравейте, Ваня!
За ревността между децата съм писал и участвал в ТВ предавания. Ето един линк към доста подробна статия по въпроса: https://www.babyspace.bg/bg/%D0%B4%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0 … D0%BD%D0%BE%D0%B2
А това е линк към видеозаснета публична моя лекция на Академия за родители:
 https://www.youtube.com/watch?v=W9VZDLURc2s

ТУК ЩЕ НАПИША САМО НАЙ-ВАЖНОТО В ОТГОВОР НА КОНКРЕТНИЯ ВИ ВЪПРОС:
-  ревността е чувство, което възниква между децата, защото те се борят за любовта на майката. Ако децата не ревнуват изобщо, това е не по-малко лош симптом, отколкото ако се ревнуват силно. Да не ревнуваш от сестра си е твърде безлично, твърде лицемерно и говори  за липсата на свобода да се изразяват чувствата в съответното семейство.
-  ако голямото дете е твърде любвеобилно към малкото и го обича пркалено натрапчиво, това не е добро за неговото развитие, защото детската любов е еквивалентна на идентификация. Тоест - децата искат да приличат на обекта на любовта си. Това не развива голямото дете, а го дърпа назад в развитието, защото го кара да се идентифицира с едно еволюционно по-неразвито човешко същество;
-  това, с което родителят  подклажда ревността и тя става прекалена, е ако едното дете се оплаче от другото и майката започне да разследва случая. Тогава тя се превръща в следовател, прокурор и съдия, но не и в майка. Това насърчава интригантството, доносничеството и враждебността между децата.
Затова доброто правило е, ако едното дете се оплаче от другото, родителят го утешава, след което казва: "Вие сте сестри. Ще се разберете!" и не раздава правосъдие и не прави очна ставка кой какво е направил.
- много е важно никога да не сравнявате децата, като казвате неща от сорта: "Пак се изцапа цялата! Сестра ти е на две години и се храни по-чисто от тебе!" Тези думи карат детето да ненавижда както сестра си, така и идеята да се храни чисто и започва "без да иска" да се цапа; ИЛИ "Виж сестра ти как прави. Взимай пример от нея. Няма ли да пораснеш най-после!" Тези думи карат малкото дете да ненавижда голямото;
В статията и видеото има доста подробности.
Поздрави!

МЪЖЕТЕ И ЖЕНИТЕ СА РАЗЛИЧНИ ЕДИН ОТ ДРУГ
/с удоволствие преведох за вас този кратък и красив текст на Берт Хелингер за това, как мъжът и жената се приемат един друг/
Мъжът много малко  разбира от жени. Виждали ли сте някога мъж, който наистина разбира жените? Виждали ли сте някога жена, която да казва: „Съпругът ми ме разбира“? И, разбира се, обратно. Жените разбират малко мъжете. В противен случай те не биха се опитвали постоянно да променят мъжете.
И така, когато мъжът и жената се срещнат, те се срещат с нещо чуждо, с нещо, което в самите тях го  няма, с нещо, което не разбират, но от което имат нужда. Мъжът се нуждае от жена. Иначе защо му е изобщо да бъде мъж? В крайна сметка без жена той не е мъж. И обратно, една жена се нуждае от мъж. В крайна сметка тя не може да е жена без мъжа. Една жена става жена само благодарение на мъжа. Всичко останало е повърхностно.
И така, двама напълно различни хора се срещат. Те се допълват, макар че не се разбират помежду си и в дълбините на душата си не познават истинската същност на другия. Поради това напрежението съпътства партньорите  през целия им живот. Мъжът се изненадва  отново и отново от жена си, а съпругата се изненадва от съпруга си. Това прави връзката им жива.
В момента, в който мъжът срещне жена, той признава, че е несъвършен. И така се отказва  от убеждението, че той като човек е цялостна личност. Същото важи и за една жена. Когато се среща с мъж, тя забелязва, че да си жена не е достатъчно. Необходимо е нещо друго. Тя трябва да се откаже от убеждението, че само тя е правилното въплъщение на човешката същност. Защото изведнъж вижда пред себе си съвсем различен човек, който също е правилен. И двамата са правилни, макар и различни.
Когато признаят това, те се отказват от старите си вярвания и стават смирени. Това означава, че те признават, че се нуждаят един от друг. Когато двамата признаят това един на друг, те се обогатяват един друг. И така заедно те започват да растат.
Растеж означава: аз приемам в себе си нещо, което ми е било чуждо и което изисква от мен да се откажа от убежденията си. И мъжът и жената правят това в отношенията помежду си. Благодарение на това те растат.

Здравейте д-р Стефанов !  На 19 години съм  , момче от провинцията. Здрав,средно умен,от среден клас семейство,хетеросексуален, с добра физика съм,привличам женско внимание ,но нямам приятелка съответно  още съм си "virgin" .  Приет съм в университет , но записах задочно защото ако се преместя в по-голям град  ще ми е много трудно да завържа някакъв социален контакт и ще тъпея сам в общежитието . Повечето ми съученици са на общежития с техните приятели.  А аз нямам никакви приятели , няма с кого да поговоря  както "по-мъжки"  така и просто приятелски. Баща ми ни напусна когато бях на 10г и замина , живея с майка си но на нея не мога да споделя нищо  ,тя и без това мисли че съм за психятър , а и е труден характер и не се разбираме. По  цял ден стоя в къщи ,слушам музика , правя упражнения и от време на време уча колкото да не умра от скука.
Та на въпроса  ,започвам да си мисля че наистина имам нужда от специалист . Не мога да общувам с хората, някак си се притеснявам много, не знам как да се държа ,потя се и зацепвам ,като говоря с момиче хептен  !Притеснявам се от хората дори като ходя по улицата .... . Това моето поведение се нарича Антисоциално  и не знам как да се справя ! Може би се дължи на липсата на бащина(мъжка) фигура нали казват ,че бащата е връзката със света знам ли и аз вече . Но виждам че ще затъна ако не потърся помощ . Преди да посетя психолог (без майка ми да разбира)  реших да пиша в някой форум за съвет и попаднах тук .
П.с Съжалявам ако съм допуснал някоя правописна грешка .

Здравейте, д-р Стефанов. Поздравления за желанието да помогнете на всички нас !
Изпитвам притеснения за почти 3 год. си син. Ще се опитам накратко да разкажа: С баща му сме разделени от 2 год . Той много обича баща си , а и аз самата никога не съм си позволявала да кажа лоша дума срещу него. Разбрахме се да го взема по 1 ден седмично  , а и винаги когато  иска  , но реално той не го вижда повече от уговореното време , по принцип, сега малко повече. Когато го вземе отива при родителите си и са всички заедно (Връзката на бившият с родителите му е много силна ) .Това , което съм му казвала за ситуацията е "Нали знаеш , че мама и тате много се карат и не можем да живеем заедно ( защото е ставал свидетел) , но те обичаме много и двамата . Разказвах му колко сме се обичали с баща му преди ,както дадохте съвет на друг. Това което ме притеснява е , че когато малкият е с мен дълго време и баща му иска да го види по камерата детето реагира много остро, казва , че не иска ,  почва да плаче ..Сега е с баща си  и не иска да ме види мен, даже се разплака като ме видя и се наложи да затворя , за да не го разтройвам. Въобще когато е с едните , не иска да вижда другите . Някъде четох , за "лоялност към родителя,който основно се грижи за него" .Той го проявява към всеки при когото е . Подозирам, че е защото това лято поради невъзможност да се грижа за него сама е при едните или другите баба и дядо и баща , при мен по 2 дни седмично .Изпитвам вина за това , а и той явно е объркан и се чувтва изоставен и от мен ?  Сега като тръгне на градина ще си е изцяло при мен , просто незнам дали не му навредих и обърках. Въобще как се подхожда с толкова малко дете на разделени родители? Имате ли статии по темата като цяло или книги ,които препоръчвате ?  С баща му не комуникирам, заради обтегнати отношения , заплахи и психически тормоз от негова страна . Ще съм благодарна да ме посъветвате и дадете насоки.

Здравейте, Mihail_77!
Започвам от това, че казвате: "баща ми НИ напусна, когато бях на десет". Казвате го така, сякаш и вас ви е напуснал. А той си е тръгнал заради това, което се е случвало между него и майка ви. Той си е тръгнал от нея, а не от вас. Той си е тръгнал от майка ви по причини, които са извън вас. Но децата имат склонност да се чувстват виновни, когато родителите им се разделят. Те си мислят дълбоко в себе си: "Ако бях по-добър, татко нямаше да си тръгне" И после да имат чувството, че щом не са били добри за татко, няма да са добри и за другите хора и особено за жените...
Това, което първо искам да ви кажа е, ЧЕ ВИЕ СТЕ ВЪЗМОЖНО НАЙ-ДОБРОТО МОМЧЕ НА ТАТКО! И освен това вие имате право да имате отношения с баща си, и то добри отношения, без майка ви да ги одобрява. И обратно: имате право да имате добри отношения с майка си, без баща ви да ги одобрява. 
Мисля, че единствения възможен начин едно момче да стане самостоятелен мъж, е да има уважителни отношения с баща си. Може контактите да са редки /аз не зная къде е баща ви/, но да са уважителни. И аз съм сигурен, че и баща ви го иска.  Затова е добре да сте активен в тези контакти и да го търсите, дори и на майка ви това да не ѝ харесва особено. Тя няма да се откаже от вас за това.
Обичам една фраза на син към майка в това положение: "Ти си ми избрала този баща и аз си го харесвам. Ако не го беше избрала него, аз нямаше да съществувам!"
Тази липса на контакт с баща ви за мен е основната причина да останете вкъщи, а не на общежитие като редовен студент. Така че - задълбочавайте контакта с баща си, колкото е възможно и ставайте все по-самостоятелен.
Казвате, че не сте искали искали да отидете в общежитие, защото "ако се преместя в по-голям град  ще ми е много трудно да завържа някакъв социален контакт и ще тъпея сам в общежитието". Знаете ли колко много момичета има, които "тъпеят сами в общежитието" или на квартира? Със сигурност е по-здравословно да тъпеете с тях, отколкото с майка си.
И накрая пишете:  "не знам как да се държа, потя се и зацепвам , като говоря с момиче хептен  ! Притеснявам се от хората дори като ходя по улицата .... . Това моето поведение се нарича Антисоциално  и не знам как да се справя ! "
КАКВО Е НАЙ-ВАЖНО, ЗА ДА НЕ ЗАЦЕПВАТЕ, КОГАТО ГОВОРИТЕ С НЯКОЙ И ОСОБЕНО С МОМИЧЕ:
Давам два принципа:
- когато заговорите с някой и особено с момиче, е важно е да нямате цел. ДА НЯМАШ ЦЕЛ е важно, защото така се чувстваш свободен. Просто отивате при момичето, което харесвате и което ви заглежда, без да имате цел. Приближавате се  и отивате при нея безцелно, а не си обмисляте стратегията и целта. Просто се премествате в пространството по-близо до нея, без да имате цел.
Имаше една песен на Орлин Горанов и Кристина Димитрова:
"Вървях един следобед
без цел и посока"
-  когато заговорите момиче, другото ценно нещо е  ДА НЯМАТЕ ОЧАКВАНИЯ. Тоест - да не си мислите как изглеждате в нейните очи, какво ще направи тя, а аз какво да направя, ако тя направи еди какво си, какво ли си  мисли тя за мен сега. По-разумно е да си мислите как изглежда тя във вашите очи и какво си мислите вие за нея, а не какво ли си мисли тя за вас.
Защо ли? Защото жените обичат да бъдат ВИДЯНИ ОТ МЪЖА. А не мъжът да е потънал в собствените си мисли и фантазии. Те се радват,  например, ако мъжът им каже: "Сменила си си прическата... Чантата ти е много интересна... Изглеждаш ми радостна. Какво става?... Изглеждаш ми тъжна? Случило ли се е нещо?" Защото това означава, че мъжът ги е видял.
Изглежда просто. Нужно е известно вътрешно освобождаване. А това означава, колкото е възможно, да нямате цел и да нямате очаквания.
На разположение съм, ако искате и нещо повече.
Поздрави!

Много благодаря за съветите д-р Стефанов!
С баща ми се виждам веднъж месечно да си взема издръжката , с него имаме по-скоро "делови" отношения. Не е от онзи тип бащи с които можеш да поговориш на тикива теми, а и доста често не си вдига телефона, дори като имам нужда от някаква помощ било то  за ремонт на колата или нещо в къщи звъни на негов приятел или колега да дойде да помогне. Относно заговарянето на момичетата ще се вслушам в съвета ви, но проблема е че за да стигна до там да разговарям с момиче, трябва да имам приятели с които да изляза на дискотека а аз нямам ! Даже сега се сещам че ситуацията с Covid-19 до някаде ми харесваше, защото бяха затворени дискотеките и заведенията, което не смятам за много нормално . Не искам до живея с майка си до 50 години и да нямам собствено семейство. А и само да уточня майка ми не е обсебваща,  по-цял ден е на работа ,което е добре защото иначе много се караме главно за битовизми. Тя е доста сприхава и нервозна . За това когато е почивка или отпуска лятото  и отива на море заминавам за село където помагам на баба си , или ако има някаква работа избирам най -тежката физически  ,така поне се изморявам и не мисля за  проблемите си .
Поздрави !

Здравейте!
Какво ли става в главата на детето, когато е при единия родител, а другият иска да го види по скайпа? Това, което човек може да си помисли в началото е, че виждайки другия си родител по скайпа, детето си  напомня, че мама и татко не са заедно и затова страда и реагира емоционално.
Но според мен по-дълбоката причина е на друго място: детето отреагира по този начин факта, че между родителите няма общуване, няма диалог.
Представям си какво става в неговата глава, когато мама е на линия, а татко не ѝ реагира никак или обратно - мама не реагира на татко, когато той е на линия. Дори и родителите да са разделени, ако си говорят по между си, детето може да го понесе по-лесно. Сещам се за моя клинтка на 40 години, на която родителите ѝ са разведени от 10 годишната ѝ възраст.  Но те имали някакъв контакт по между си от приличие, до момента, в който не починали техните родители. Тогава майката преустановила всякакво говорене с бащата и дъщерята отключва депресия /затова търсеше психологическа подкрепа/.
Но за да видим какво може да се направи, е нужно и да ви задам въпроси:
- как стана така, че се разделихте с бащата?
- кой и защо поиска тази раздяла?
- какво ви кара да мислите, че синът ви се чувства изоставен от вас?
Има и още нещо. Говорите, че се чувствате виновна. Чувството за вина блокира любовта. То не помага на никого. В крайна сметка на възрастта, на която хората имат връзки, раздели, деца и т.н. невинни няма. Безсмислено е да очаквате от себе си да бъдете единствената невинна на този свят. 
Впрочем - не бих се учудил, ако причината за реакцията на детето ви, когато вижда отсъстващия родител по видеовръзка, е точно в това, че то усеща чувството за вина и на двамата. Родител, който се чувства виновен, сякаш няма капацитет да е на разположение за детето си, стои като човек, който има нужда от подкрепа.
Това са общите ми размисли. Но бих ви предложил и да  отговорите на въпросите, да дадете повече подробности, за да помислим какво може да се направи.
Поздрави!

Благодаря за бързият отговор , д-р Стефанов. Ще се опитам синтезирано да отговоря на въпросите 
- аз напуснах мъжът ми .
- смятам , че детето се чувства изоставено, защото то реално си е така - през лятото ми е трудно да прекарваме достатъчно време заедно , като не е на градина, а аз работя . Не знам как другите самотни родители успяват , незнам как да бъда пълноценен родител и все пак да осигурявам финансови средства за нас.

А Ето И основните поводи за раздялата: Въпреки разочарованието искам да спазваме добри отношения и малкият да вижда това за в бъдеще , но незнам как, а и агресията идва от негова страна.
С бащата на синът ми бяхме почти 10 г. заедно и в последствие 2г. и половина разделени .
Когато родих сякаш много се промених . Ако до този момент бях правила компромиси и примирявала с определени неща вече спрях .
 Поводът за скарването беше факта , че родителите му идваха всеки ден след като родих в продължение на месец и повече. Наистина оценявах съветите им , понякога помагаха. През 3 ч кърмех , стреса ми беше голям, исках да съм перфектна майка, учех за изпити, мисля че бях и в депресия . Взе да ми тежи идването им. Споделих на партньорът ми ,че трябва да постави извесни граници. Той не го направи , а аз го приех наистина много ТЕЖКО. Някак си бях решила че вече сме отделно семейство, а той потъпка искането ми. За първи път поисках граници между тях и нас.
Малко ретроспекция : Мъжът ми има много силна връзка с майка си - чуват се поне по няколко пъти на ден, живеят на 500 м от нас. Винаги съм го смятала за малко прекалено това звънене за щяло и нещяло, но никога не съм казвала какво мисля по въпроса пред него.  Отраснала съм с постоянно каращи се родители, баща алкохолик, насилие, гонена от вкъщи, затова реших , че това са нормални отношения в семейство ,и не съм права да мисля така, и се опитвах да ги приема и ги приех и те ме приеха. Често идваха или ние ходехме , Всички празници бяхме заедно , като едно голямо семейство . Истината е , че исках, а никога не се почувствах толкова специална ,колкото майка му и сякаш дълги години съм имала някакъв неосъзнат стремеж да стана и аз толкова ценна за него ,но като негова половинка. Не успях . А и като родих осъзнах , че майката остава най-важната жена , но не беше редно така грубо да ми се демонстрира , при все че не съм искала да го откъснам от нея. Винаги се е държал студено и това много ми тежеше - казвах му го , не усещах любовта му по начина по който очаквах, а дори аз самата не съм много романтична. 
Половинката в последните 5 год реши да не работи , но имаше доходи , благодарение на родителите си. Наистина - помагаше много вкъщи , готви ,чисти  домакинства. Нямах против дълго време . После предложих да се запише на курсове/спорт/хоби ,нещо да се занимава и развива след като има възможност - не искаше. А и понякога имах притеснения , че като не прави нищо развлекателно може да ми изневерява, защото На втората година от връзката ни се държеше подозрително и отворих плика с телефонна разпечатка. Видях , че е звънял няколко пъти на жени на повикване . Отвотих стари пликове 1 година назад - през няколко месеца е звънял. Дори на 14 февруари .Ирония, на същата дата заченахме синът ни. Отрече, че се е виждал, а и сякаш му повярвах. А Тогава отношенията ни бяха прекрасни. Този удър приех тежко, но го забравих или подтиснах.
Та ...с годините сякаш ни се обърнаха ролите ,той шета, аз на работа. Спрях да се чувствам жена .Проблемите назряваха преди да забременея,но оставаха нерешени,някак подтискани, но имахме приятелски отношения с уважение един към друг, въпреки хладността . Когато родих реши че ще се занимава с нещо - зарадвах се и го подкрепих , въпреки че ми беше трудно с детето и да уча за изпити ,имах и онлайн бизнес. След няколко месеца в който се зае с начинанието и напълно му се отдаде всичко се провали и фалира. Ядосах се , че всички нерви и труд са били напразни , приех го като вид изоставяне ,когато имахме нужда от него или скатаване , защото все търси лесничкото . Както виждате тежко приемах случки, които  за други не са такава драма.
Въобще след като станах майка - тези семейни отношения ги сметнах за ненормални , че е мамино синче , неспособен да вземе живота си в ръце, че не с детето сме семейството му , а родитрелите му, и че реално ако не са те , трябва да разчитам само на себе си, не можех да разчитам някак на него в бъдеще. Спрях да имам уважение към него. Любов може би имаше макар много хладна , по-скоро приятелство или привързаност. Видя натиск от моя страна ,който досега не беше виждал. При едно скарване , беше много груб и се уплаших . Взех малкият посред нощ и се махнах, разделихме се ..1 месец не ме потърси , това много ме разочарова .После дойде и каза да се съберем ЗАРАДИ детето . Отказах. Очаквах друго..Той дори никога не ме бе спечелил като жена, иска всичко наготово. Все пак - Събрахме се за малко заедно , реално аз не положих усилия , не исках да сме интимни, беше ми противно. Той се държеше добре с детето, помагаше ми , сутрин си поспивах ,очаквах той също да се грижи за детенце и го правеше . Но се разделихме , имаше напрежение между нас, карахме се, не искаше да ходим на семейна терапия. Може би исках повече от него , притисках го. Той беше свикнал със все нагаждащата се жена. Разделихме се пак - Прекарах много тежки месеци , без кола през зимата , работеща на 2 места, тормоз от него ,няколко кризи, и въпреки това се грижих добре за детенце. Той го виждаше по 1 ден , налагало се е когато е болен да се грижи за него и винаги ми е натяквал за това . Един ден сметката ми беше блокирана и помолих бащата за 100 лв ( той до ден днешен не дава пари за детето, не съм го съдила ) каза че и 1 лв няма да даде. Казваше , че няма да се справя сама, че моите родителите не ги е грижа (това много ми тежи като го казва и го знае) , че съм лоша майка, че съм лека жена, а друг мъж нямаше . Това много ме отблъсна от него ..Ако е имало шанс да се съберем , то след това на което ме подложи - не бих могла. Но се справих със всичко! Без емоционална подкрепа от никого !
Чудя се дали не трябваше да направя компромиси , след като той не искаше, това ме терзае, но реално не бих могла да живея по този начин и детето щеше да расте в постоянни скандали , а това със сигурност не искам .
Има последваща развръзка , но поста стана много дълъг,само ако е нужно ще разкажа . Ходих на психотерапевт също, защото се измъчвах, и ми постави диагноза , но бих искала да чуя и вашето мнение или насока.

Д-р Стефанов предлагате ли онлайн   консултация ? И на имейла ли трябва да се свържа с вас за да се разберем ?

Здравейте, д-р Стефанов,
Имаме следният проблем от близо 2 месеца. Имаме дъщеря на 7 години и бебе(момиче) на 3 месеца. Всичко започна една вечер, когато иаках да преместя бебето в стаята на голямата ни дъщеря и да загася лампата или да оставя нощната лампа. (защото бебето не може да спи на светнато) тя започна да плаче, аз ѝ се скарах и ѝ казах на колко си години не се излагай и нещата ескалираха, аз изгасях, тя светваше и накрая и бебето се събуди. В крайна сметка бебето не спа при нея, а тя идваше с рев при нас да дойдем при нея и аз осъзнах грешката си и отидох ѝ и прочетох приказка, като приспах бебето. На следващия ден мъжът ми я попита от какво я е било страх, че не е искала да спи на тъмно и тя сподели, че е видяла в телефона му корица на филм на ужасите за над 18 години и той я накара да я нарисува. Тя нарисува куклата (Анабел) доста детайлно, но я беше страх дори от рисунката. На следващта вечер се събуди с най-страшния и ужасен писък, крещеше и бягаше към нашата спалня, цяла нощ не спа до 5 сутринта от страх и от тогава се започна страха. Всяка сутрин вцепенение първите часове, не можеше да формира дори правилно изречение някой път, вечер още в 8 вечерта казваше супер уморена съм и трябваше да спи татко ѝ с нея и на мига заспиваше. (това за 7 години никога не се беше случвало)
Към днешна дата страха е още на лице, но се е изменил леко.
-още спи с татко си или с някой в леглото(лятото спеше в леглото на баба и дядо, въпреки, че има легло в тяхната стая)
- не остава сама (за два месеца е оставала два пъти през деня в отворена стая и с пуснато детско) в момента, който излезем от стаята и тя хуква на бегом след нас (дори с бебето не остава)
-не само ходим с нея до тоалетната, ами и не иска да влиза там, прави всичко възможно да я избегне, а като ходи по голяма нужда иска и за ръце да я държим(да не би да излезем)
-крие на моменти, че я е страх, а си измисля нещо за да дойдем с нея
-прекарахме месец и нещо във Варна при бебите и, когато се върнахме зпочна да плаче с глас за бабите и искаше да им се обади веднага, но според мен не беше само за това (защото веднага след това попита плахо татко си ще спиш ли с мен тази вечер) и пак започна безапетитието...(в нещо като депресия сякаш изпада)
Начините да избягва тоалетната например са возим се в колата и иска да отбием да се изпишка в тревата, играе в парка и отива пак в тревата, единия път дори се изака в парка, каза, че не може да издържи, а сутрин като я помолим да се изпиша и стига дори до рев, че не ѝ се пиша.

Моля ви за съвет, следващата седмица започва и училище и сме още по-притеснени как ще ходи там до тоалетната.
 Забравих да добавя, че когато е навън все едно няма проблем. Дори пред блока играят деца и, ако слезем с нея до долу тя остава с тях да играе и ни звъни да я приберем (преди това сама слизаше при децата)
Много сме притеснени, защото тя винаги е била щастлива и усмихната и безстрашна. Спреше си сама, дори през нощта си ставаше и си ходеше до тоалетната сама без да ни буди и си лягаше. Сега е по-замислена на моменти, забива погледа някой път, пита постоянно колко е часа, сега вечер ли е, сякаш това е от голямо значение за нея.
И другото нещо баща ѝ прочете последно 3тата книга за Хари Потър. Там се говори за страха и Хари се бори с него (с диментори) и искаше да ѝ пусне филма, но аз не ѝ дадох да го гледа, защото е стршен и е за над 12 години (аз и за книгата бях против да се чете) не знам дали има връзка със страховете ѝ, защото аз не ѝ давам да гледа филм за над 12 защото е страшен, а тя попада на корица на филм за над 18... (и то тя наблегна, че го е видяла, че е за над 18)