Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте отново! Много благодаря за всички отговори, имам пак въпрос. Синът ми тръгна на детска градина, първият ден беше добре, плакал малко по обяд, вторият се разплака на вратата и учителката го дръпна вътре, после казаха, че е приплаквал почти цял ден. И сега отказва да отиде отново. Вариантът да влезе е единствено насила да бъде вкаран, защото само като чуе за детската градина, започва да мрънка и да плаче, че не иска да ходи и да се дърпа. Аз не искам да го насилвам, но мисля, че е добре за него да посещава детско заведение. Чета книги и техники за адаптацията, но съм малко раздвоена. Дали сме му почивка тази седмица и от понеделник съм му казала, че пак ще ходи. Но си мисля, че може би пък трябва да го отложим. Казва, че ще плаче, защото мама я няма и няма да го вземе. Непрекъснато го уверявам, че ще го взема, казах му точно в колко, показах как ще са стрелките на часовника. Искам да се социализира, яд ме е, че родителите нямаме право да влизаме с тях в началото. Обяснявам, че сега всички са на детска градина, че няма с кой да играе по площадките. Знам, че повечето деца преживяват този период трудно, но колко точно трудно трябва да бъде...

Наскоро приключих една "измъчена" връзка и още ми е тежко. Освен заради раздялата, съм притеснена, че часовникът тиктака, а аз искам да имам деца, а съм си на възраст, на която почти нямам време да мисля за тези неща. Оказва се, че съм си губила времето, ама много ми е тежко, обичам го, мисля, че и той мен. Искахме да се получи и да сме семейство, ама не можахме да се напаснем и много се карахме. И интимност нямаше, и майка му се месеше прекалено.

Отпаднало ми е, плача, и на работа не мога да се концентрирам и не мога да се справям. Преди години като съм имала проблеми, съм ходила на терапия и тогава не ми помогна. И тогава нямах с кого да споделям освен с родителите. Тогава имах депресия заради проблеми с родителите, бях и безработна, без среда и приятели. Накрая сама си помогнах, като разбрах, че ако аз самата не предприема някакви конкретни действия, няма да се оправя. "Спасението на давещите се е дело на самите давещи се". Стегнах се, намерих си работа и се изнесох.

Сега пак отидох на психотерапевт, който ми каза мислила ли съм да си намеря среда и да излизам, да се срещам с хора, по-специално с мъже. Ами аз и в миналото съм се опитвала, обаче ми е трудно да завързвам близки познанства и приятелства. По-затворена съм и се притеснявам. "Гълтам си езика" и се държа по-нервно от околните.

Опитвала съм се да си намеря 'среда' на групови занимания по фитнесите (ама така и не се запознах с никого), танци (може да съм с много претенции, ама не ми хареса да ми се натискат пъпчиви младежи, които си търсят "кака"), екскурзии (там е по-трудно, защото хората се събират само за кратко), даже смених работата по едно време. Ама колегите са масово или женени мъже, или доста по-млади мъже, а с няколкото колежки не можах да се сприятеля. С една колежка излизахме често на обяд, обаче от доста време работим от вкъщи, а аз се притеснявам да я поканя да се видим, защото ми е малко страшна

Знам, че имам тъпи оправдания, ама ако можех да се справя, нямаше да пиша тук, нямаше и да търся психологическа помощ. Надявам се тук да получа друга гледна точка за моите проблеми, а пък и да ми олекне, че съм споделила. Чета и по интернет и изглежда има сума ти хора на моята възраст, които са останали без партньор, и без среда и без приятели. Ама аз нямам самочувствието, че ще съм добра компания. А и не ми се занимава много със социални контакти, защото все съм изморена от работа и имам нужда да разтоварвам сама.

Преди работех на едно място за малко пари и много стрес. Направо мразех да излизам сутринта за работа. Обаче ми отне сума ти време да си сменя работата. Как да напусна като имам сметки за плащане? Къде да си намеря нова работа? Отидох на 2-3 интервюта, където бях кълбо от нерви и не ме взеха и се отказах. Чак след година и нещо сериозно си потърсих друга работа. Сега отстрани ми изглежда лесно - като мразиш работата, но имаш нужда от пари, трябва да ходиш по интервюта докато не си намериш нова работа. Обаче тогава се бях филмирала. Сега пак се чувствам в безизходица. И отстрани ми казват - намери си среда, започни да се срещаш с други мъже. Изглежда лесно, но за мен е невъзможно. Хем още обичам бившия. Изобщо не искам да се срещам с други мъже, въпреки че искам да имам деца и семейство. Обаче отговорът вече го имам - той не иска да е с мен, затова трябва да го оставя и докато не е съвсем късно, да си намеря друг мъж, с когото да имам деца и семейство.

Преди него имах само една друга връзка, несериозна работа, но бях хлътнала и тогава го изживях доста тежко. А дори тогава нямах сериозни намерения към онзи човек. Сега ме напуска някой, който вече чувствам като семейство и въобще не знам как да се справя.
 
Харесваше ми да съм с него и да прекарваме време заедно, и да правя някакви дребни неща за него (не ме биваше много в домакинството, което пак беше причина да се караме, обаче ми харесваше да му приготвя за ядене, например), но пък той ми беше единствения приятел и като че ли го "задушавах", а сега останах съвсем сама.

Здравейте, аз съм Мария. Моята приятелка ми препоръча да ви пиша тук. Детето ми Йордан. На 12 години е. На скоро разбрах, че пуши цигари. Не съм му казала още, че знам. Искам да говоря с него,но не знам как. Аз мразя да пуша и не съм пушила пред него. Излиза с 10 годишни деца. Не вярвам да е от тях. МОЛЯ ВИ за помощ не искам да му викам. Искам да се разберем като майка и син. Също така гледах дебитната ми карта и е купувал електронна цигара. Моля ви помощ.

Здравейте!
Направи ми впечатление как говорите за терапията си. Казвате, че тя не ви е помогнола и е трябвало да вземете нещата в свои ръце и да се изнесете от родителския дом, където сте се чувствали депресирана. Да, така е, единственият въриант е да вземете нещата в свои ръце. Няма как терапевтът ви да ви намери квартира, да отиде в родителския ви дом, да събере багаже ви и да ви изведе за ръка от там. Дори ако той е работел с вас по начин, който не ви е въздействал директно, за вас е било важно да му се ядосате и да вземете нещата в свои ръце.
Мисълта ми е, че много чакате някой да направи нещо за вас. Някой беше казал, че човешкия живот за много хора се състои от раждане, чакане и смърт.  Съветът ми е да премахнете от своя живот чакането.
Ето една принципна програма, която съм си измислил и която според мен е по-добра от чакането:
1. Правете нещо, а не нищо.
2. Ако не стане нищо, правете нещо друго.
3. Там, където не върви, не рови /Тоест - не упорствай безсмислено в загубени каузи/
ТОЛКОВА ЗА ЧАКАНЕТО.
Сега остава въпросът, какво ви кара да чакате. Сякаш не вярвате в себе си. Но какво ви кара да не вярвате в себе си?
Питам се дали все още не обвинявате родителите си?
Ако е така, вашата мантра е да казвате в ума си на родителите следното: "Вие ми дадохте достатъчно. Останалото ще си го намеря сама. "
Защото човек трудно си намира парнтьор, ако е ядосан на родителите си. Душата си го тегли към тях, за да отиде и да изкопчи още нещо, което смята, че те не са му дали.
Какъв е вашият коментар?
Поздрави!

Здравейте, Мария!
В самия факт, че сте дали и своето име и името на сина си,  прозира вашата болка и вашето самообвинение. Сякаш искате да извадите публично на показ "провала си като родител". Да се самонакажете, едва ли не.
Затова започвам с думите, че нищо страшно не се е случило.
Питате какво е добре  да направите във връзка с това, че сте видели,  че синът ви пуши електронни цигари. Това, което е добре да му  кажете, е много кратко и затова ще започна от това, което НЕ БИВА ДА ПРАВИТЕ, но го  правят много родители, когато разберат, че  детето им върши нещо нередно. Много родители в такава ситуация започват да правят "разпит на тъмно",  да се държат като следователи, които искат да объркат "заподозрения".
Във вашия случай такива родители правят следното:  питат сина си уж случайно, какво мисли той за децата, които пушат и очакват той да отговори: " Ами аз смятам, че това не е хубаво и че те само се правят на интересни" Те продължават да дълбаят в този разговор и го карат той все повече да затъва в тази своя "теза" и изведнъж го разобличават, като му  казват всичко, което знаят за неговите "топли" отношения с цигарите и за използването на картата за покупка на електронна цигара. По този начин  родителят принуждава детето да лъже и го унижава. Да не говорим колко гняв си доставя сам на себе си.
ДОБРИЯТ ВАРИАНТ е просто да му кажете: "Видях, че си  купил електронна цигара с моята карта. Какво става? Пушиш ли? С кого пушиш? На мен това не ми е приятно. Какви са ти намеренията?"
КАТО ЦЯЛО  не съм склонен да драматизирам това, че децата започват да лъжат родителите си . Първите детски лъжи са някъде във втори-трети клас. Това е част от стратегията на детето  постепенно да се еманципира от родителите и да получи усещане за автономност. Този начин на постигане на автономност, обаче, има големия недостатък, че те кара да се чувстваш виновен. А пък  провеждайки "разпита на тъмно", който съм описал по-горе, родителят още по-силно натиска детето в чувството за вина. 
И не само. Като драматизира и създава сценарии за засилване на напрежението, родителят сам учи детето да лъже и да изпитва тръпката от надлъгването.
Затова по принцип най-добри са кратките послания.
Кратките послания се правят на място и без предварителна подготовка и ритуал.
Под ритуал разбирам да кажете на детето си: "Днес след обяд искам да поговорим". Представяте ли си? Вие сте голям човек, но ако майка ви ви каже такова нещо, ще се изпотите пет пъти до след обяд.
Така че без никакво забавяне повече кажете на детето: "Видях, че си купил електронна цигара с картата ми". Колкото повече отлагате, толкова повече вътрешно негодувание натрупвате и така допринасяте неволно за отравянето на атмосферата на вашите отношения.
И един въпрос: нищо не казвате за баща му. Често посягането към цигари и всякакъв вид зависимости е свързано с темата за бащата.
Приятна събота и неделя!
Поздрави!

Здравейте! Това за родителите и партньора е много силно и ме подтиква да споделя нещо, което ме тормози и ми е нужен съвет как да си помогна. Става въпрос именно за негодувание към майка ми, което обаче прехвърлям към партньора, не го искам, осъзнавам го, но не успявам да предотвратя. Ест.в годините има много натрупани неща, непозволяване да изразявам негодувание, но последното, което провокира този скрит гняв, е тоталния отказ на майка ми да ме отменя дори за часове през цялото ми майч-во, въпреки че е виждала не един път нуждата ми от глътка отдих само, нищо повече. Знам, че не е длъжна изобщо, но не ми е нормално да има отношение - "от мен не очаквай", без никакви здравословни проблеми, без ангажименти. Иначе много се радва отстрани... Просто отношението ме огорчава, не толкова със или без два часа отмяна. Мъжът ми от своя страна, винаги е правил каквото може, но работата му е такава, че в определени периоди е много натоварен и когато ми се насъбере умората, изразявам недоволството си само спрямо него, ясно осъзнавайки, че той няма никаква вина и ме е отменял винаги когато може, единствено той. Но проблемът е, че не успявам да предотвратя това, просто защото с майка ми не мога да говоря директно, искрено. И един вид, няма накъде да го изкарам. А не искам да го пренасям към партньора и да внасям недоволството си към нея в семейния ни живот. Осъзнавам корена, но не съумявам да предотвратя това. Как да процедирам? А да бъда ли искрена с него, че всъщност съм огорчена от майка ми? Или това ще го настрои против нея и няма смисъл?... И така засега си тая в себе си, но лошото е, че когато "изкарам" по малко, то е в сем-вото ми, а не искам. Благодаря предварително!

Людмил, имам и аз един въпрос. Имам дете на почти 4г. Ходихме на море в Гърция с кръстницата му. Там тя беше много положително настроена към детето ми на повърхността, към мен предявяваше претенции ( тя ни покани в Гърция, после каза че била непредвидена екскурзия): да сме й плащали като на такси за това, че се возим в колата й, удържа си пари за пране на интериора, въпреки че детето ми винаги като е повръщало е било в пликче.

В последния ден детето ми започна да си хвърля дрехите . И преди го е правил, но този път го хванах и му се скарах (през месец купувам нови играчки, дрехи, книжки, обувки заради това му хоби). Тя ни записвала тайно, и влезна в стаята ни да ме заплашва пред детето, че ще отиде в полицията.

На другия ден каза, че ако съм й изпълнявала условията нямало да отиде в полицията, пак пред детето. Накрая мисля, че психяса от това, че си поисках собствения телефон (тя искаше да ползва моят телефон за навигация, и ако не го ползва не може да ни закара до София от Корфу) - обяснение ми искаше, като й казах: "Мой си е, трябва си ми, ще си работя на него", отговорът беше: "Ами добре. Щом искаш, ще спрем някъде два часа и ще си работиш". И въобще на всяко нещо, което беше и на милиметър в страни от изнъдванията й отговорът беше: "Ами добре, щом искаш ще направим Х". Например, на въпроса: "Защо ще ми взимаш 35 евро за чистене на кола, която дори не е в България. Не е ли редно да я изчистиш и тогава да ми поискаш парите.?", отговорът беше: "Ами добре, щом искаш, утре ще отидем на авотмивка тук и ще я измием тук и ще струва много повече". Реално аз нищо не искам от нея, тя е тази, която иска парите ми и си измисля причини и поводи да ми ги измъкне.

След разправията за телефона си го взех. Тогава тя ми каза ми да съм слизала от колата и че не била длъжна да ни върне в София, при което й напомних, че тя ни покани в Гърция, с малко дете съм, на средата на магистралата сме, най-малкото което може да направи е да ни върне живи и здрави в София.

(Преди тази разправия имаше една друга - когато трябваше да се плащат пътни такси на магистралата й казах, че се е объркала в сметките си преди няколко дни и аз съм ги платила всичките на отиване и сега на връщане трябва да ги плати тя. Веднага стана агресивна: "Длъжна ли съм, длъжна ли съм, кажи ми длъжна ли съм". Казах й ,че Тя самата искаше да не се "разправям" с нея, аз не се разправям, не й говоря, не я гледам, за да не излезе лошо, сега тя се обръща към мен да търси препирня. Млъкна си, до следващите 50км)

Мисля, че в този момент превъртя тотално и заключи колата, закара ни в Солун, излезна, заключи ни, започна да събира тълпа и да разиграва сценки. Всичко това пред детето ми.

Накрая отидохме в полицията. Не знам какво им е говорила, какво е могло да роди болният й мозък, но накрая полицаите ме разпитваха дали не съм "откраднала" или "купила" детето си. Това пред детето ми.

Безкрайно ми е болно, че за 3 години от както я познавам тази манипълаторка не съм я видяла каква е наистина и детето ми трябваше да стане свидетел на всичко това. От тогава минаха няколко дни и детето ми на всеки няколко мин идва и казва Гуши, не иска да спи в леглото си, иска гушнат в мен да спи и от време на време казва: "Мамо, аз ще те пазя." Направо ми се реве, защото е моя работа да го пазя от лоши хора, а какво направих. Уж за добро, да се опознаят с кръстницата му, а то - тя без майка иска да го остави детето ми, с ясното знание, че това е травма на моето дете.

За сега освен да го гушкам и да му обяснявам, че има и лоши хора на света, друго не съм правила. Струва ми се, обаче, че това не е достатъчно. Не знам какво да направя повече от това. Какво ще ме посъветвате?

Аз като голяма с тази жена вече няма да си казвам и здрасти, мисля че достатъчно ни причини. Но се чудя коя приказка мога да му чета за хора с две лица, които казват, че са отговорни, но напълно безхаберно искат да оставят бевръстно дете с майка му на улицата. Чудя се на психолог ли да отидем, на психиатър ли. Детето ми е много смело, но това, през което премина миналата седмица беше много голямо и искам да постъпя правилно.

Здравейте, бих искала да ме посъветвате как да се справим с дете, което не може да свикне да ходи на детска градина, непрекъснато реве, отказва да ходи в градината и ние сме много притеснени.

В момента дъщеря ми е на 4 години и половина. От 1 година и половина тръгна на ясла. Беше изключително трудно да свикне и много плачеше. В нея беше 2 години, след което бе приета в друга детска градина. Там вече е втора година. Както в яслата, така и в градината дъщеря ми рядко се разделя с нас сутрин без да плаче, но после се успокоява и се включва активно във всички игри и занимания. Преди извънредното положение бяхм стигнали до период, в който тя беше по-спокойна и влизаше без рев в градината. А сега след дългата почивка, положението е още по-ужасно, госпожите едва успяват да я успокоят. Госпожите и повечето деца са същите. Започва да реве още със събуждането, продължава през целия път, по време на закуската в градината. След което затихава, но при започването на обяда и наближаването на следобедния сън отново започва. Тук искам да кажа, че и в яслата и в градианта следобедния сън е бил предизвикателство за възпитателките. В яслата имаше период, в който я приспиваха на ръце, после една от училтлките стоеше до нея й я галеше, за да заспи. А откакто е в градина, тя самата отказва дори да легне. Госпожите предложиха да не я насилват нито да ляга, нито да спи и я оставят будна в общата част. Дават й да рисува, да подрежа пъзели доката другите деца спят. Два пъти вече ми се обаждат от градината да отидем да я вземем, защото не спира да реве. Ако се успокои се заиграва с децата и няма проблеми, госпожите казват, че става съвсем друго дете. Казат, още че е много умна, дори се опитва да ги манипулира. Като я питаме защо плаче, казва: искам мама. Ние с мъжа ми й обясняваме, че няма как това да стане, защото сме на работа. Но това не помага. 

Винаги сме държали връзка с учителките – обсъждали сме варианти как взаимно да си помогнем в тази ситуация. Също така сме разпитвали детето за всичко в градината за отношенията й с децата и с госпожите. Винаги е споделяла ако има проблем или нещо я притеснява, натъжава, обижда и т.н. За гопожите казва, че ги обича и последоно сподели, че когато плаче, те се опитват да я успокоят, но не успяват, а другите момиченца в групата я прегръщат. Затова мисля, че проблема не идва от госпожите, децата, обстановката в градината.

Тя още от бебе е много ревлива. Изгледана е на ръце. Много е привързана към мен и преживява тежко всяка раздяла с мен. Рядко я оставяме при бабите й, защото те не са в града, в който живеем ние и съответно си я гледаме двамата с мъжа ми. До сега и в яслата и в градината всяка една учителка ни е казвала, че нашата дъщеря е доста умна, паметлива, но е много упорита, манипулативна и ината. Трудно може да отвлечеш вниманието й от това, което тя е решила, че иска да прави и дори да успееш почти сигурно е, че след няколко минути, тя отново ще се върне към него. Способна е с дни да иска и да се опитва да получи дадено нещо (например зимата да си облече рокля с презрами). Това, което винаги сме се старали да правим с баща й е да говорим с нея, да й обясняваме защо нещо не може да се направи или защо трябва да се прави.
 Ние, като родители сме много притеснени. Опитвали сме с добро и с лошо: с обещания да и даваме награда, с наказания, с поощрения, не се поддава.
Ако може да ни дадете насоки как да действаме и какво може да помогне в нашия случай, ще ви бъдем благодарни!

Здравейте!
Ще отговоря принципно на въпроса, защо някои децата плачат, когато ги водят на градина.
Но накрая ще имам и конкретни въпроси към вас. В отговора използвам цитати от една моя статия в papu.bg.
В преобладаващата част от случаите  тази реакция на детето отразява вътрешното състояние на родителя. Ако някой от родителите също много е плакал, когато са го водили на градина, тази негова  тревожност от детството се актуализира и детето я „прихваща” от него, защото детето и родителят са като скачени съдове.
Ето защо добрият вариант е детето да бъде водено на градина от родителя, който не е имал този проблем.
Ще ви разкажа два интересни  случая  в моята практика, когато съм консултирал родители на  деца с такава тревожност.  В първия случай бащата си спомни, че самият той много е плакал, когато е ходил на градина. За него раздялата с дома е била мъчителна. И сега, когато се случва да води детето заедно със съпругата си, той несъзнателно остава долу при входа на градината и се страхува да се качва по стълбите до групата на детето. Той просто не може да понесе гледката, когато детето му преминава от ръцете на майка си в ръцете на учителката и после бива отнасяно зад една врата в чуждо за него пространство. 
 В другия случай безпокойството идваше от майката. Оказа се, че когато тя самата е била на три години, е преживяла земетресение в детската градина. По време на сесията тя осъзна, че и до сега се страхува, когато минава покрай детски градини и се стреми да стои на безопасно разстояние от сградата. За нея беше ценно това осъзнаване. Тя получи и терапевтичната задача да минава целенасочено покрай сгради на детски градини, за да се убеди колко те са здрави. А когато е с детето си, да прави коментари от рода на тези: „Виж колко е здрава тази сграда. Виж колко е дебела и здрава колоната. Дори аз не мога да я обхвана с ръце! Опитай се да я бутнеш! Виждаш ли – нищо не може да я бутне!”
Какво е добре да прави и да НЕ прави родителят, ако осъзнае, че и той като дете е имал тази тревожност?
Най-ценно е родителят да каже на детето си: „Когато бях малък, и аз се страхувах да ходя на градина и плачех. Но после ми премина.” И детето си казва: „Щом мама е плакала също като мен, значи с мен всичко е наред.” Така то се успокоява.  И обратно – много е вредно на детето да се дават за положителни примери други деца: „Виж, Сашко е по-малък от теб, а не плаче, когато го водят в градина.” Тогава детето си казва: „Значи с мен нещо не е наред!” и става още по-тревожно.   Все пак  за много деца е добре, ако продължават да плачат, да ги взимат в началото около обяд, докато свикнат. Това са неща, които родителите решават при комуникацията си с учителките.
ОБРЪЩАМ СЕРИОЗНО ВНИМАНИЕ И НА ТОВА, че детето ви е било плачливо и напрегнато още от най-ранна възраст. В тази връзка ще ви задам някои въпроси:
- как се роди детето, имаше ли тежко раждане и попадане в кувьоз след раждането?
- имахте ли самата вие проблем при раждането или след това със заплаха за живота или трайно увреждане на здравето?
- имал ли е съпругът ви проблеми със здравето, които да са преживяни със страх?
- има ли във вашето семейство или в родителското семейство на някой от вас двамата  загубени деца /рано починали, абортирани, и т.н.
И НАКРАЯ ОЩЕ НЕЩО:
Децата най-често се страхуват не за себе си, а за родителите си. Страхуват се да не ги загубят. И затова се вкопчват в тях, особено в мама. Познавам деца, които не пускат майките си да влязат в банята или да излязат от дома. А в тези времена на пандемия страховете на децата се засилват.
Затова е добре да обясняваме на децата, когато се разделяме с тях, какво ще се случи от тук нататък: "Ето сега мама те оставя в градината, после ще отида на работа, после ще напазарувам, ще се отбия при леля ти и ще те взема от градината"
Такива подробни описания дават на детето чувство за сигурност. Те звучат като обещание. То си казва: "Мама си знае работата. Тя ще се върне. Не изчезва незнайно къде"
Това е накратко.
Поздрави!

Здравейте!
Струва ми се достатъчно да прекъснете отношенията с тази жена.
И не е нужно да давате повече познания на сина си за хората с две лица.
Интересно е дали нямате с нея някаква предистория и какво се е случило с нея,
за да си промени така поведението. Но продължавам да си мисля, че това не е работа на детето.
Поздрави!

Здравейте, г-н Стефанов,
Направи ми впечатление, че изключително често питате за абортирани деца в разширеното семейство - баби, майки, лели и т.н.
Интересно ми стана дали има разлика между аборт по желание и спонтанен такъв.

Благодаря Ви за отговора!
На въпросите веднага отговарям:
- Нито аз, нито съпругът ми сме имали проблеми, когато сме посещавали детска градина.
- Детето се роди нормално, без никакви проблеми.
- Аз, като за първо раждане, родих много лесно и бързо, след нормална бременост.
- Съпругът ми не е имал никакви проблеми със здравето, както и аз. И двамата спортуваме и водим здравословен начин на живот.
- Никой от моето и от неговото семейство не е имал загубени/рано починали деца, както и абортирани и т.н.
За мен мога да кажа, че съм много чувствителна и притеснителна като характер. И аз съм била ревлива, но само в бебешка възраст. След това съм била послушна и неревлива. Баща и е бил спокойно бебе и дете.
Другото е при нас, че няма кой да ни помага в отглеждането на детето. И в началото, след като се роди ,аз малко се притеснявах дали ще се справим с нея. Ние двете имаме много силна превързаност една към друга, аз много се занимавам с нея вкъщи, обяснявам и всичко като на голям човек още от малка. И всеки път като я водим на градина, понякога аз, понякога баща и, понякога и двамата, и обясняваме всичко, както Вие сте го описали, даже и по-подробно. Но тя някой път не чува, защото реве  или по-точно казано се дере от рев. Аз я обличам сутрин и обяснявам, тя се съблича и се тръшка на пода. И вече и ние сме много изнервени от цялата ситуация, излизат ми херпеси от притеснение, отделно неудобството, като я водим пищяща в градината и от госпожите и от родителите там.
След обяд като я прибираме винаги е спокойна. И като и казваме колко е хубаво тук и я питаме утре ще плачеш ли като те доведем  сутринта, тя отговаря ще плача. Просто е труден характер и иска да стане на нейното.
Разбирам , че ние с баща и трябва да сме спокойни, за да не предаваме тази тревожност на детето, но няма как, аз не мога да спя нормално, като знам какво ме очаква сутрин.
Не знам какъв друг подход  да търсим?

Разбира се, че има разлика.
И освен това няма пряка връзка между абортите /спонтанни и по желание/
и това, което се случва в пихологически план с децата в семейството.
Всеки случай си е индивидуален.

Интересно защо толкова често ги споменавате.....тогава....
В каква връзка?