Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Благодаря за отговора ви!Значи е нещо нормално...Много интересно,защото неговата приятелка(съседско дете) скоро стана кака и той самият често подхвърля "мама има бебе в корема" подвластен на тези емоции...Също сега,когато прекарва повече време у дома в сравнение с др сезони, му става скучно и казва "Ех,да имах сега един батко да си играем!"...Питала съм го дали иска братче или сестриче,отг е "да"...Явно това,което прави е подсъзнателно...Вчера поговорихме,направих това,което ме посъветвахте,ставането беше само веднъж,дали в резултат на разговора,дали защото е бил изморен и бързо е заспал,нз....,но ще работим в тая посока Хубав ден!

Здравейте!
Преди години в гимназията ми не се разбирах със съучениците ми. Не ми допадаше класа ми, бяха прекалено агресивни, нарцистични, с огромно его, интригантстваха, пушеха трева и се занимаваха с пълни тъпотии по мое мнение. Аз се разбирах чудесно със съучениците си в началното и средното училище.  Винаги съм била позитивен, фин и деликатен човек, емпат, а те бяха тоталната противолопожност, тотални егоисти, които не можеха да се поставят в обувките на другия, да разберат друга гледна точка освен своята. И защото бях прекалено различна от тях това беше проблем и всеки ден се занимаваха с мен, имало е обиди, хейт, тормоз, особено в първите години, без въобще да съм го заслужила  Имах много неприятни моменти в училище, стигна се дотам буквално да спра да разговарям с тях, нито да ги поздравявам, просто млъкнах, дистанцирах се от тях и така си остана докрая, докато завършим. Те не са и правили опити да се сближим.  В училище имах само една приятелка, но с нея си прекарвахме чудесно и много се разбирахме. Извън училище имах много приятели, излизах и въобще социалният ми живот никога не е страдал от това, че не се разбирам с 20тина човека в клас, защото навсякъде другаде където отидех си намирах нови приятели, а имах и стари такива, още от детинство. След бала, на който с тях отново не си проговорихме, аз си бях поканила много мои приятели и си изкарах страхотно, съучениците ми ни добавиха мен и моята приятелка в социалните мрежи, Ние с приятелката ми ги приехме, но никога не съм имала илюзиите, че ще се разбираме или ще бъдем близки, приех ги от куртоазия. Животът така се завъртя, че с някои от тях учехме в университета заедно, с други имаме общи приятели, трети ги засичам понякога из града. И сега след повече от 10 години виждам, че те постоянно ме следят в социалните мрежи, интересуват се от живота ми , като ги засека виждам една вина в очите им, вече сме големи хора и предполагам, че  са напълно наясно колко виновни са, че са се държали отвратително и са ми съсипали годините в гимназията, без въобще да съм го заслужавала. Дори се опитват да ме поздравят или да ме заговорят. Аз в повечето случаи само им се усмихвам и ги подминавам. Даже ме бяха поканили на събирането на класа, но аз не отидох. Всеки път като се сетя за този период ме изпълва страшен гняв към това какво са ми причинили и усещам как аз просто не искам да им дам тази прошка, която те се опитват да получат, опитвайки се да направят някакъв контакт с мен. Разбирам, че може би днес са пораснали, с друго мислене, променили са си възгледите и може би осъзнават грешките си, но за мен да простя означава да приема това, което се е случвало за нормално, а аз няма как да приема, че това да хейтиш някой, който с нищо не те е обидил и абсолютно нищо не ти е направил за нормално. От друга страна осъзнавам, че аз в ненавистта си към тях за нещо от преди 15 години(откакто почнахме гимназията) се превръщам точно в човека, в който ги обвинявах, че са, а именно хора, които не са ми дали шанс и не са се опитали да ме опознаят и да ме разберат. За някои от тях знам, че са имали проблеми в семействата си, някои от тях са деца на разведени родители, някои от тях са загубили родител в детска възраст, но това са 3ма 4ма човека, за другите не знам какво е било в семействата им, но ние учехме в частно училище и са били деца на успели хора с възможности и се предполага, че им е даден добър живот и са расли в добра среда.  Бихте ли ми дали съвет как да постъпя? Може би , ако не бяхме свързани в социалните мрежи, всеки щеше тотално да забрави за съществуването на другия, но ние сме, гледаме си снимките, публикациите и тн, имаме общи приятели. Освен това не искам да вървя из града ни и всеки път да се чудя дали ще ги засека и как да реагирам. Но наистина не знам как да се отнасям с тях и не съм убедена, че заслужават прошката ми. Защото те може би го правят и заради себе си, за да си успокоят съвестта, а и реална прошка едва ли биха поискали, по-скоро си мислят, че можем да си говорим, да забравим миналото и да се правим, че нищо не е било.

Радвам се на този резултат. повтаряйте често това послание, за да затвърдите реезултата. А що се отнася до желанието  да си има един батко да си играе, ясно е, че вие няма как да му родите батко. Ще родите най-обикновено бебе.   

ЗА УЧИЛИЩНИЯ ТОРМОЗ
Здравейте!
Темата, която повдигате, ми е изключително близка, защото съм работил  седем години в училище като психолог и случаите, с които съм вземал най-много присърце са тези с училищен тормоз. Веднага ще ви кажа, че начинът, по който описвате ситуацията, е много универсален. Вие казвате, че всички са били срещу вас и са ви тормозели. Цитирам: "бяха прекалено агресивни, нарцистични, с огромно его, интригантстваха, пушеха трева и се занимаваха с пълни тъпотии по мое мнение... те бяха ... тотални егоисти, които не можеха да се поставят в обувките на другия, да разберат друга гледна точка освен своята. И защото бях прекалено различна от тях това беше проблем и всеки ден се занимаваха с мен, имало е обиди, хейт, тормоз, особено в първите години, без въобще да съм го заслужила".
От опит мога да кажа, че такова описание е емоционално оцветено и при по-близък анализ не се оказва съвсем вярно. Защото болшинството от хората са нормални и добронамерени. Много е важно това да се разбира: болшинството от хората не се чувстват добре, когато виждат как някой някого притеснява, унижава или тормози. При всички  тормозени деца,  с които съм работил, съм питал тях или класната кой точно ги тормози, и те са ми отговаряли стандартно: "Целият клас!". И винаги съм прилагал една проста техника:  Вземам един лист, на който записваме имената на целия клас, като ги разделяме на три групи/колонки/: добронамерени / тормозещи / по средата. Оказва се, че от един стандартен клас от 25 ученика в основата на тормоза стоят двама, най-много трима човека, които наистина се реализират чрез тормоз. Добронамерените са седем до дванадесет, а останалите са по средата. Има и трима-четирима, които пригласят на тормозещите, защото се страхуват, че ако не го направят, те ще бъдат потенциалната им жертва. Проблемът е, че когато някой е тормозен от тези двама -трима души, никой от добронамерените не се решава да се намеси, защото се страхува, че никой няма да го подкрепи. Когато сцената на тормоз стане твърде неприятна, добронамереният или отива до прозореца и гледа навън или излиза от стаята. Ето защо на тормозеният му се струва, че всички са срещу него.
Затова като училищен психолог се бях ангажирал във всички класове да събирам тези добронамерени ученици,  да обсъждаме заедно случаите на тормоз в класовете и да ги насърчавам да се намесват, като просто казват на тормозещия: "Остави го/я.  Не искам да го/я притесняваш!" Когато виждаха колко са много те и колко са малко тормозещите, тези добронамерени ученици съвсем спокойно се намесваха, защото знаеха, че ще получат подкрепа от още съученици, с които заедно са участвали в тези срещи. Дори наричах тези групи от ученици "Доброволци срещу насилието". Много често в тези групи влизаха и ученици, които се държат предизвикателно и непокорно, но в същото време и те не искаха да гледат как двама трима души тормозят някои беззащитен техен съученик...
Казано накратко, според мен е добре да си направите една такава таблица с три колонки и да си дадете сметка след толкова години, кои точно двама-трима души са били в основата на атаките срещу вас, кои двама-трима са ги подкрепяли от страх и кои десетина са били на ваша страна. Много е важно човек да има реалистична, а не емоционално оцветена преценка за миналото си. Когато си дадем сметка, че е имало хора на наша страна и в най-тежките ни моменти, светът започва да изглежда по-различен.
Поздрави!

Благодаря Ви много за отговора, д-р Стефанов. За съжаление в нашето училище нямаше психолог, който да се занимава с нас. Прав сте, че тези, които най-много ме тормозеха бяха двама-трима, но пък се случваше почти всеки ден и е достатъчно да се отрази на психиката на едно малко дете. Единият беше супер агресивен, дрогираше се редовно в междучасията и се беше провъзгласил като някакъв тартор на класа и може би другите ги е било страх от него да не се настрои срещу тях. Той буквално едва завърши като частен ученик в частно училище и последната година дори не присъстваше в часовете. Проблемът е, че другите просто се бяха настроили срещу мен и имаше интриги и подмятания, аз просто се бях превърнала в черна овца за тях и не си говорихме. Имаше и няколко неутрални, които не се замесваха. Но аз съм разочарована от всички, защото ако аз видя някой да тормози друг не бих останала безучастна и бих се намесила веднага. Просто съм такъв характер и не мога да гледам как някой страда, и то без вина. Освен това имаше шанс да намерим някакъв общ език, ако си бяха превъзмогнали малко егото. Въпросът ми е какво да правя в днешни дни? Мислите ли, че тези хора искрено съжаляват за постъпките си и отношението си към мен? Аз съм чувала, че тормозът в училищата е често срещан, защото в тази възраст децата често са гневни, бунтуват се срещу едно или друго, но пък са незрели и понякога не знаят как да си изразят гнева и недоволството си от нещо. Възпитанието в семейството и личният пример също са много важни. Аз след бала си мислех, че тези хора никога повече няма да ги видя, защото много от нас заминахме да учим в чужбина. Но не стана така. Вече се върнахме и ги засичам често. Не ми е ясно защо толкова държат да установим някакъв контакт.

Здравейте!
Забавям отговора си, защото във вашето писмо всъщност няма допълнителна информация, от която да получа импулс да кажа нещо.
Казвате, че много се страхувате от смъртта от ранно детство.  И то до степен да се ужасявате и да не можете да си поемете въздух при този излт. Но то си беше  абсолтно ясно и до сега, че се страхувате извънредно много от смъртта. Нещо повече - зад всеки страх и фобия наднича страха от смъртта. Дори при фобията от пеперуди или други наглед безобидни същества в основата стои страха от смъртта.
Отново цитирам предишното си писмо:
"Причината за такава тревожност са събития от миналото, ... или пък тежки посегателства, които са претърпели жените от същата семейна система - майка, баби и прабаби, сестри и лели.
Вие какво си мислите, че стои в основата на тази тревожност при вас? Какво опасно се е случвало във вашия живот или какво са претърпели други жени от семейната система?"
Помислете за реални събития, където смъртта наистина е присъствала и е била факт. Някой починал внезапно, при нещастен случай или самоубийство или изчезнал безследно или ако майка ви или баща ви са били в болница със смъртна опасност и т-н.
Въпросът ми е какво се случи във вашата семейна система. Какъв реален факт, свързан със смъртта.
Под факти разбирайте реалности, а не кой как се е чувствал някога. Зад всички чувства стоят факти, които са ги предизвикали. Чувствата не идват от нищото и по случайност. Те не отразяват това, какви сме ние, а това, какво се е случило.
Поздрави!
Когато отговорите, ще продължа.  

Здравейте, д-р Стефанов. Пиша Ви обратна връзка какво се случва с нас.
В началото не искаше да "играем" тази игра със сънуването и заспиваше с големи уговорки сама. Казваше, че не ме сънува и е безсмислено, защото не се срещаме в съня. Постепенно докато се уговаряхме да заспива започнахме да си говорим по теми, които я интересуват, включително и смъртта, за разликите между заспиването и умирането и всичко, което ми бяхте написали. Не отбягнах тези въпроси както преди.
И така стана, че като си облече пижамата ме вика да си говорим по "важни" теми. Разказва ми как й е минал деня в училище, разпитва ме за моето детство (много обича да й разказвам истории от детството ми) и обсъждаме въпроси, които я интересуват. Стана нещо като ритуал преди заспиване или като приказка за лека нощ. След като приключим или ни се доспи я оставям в стаята й и тя си заспива.
Благодаря за безценните съвети и насоките, които ми дадохте

Здравейте!
Изключително много се радвам на тази обратна връзка!
За мен е ценно да чуя, че това, което съм предложил, е сработило и дава резултат.
Сигурен съм, че такива разговори по "важни" теми укрепват връзката дете-родител и я правят дълбока и значима.
Бъдете здрава и щастлива!

Благодаря Ви🙂

Здравейте, бихте ли дали съвет как човек да се справи със смъртта на негови близки-родител/баба. Чувала съм съвет за "писане на писма" и "виртуални разговори", но не мисля, че това ще помогне?
Благодаря.

СТРЪХЪТ ОТ ТОВА ДА БЪДЕШ ПЪРВИЯ
Здравейте!
Пишете: "ако аз видя някой да тормози друг, не бих останала безучастна и бих се намесила веднага. Просто съм такъв характер и не мога да гледам как някой страда, и то без вина." Но аз бих ви казал да не бъдете толкова сигурна. По-вероятно е да се страхувате, че никой друг няма да ви подкрепи и агресията ще се насочи срещу вас. Аз самия много съм работил по този въпрос в практиката си и съм виждал, че ученическият клас коренно се преобразява, когато съм събрал заедно тези десетина добронамерени и влиятелни ученици. Когато всеки от тях знае, че в класа има толкова много хора, които са нормални и добронамерени и са отвратени от тормоза и насилието, той без проблем се намесва.
В противен случай всеки се страхува, че ще остане самотен в намесата си и ударът ще се насочи към него. КАКТО И ВИЕ САМАТА и до сега сте била уверена, че ВСИЧКИ са срещу вас и няма кой да ви съчувства. По-скоро болшинството са ви съчувствали, но не се е намирала организиране сила, която да ви защити.
Откакто преди години проумях и проверих в практиката си на училищен психолог, че болшинството от хората са нормални и добронамерени и насилието и агресията ги отблъскват, имах случаи самият аз да се намесвам и да разтървавам хора, които се бият на улицата, а наоколо стоят наблюдатели, които не се намесват. Като ученик ме е било страх, но след толкова натрупан опит проумях, че присъстващите наблюдатели ще са на моя страна. И със сигурност ще се намесят, ако има опасност за мен. Знаейки това от толкова опит, ми е лесно в подобна ситуация на улична свада и сбиване, да кажа на непознатите за мен наблюдатели: "Момчета, хайде да ги разтървем!" и да тръгна към тези, които се бият, защото съм на сто процента сигурен, че болшинството от хората са нормални и добронамерени. Тези, които се бият, също интуитивно знаят, че болшинството от хората не обичат такива гледки и щом видят реална активност, просто спират да се бият. В американските екшъни не спират, но в реалния живот спират.
СЛЕДОВАТЕЛНО големият проблем е, че трудно някой се осмелява ДА СЕ НАМЕСИ ПЪРВИ и първи да заяви, че е против това да гледа насилие и лошо отношение към някого и да призове и останалите да се заявят. Имам познати, които са смели хора и поемат лидерството в подобна ситуация, но те са рядкост и малцинство. Както се казва - един на хиляда.  /сега се замислям и парадоксът е, че тези няколко човека са жени!!!/.
Тоест - едно е да си на страната на някого, когото често унижават и насилват, друго е да го заявиш с риска и ти да пострадаш. Но когато знаеш, че сте група и то болшинството, не ти е никакъв проблем да се приближиш до насилника и да го спреш.
ЗА ВАС Е ВАЖНО ДА РАЗБЕРЕТЕ,  че тези добронамерени хора са съществували, съчувствали са ви и са били на ваша страна. И вероятно когато положението е ставало нетърпимо са се намесвали.... А ако не са се намесвали, е трябвало да включват някакви психични защити, с които да оправдаят себе си....
Тази тема е много обширна и ми се случва и до сега в кабината ми да идват хора, които са травмирани от училищен тормоз и това им пречи да заявяват и отстояват себе си. По-често дълбоката причина за такъв проблем е в родителските семейства, но имам случаи, когато човек като дете е получавал подкрепа и внимание от родителите, но е бил травмиран в училище. Особено е тежко, ако някой учител е стоял в основата на тормоза, защото и такива случаи има....
Както каза веднъж един психотерапевт, ппри когото съм се обучавал: "Ако искате да предизвикате насилие, създайте училище."
Поздрави!

Благодаря Ви много за изчерпателния отговор, наистина обясненията ви са много полезни, за да разбера причината заради техните действия или по-скоро бездействие. Интересното е, че в днешно време ги виждам как ме гледат с някаква вина в себе си и не знаят да ме поздравят ли или не, сякаш се страхуват, ако се заговорим ,  да не би случайно да ги обвиня за ситуацията от училище, защото всички си знаем какво е било. Не че не мога, аз отдавна съм се научила да не си мълча на хора, които не се държат ок и това доста ми помага в живота. Но както казва моята съченичка, с която бяхме приятелки тогава и сме такива и до днес "Бъди по-големия човек!" Тя казва, че им е простила, макар, че тя дойде в нашето училище по-късно и пропусна най-тежките години, но и с нея се отнасяха зле. Аз просто не разбирам смисъла от всички тези "войни" в училище. За мен училището е място, където да учим, а класа е общност, в която да се подкрепяме, да сме сплотени и  да се забавляваме.  Явно съм била късметлийка, че съм имала това в първото ми училище, за мен това са нормалните отношения в едно училище.

Здравейте, д-р Стефанов!
Получи се следния казус, на който се чудя как да реагирам и да бъда адекватна в съветите и действията си. Дъщеря ми, на почти 9 години, втори клас, ми се оплака, че приятелките ѝ в училище, на които тя много държи, ѝ се подиграват за личния живот. Подигравките се изразяват в това, че ѝ казват, че вторият ми съпруг не ѝ е истински баща и го повтарят постоянно. Не знам какъв съвет да ѝ дам, как да ѝ кажа да реагира в такива ситуации. Казах ѝ да не им обръща внимание, но виждам, че това я притеснява и не ѝ е достатъчно. Тя се разбира със съпруга ми, той се грижи за нея, също така се разбира и с баща си, общува с него, както и аз. Ще съм благодарна да получа някаква насока или материали, които да прочета за този вид разговори при нападки от децата, защото предполагам, че колкото по-големи стават, толкова и по-жестоки помежду си.
Поздрави!

ПРИНЦИПЪТ НА МИНИМАЛИЗМА ПРИ ПОМАГАНЕТО
Здравейте!
Виждам, че сякаш вашият въпрос е предизвикан от това, което си писахме по-горе с daizy_g, която е имала подобни проблеми в училище. Затова и някои от нещата ще се повтарят.
Основното в случая е не какви книги да прочетете, а какво да направите. Защото дъщеря ви се чувства сериозно нападната в училище, след като се е решила да го сподели с вас. Най-важното в случая е, че го е споделила. Което говори за силната връзка, която имате.
Смятам, че нападките към родителите са най-болезнени за едно дете и за всеки човек. Бих го изразил така: когато някой ни напада нас лично, все едно, че се опитва да ни обрули клоните. Но когато напада родителите ни, все едно, че се опитва да ни отсече корените.
Какво да направите? Също както при daizy_g , първата стъпка е да попитате дащеря си кой точно стои в основата на тези нападки към родителите ѝ. Защото тя казва, че приятелките ѝ в училище го правят. Сякаш са всичките. Но това при всички случаи е едно дете, на което другите пригласят. И така - направете си списък, в който се вижда кой е в основата на проблема и кои са другите няколко деца, които се включват в подигравките.
Втората стъпка е да помислите заедно с дъщеря си за начин тя сама да се справи, ако има такъв начин. Имам предвид това, че при помагането е важен принципът на минимализма. Ако детето може да се справи само, а се намесвате вие или търсите подкрепа от учителката, това е в повече. Излишното е вредно. Това е максимата на принципа на минимализма.
За да се справи сама си представям следното. Първо е необходимо тя да си даде сметка, какво ли мотивира това момиче да ѝ се подиграва и да я атакува? Може би тя самата се чувства застрашена, че родителите ѝ ще се разделят? Или може би майка ѝ казва, че живее с баща ѝ само заради нея и това ѝ тежи... Важно е да изследвате заедно какво  стои в основата на поведението на това момиче. Възможно е дъщеря ви да има информация за нея и семейството ѝ.
След това опитайте да помогнете на детето си да си представи, че провежда един разговор насаме с приятелката си. Насаме нещата много се променят, защото тогава отпада истинският мотив на онова дете: да се опитва да печели лидерски позиции на гърба на дъщеря ви. Може би дори да я покани вкъщи на своя територия. И в този разговор насаме да ѝ каже как се чувства: "За мен е много тежко и обидно да ми говориш така за баща ми. Моят баща си е съвсем истински. Ето го на снимки... А вторият съпруг на майка ми, на когото казвам татко /ако е така/, също е страхотен човек. Аз виждам, че и ти самата имаш трудности с родителите. Искам да се разберем, че тези обиди ще престанат."
Ако сметнете след това обсъждане, че детето не може да се справи само по този начин с минимална подкрепа чрез съвети от ваша страна, може би е добре да говорите по въпроса с учителката, за да извика тя това дете и да му каже, че това, което прави, не е редно. Тук е важно и да чувствате, че учителката е способна да се справи с такава задача, без да напрегне отношенията между децата. Алтернативният човек за справяне е училищния психолог или пък друг учител, за когото имате добро чувство, че е влиятелен сред децата и може да поеме адекватно ролята на посредник...
Ако нещата много са загрубели, най-тежката артилерия в случая е да се включи баща ѝ. /говоря за "истинския ѝ баща" /. Имам предвид това, той да си поговори с бащата на другото дете и двамата бащи да сработят децата отново на едно друго ниво. От моя опит като училищен психолог съм установил, че бащите по-добре сработват децата при конфликтни и напрегнати отношения, когато се срещнат лично, отколкото майките. Защото майките са склонни при лична среща да защитават децата си, да им дават сигурност, да ги държат, образно казано,  в скута си и до гърдата и затова един разговор между майките в напрегната ситуация често се превръща в арена на сблъсък, където всяка майка иска да покаже, че нейното дете е по-доброто. Докато бащите винаги стоят на страната на обществото, както се изразява френската психоаналитичка Франсоаз Долто. Тоест - тяхната цел е да създадат предпоставка детето им да се социализира, а не да му дават сигурността на родителската закрила. И затова разговорът между бащи в подобна ситуация по презумпция е по-сговорчив и перспективен.
Това е накратко. Ако имате въпроси и коментари - на разположение съм.
Поздрави!

Много благодаря за насоките как да подходим в тази ситуация. Ще опитам първо с минимализма и се надявам да се получат нещата, тъй като и аз имам съмнения, че е само едно дете, което се опитва да е лидер. ...