Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, д-р Стефанов! Ще се радвам да прочетете моя проблем и да ми дадете някакви насоки.
Имам дъщеря на 3 г. и 10 мес. когато беше на 2 г. я пуснах на ясла за кратко, не успя да се адаптира, макар че е много контактна, и я спряхме. Това е заради моето убеждение, че детето трябва да се гледа от майка си до 3г.Аз имах възможност и желание да я гледам до възрастта за детска градина, но я пуснахме заради "обществения" натиск, в един момент осъзнаваш, че няма други деца на тази възраст на площадката, другите знаят песнички от ДГ и т.н. Когато навърши 3 г. не успя да тръгне заради първата вълна на вируса и локдауна. След това ни се роди бебе и не беше удачно да тръгва веднага след раждането. Сега мисля, че отново наближава момента да търся детска градина. Как да я подготвя, за да имаме успешен старт. Тя плаче и реагира остро само като чуе за детска градина. Може би трябва да променя нещо в себе си. Имам някакъв страх тя да не се почувства отхвърлена, защото аз оставам с бебето вкъщи. Как да променя моите нагласи? Благодаря!

Здравейте!
Публикувам част от едно мое интервю в papu.bg , където отговарям точно на такива въпроси.  Но след това ще дам и нещо специално за вас.
КАКВО МОГАТ ДА НАПРАВЯТ РОДИТЕЛИТЕ, ЗА ДА УЛЕСНЯТ АДАПТАЦИЯТА НА ДЕЦАТА, ПРЕДИ ТРЪГВАНЕТО  НА ДЕТСКА ЯСЛА/ГРАДИНА?
От голямо значение е те да представят на детето си по спокоен начин една реалистична картина за това, какво представлява детската градина.  Но често родителите, в стремежа си да мотивират детето, му обясняват, че в градината всичко е розово и прекрасно: ще си играе с дечицата и за него ще се грижат едни много добрps detska gradina tatiи учителки. Реалността обаче е доста по-различна. И за да се придържа към нея, родителят е добре и да добави: „Понякога може и да ти стане мъчно за мама и татко, но ние всеки ден в 17,30 часа ще те взимаме”. Друг важен елемент от представянето на реалността е родителят да говори и да обрисува с думи това, което ще се случва с детето в детската градина и по пътя към градината: „Сега ще си облечеш дрехите, после ще се качим на колата /или ще тръгнем заедно, ще минем покрай детската площадка, после покрай блока на вуйчо ти/ и ще отидем в градината. Там ще влезем, ще си оставиш дрехите в шкафчето и учителката ще те посрещне. После ще закусите, а след закуска ще си поиграеш с децата. После ще обядвате, ще поспиш след обяд и след час и половина мама ще дойде да те вземе.

”ТОВА ПОДРОБНО ОПИСАНИЕ ПОДГОТВЯ ДЕТЕТО. ТАКА ТО ПОЛУЧАВА СИГУРНОСТ И СЯКАШ СИ КАЗВА: „МАМА И ТАТКО ЗНАЯТ КАКВО ПРАВЯТ”.
Тръгването на градина може да се представи по аналогия с ходенето на работа. Например: „Мама и татко отиват на работа и по същия начин ти отиваш на градина. Твоята работа е ходенето на градина. Така ти ставаш като мама и татко. И вечерта ще се събираме и ще си разказваме какво сме правили през деня.” Така ходенето на градина се преживява от детето не като отделяне от родителите, а като приобщаване към техния свят.

КАК РОДИТЕЛИТЕ ДА СЕ САМОПОДГОТВЯТ ЗА ПРЕДСТОЯЩАТА ПРОМЯНА?
На родителите също не им е лесно да преглътнат тръгването на детето на градина. Особено на майките. В живота на детето майката и бащата имат различна функция. И бащата е този, който помага на детето да се отдели от майката, да осъществи това второ „скъсване на пъпната връв”, каквото представлява тръгването на градина. Затова много често, ако детето се тревожи прекалено от ходенето на градина и плаче, може да се окаже, че когато го води баща му, то е по-спокойно.

КАК ДА РЕАГИРА РОДИТЕЛЯ, КОГАТО ДЕТЕТО ПЛАЧЕ И МОЛИ ДА НЕ ХОДИ НА ДЕТСКА ГРАДИНА?
В преобладаващата част от случаите  тази реакция на детето отразява вътрешното състояние на родителя. Ако някой от родителите също много е плакал, когато са го водили на градина, тази негова  тревожност от детството се актуализира и детето я „прихваща” от него, защото детето и родителя са като скачени съдове.

ДОБРИЯТ ВАРИАНТ Е ДЕТЕТО ДА БЪДЕ ВОДЕНО НА ГРАДИНА ОТ ЧОВЕКА, КОЙТО НЕ Е ИМАЛ ТАКЪВ ПРОБЛЕМ.
Ще ви разкажа два интересни  случая  в моята практика, когато съм консултирал родители на  деца с такава тревожност.  В първия случай бащата си спомни, че самият той много е плакал, когато е ходил на градина. За него раздялата с дома е била мъчителна. И сега, когато се случва да води детето заедно със съпругата си, той несъзнателно остава долу при входа на градината и се страхува да се качва по стълбите до групата на детето. Той просто не може да понесе гледката, когато детето му преминава от ръцете на майка си в ръцете на учителката и после бива отнасяно зад една врата в чуждо за него пространство.  В този случай беше важно в една сесия бащата да се върне към причините за своя страх и да ги преработи отново, вече като възрастен.  В другия случай безпокойството идваше от майката. Оказа се, че когато тя самата е била на три години, е преживяла земетресение в детската градина. По време на сесията тя осъзна, че и до сега се страхува, когато минава покрай детски градини и се стреми да стои на безопасно разстояние от сградата. За нея беше ценно това осъзнаване. Тя получи и терапевтичната задача да минава целенасочено покрай сгради на детски градини, за да се убеди колко те са здрави. А когато е с детето си, да прави коментари от рода на тези: „Виж колко е здрава тази сграда. Виж колко е дебела и здрава колоната. Дори аз не мога да я обхвана с ръце! Опитай се да я бутнеш! Виждаш ли – нищо не може да я бутне!”
В СЛУЧАЯ ПРИ ВАС ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ Е, че когато заведете детето си на градина, вие оставате с бебето и дъщеря ви се чувства отхвърлена. Това е основната причина за регрес, който преживяват децата в нейната ситуация. Те започват да се наакват, напикават, да искат да ядат с биберон, защото искат и те да бъдат малки бебенца и да стоят с мама.
Това вече съм го писал в този форум, но за вас ще го повторя. Има една много ценна техника, която дава добър резултат. Тя се състои в това, да говорите пренебрежително за бебето пред по-голямото си дете, като използвате нежна интонация. Например държите бебето в ръце, докато го кърмите и казвате: Ама какво толкова им харесват майките на тия бебета. Гледай го какво е грозничко. Бебето само ака, плаче и не може да говори. То само създава проблеми. Съвсем друго си е голямото дете." Или когато ви дойдат гости и се насочват да гушкат бебето, можете също да кажете: "Какво толкова ви харесва това бебе! То нито знае да говори, нито прави нещо друго освен да плаче и да си пълни памперса. Докато голямото дете знае много неща."
Когато говорите това при кърмене,  бебето  реагира на вашата интонация, която е мила и нежна, а голямото дете има капацитета да чуе смисъла на думите и да се мотивира да бъде голямо.
Основното страдание на големите деца в тази ситуация се състои в това, че им казват: "Ти си вече голяма!" всеки път, когато поискат нещо бебешко. Това е мъчително, защото те виждат с очите си, че родителят дава всичко това на бебето. И затова  е важно да имате и лични излизания с голямото си дете, като изрично му казвате: "Сега ще излезем само с теб, защото ти си голяма, а бебето нищо не разбира и  ще го оставя в къщи на баба ти или на татко ти."Така детето разбира, че има и предимства да си голям. Но не му казвайте, че е голямо, когато искате да му отнемете нещо....
Всъщност, темата е много обширна и може би е добре да направите лична консултация.
Но ще отговоря и тук подробно, ако усещате, че има нещо симптоматично в поведението на голямото дете и го опишете конкретно.
Много е интерсно дали вие самата сте имали проблем да ходите на градина.
Поздрави и успех!

Здравейте д-р Стефанов,
Намирам се в следната житейска ситуация, има дъщеря на 12 години и 7 месеца,  в последните месеци комуникация по между ни от ден на ден,  става все по трудна и изпълнена с конфликти...дори не знам откъде да започна...станах майка на късна възраст и обичам безмерно детето си, между нас винаги е имало здрава и пълноценна връзка, в разговорите ни се стремя да обясня защо постъпвам по един или друг начин. Общо взето, тя задоволена, почти всяко нейно желание се изпълнява, било то свързано с материални или неща свързани с външният и вид(дрехи, прическа, козметика и други). От друга страна осъзнавам, че съм "майка орлица", властна съм и рядко приемам чуждо мнение, в повечето случай налагам своето решение, като смятам, че то е единственото правилно правилно и рядко си признавам ако съм сбъркала.  Сякаш в последно време отказвам да приема, че тя расте, че нуждата и от мен, от моето присъствие става по -различна и в известен смисъл по-малка, не мога да открия онова другото общуване с една малка госпожица. Страхувам се, че тя започва да ме възприема, като банкова карта. Моля за насоки, начин в поведението, което да променя, защото осъзнавам колко е важно да изградя връзка с детето  си на едно друго ниво, с други отношения и доверие. Благодаря!

Много Благодаря за отговора!
Аз също мразех да ходя на ДГ,  не знам защо, но се чувствах добре там, не можех да си играя с децата, не създавах приятелства, само чаках да ме вземат.

Здравейте,
моят въпрос е свързан с голямата ми дъщеря, която е на 15 години и половина. Като всеки тийн иска да намери своето място в света. Нямам особени проблеми с нея, общуваме често и пълноценно. Занимава се с музика, рисуване и писане. Отдават й се артистичните дейности, като смятам че са добър отдушник на чувствителната й природа. Проблемите ни са свързани с училище и представите й за висше образование. Този срок за първи път няма да завърши с отличен успех. Непрекъсното отлага ученето, разстройва се, оплаква се че не й се учи и няма никакъв интерес към предметите. През седмицата започва с домашните малко преди да легне, а през почивните дни едва към 20;00 в неделя, когато съответно е уморена и доста по-изнервена. Опитвах с добро и разговори относно тя да си създаде рутина и да си я спазва, опитвах и с наставления, често напоследък и се караме. Другия, но свързан с това проблем е че тя желае да отиде да учи в чужбина. Казала съм, че това е доста скъпо за мен, но ако има мотивация, спечели някаква макар и частична стипендия, аз ще направя всичко възможно да осъществя това нейно желание. Това вместо да я направи по-борбена не подейства добре. Още по-малко учи, успеха пада, няма желание. Обяснявам, че за мен няма значение какво ще избере да учи и къде, ще я подкрепя, дори да е в България. България не е края на света. И все пак вече няколко пъти ми заявява, че не иска да положи усилия да учи, но ако не отиде в чужбина (и да се махне от най-скучната според нея страна) по-добре да не живеела изобщо. Тези действия, или по-скоро бездействия и тези думи малко или много вече ме притесняват. Не знам как да подходя вече, за да я успокоя или мотивирам или каквото и да е.
Благодаря!

Нужда от помощЗдравейте, на 30 години съм и имам нужда от помощ. Просто не мога да се справя сама, а с времето проблема с липсата на самочувствие и увереност се задълбочава. Като дете винаги съм била срамежлива, никога не съм предприемала инициатива. Може би отношението на семейството ми към мен е допринесло до някаква степен. Майка ми правеше всичко вместо мен - дори ме записа за изпит в колежа. Давам си сметка, че е най-лесно да обвиниш друг за това че ти си такъв какъвто си. Аз съм един тъжен човек с фалшива усмивка и безкрайно не уверен в себе си. свръх чувствителен, живеещ в миналото припомняйки си обидните думи или ситуации които са го накарали да се чувства зле. Никога не съм отговаряла когато някой ме е нападал вербално - просто си мълча (защото така съм възпитана) и обвинявам себе си и се разплаквам. Не знам дали е възможно характера да бъде променен из основи и дали може да се придобие увереност при пълната ѝ липса. Според най-близкия ми кръг имам качества и съм слънчев човек, но тайно в себе си си оставам тъжния и страдащ по миналото човек. Благодаря Ви предварително за отделеното време.

Здравейте д-р Стефанов имам нужда от вашето професионално мнение, защото имам много противоречива информация относно бременноста и приема на антидепресанти. От години имам проблем с депресията и ми се налага периодично да вземам антидепресанти и след като родих първото си дете преди година и половина отново потънах и се наложи терапия със Сероксат, който вземах и вече бях намалила на половин таблетка, когато разбрах че отново съм бременна ( не планувано ) и реших да го спра за да не вредя на плода. Пълна глупост! Е сега отново взимам, но Ципралекс по половин таблетка на ден просто се налага. Какво е мнението Ви за вредата на Есциталопрама в този период и има ли по-щадящ медикамент, защото знам, че Сероксата е по-агресивен? Това е мнение на друг психиатър, който предписа терапията, но гинеколозите които попитах за бременност и антидепресанти просто ми казват " не е в моята компетенция" много се притеснявам да не увредя детето си сега съм в 11та седмица.

Здравейте! Първо искам да Ви благодаря за инициативата, която поемате и обръщате внимание на толкова различни проблеми.
Моят казус е свързан с паническо разстройство и посттравматичен стрес. Всичко започна когато се преместих в нов град, заради университета. В последствие останах тук. В началото докато ходех на лекции се притеснявах от това че нямам познати и в случай че нещо ми стане (лошо например), няма да има кой да ми помогне. Не знам от къде се загнезтиха тези мисли, които продължават и до сега.
В момент, в който наистина се случи нещо неприятно бях вкъщи с моята половинка. Случи се това че след домашна тренировка ми прилоша и припаднах. Така и не разбрахме причината. Дълги месеци, където и да ходех, каквото и да правех си мислех, че може да се повтори. С времето поотшумя, но винаги имам едно на ум. Отделно изпитвам паника, когато трябва да посетя доктор. Пред кабинета винаги съм скована и притеснена. След това независимо, резултата от прегледа плача.
Сега наскоро се случи, може би най-ужасното за една майка - загубих нероденото си детенце. Причината беше, че имаше много увреждания и бременността трябваше да се прекъсне. Сега съм изправена пред най-големия си страх (който е от години), ще мога ли изобщо да имам деца. А в случай, че забременея отново, имам чувството че никога няма да съм спокойна.
Моля Ви за съвет!

Здравейте д-р Стефанов,
Никога досега не съм се допитвала до специалист, но доста пъти съм се замисляла. Сега най-накрая събрах смелост.
Във връзка съм, не много дълга, но нещата вървяха прекрасно до преди месец. Горе-долу тогава и половинката ми направи важна крачка в живота си. Комуникацията ни рязко се влоши. Стигаме до скандали. Търси внимание от приятелите си, а говори против тях. Направо иска да е център на вниманието. Крие и лъже за незначителни неща близките си, което при мен води до неловки ситуации. Опитвам се да говорим, но без резултат. Взех решение да кажа всичко на близките му с цел да намери решение заедно ( или пък те сами, не знам дали ще мога възстановя доверието си към него), но ме гризе съвестта, че така ще го предам. Не знам как да постъпя. Може би наистина те трябва да знаят в какво се е превърнал, но ако разбере, че съм казала ще се озлоби още толкова срещу мен.

Здравейте,
Аз съм на 37г. През 2008г почина майка ми. Изживях голям стрес. 2011 почина и баба ми, аз я намерих  - същия стрес. И 6 месеца по-късно започнах да получавам паник атаки. Пих сероксат, клонарекс за известно време и деанксит. По едно време 2017-2018 останах на 1/4 сероксат и 1 деанксит, като започнах сероксата да го спирам и го спрях. Но горе долу по това време започна да ми се завива свят на моменти, докато една сутрин станах и всичко се въртеше. Започна един ад- едва ставах, болки във врата, омекване на краката, сърцебиене, треперене. Започнах пак на половин сероксат и по 1/4 клонарекс 4 пъти на ден - общо 1 таблетка от 0,5. Силният световъртеж се превърна в замайване. Лятото всичко се влошава - силен световъртеж, болки в ръцете и краката, под ноктите, като легна вечер все едно ме лази нещо по тялото тяло, имам чувството, че мозъкът ми се плацика в главата ми и полудявам, стягане също имам в главата отстрани сякаш ме стяга менгеме. Увеличавам клонарекса с по още някоя 1/4 и нещата отшумяват за месец - два и после на ново се почва. Без значение от времето навън. Треперя също от есента, психиатърката каза, че може да е от деанксита и го спрях преди 2 месеца. Сега съм на 1 сероксат и почти 2 клонарекса от 0,5 за седмица с идеята после да се върна пак на 1 таблетка. Проблемът е че не мога да го спра или намаля защото само да махна дори 1/4 и след седмица съм със силен световъртеж, плаче ми се без да знам защо, не мога да върша нищо, едва ходя на работа и само чакам да се прибера и да легна. Сама съм, без деца. Живея сама.  На работа ми е спокойно, смеем се. Ходила съм 3г на терапия, без никакъв ефект, просто само намалих лекарствата, но аз през годините всяко лято си ги намалях и горе долу бях добре. Чувствам непрекъсната слабост, сякаш нямам енергия. Имам ямр на глава и шия, хормонални изследвания, кръвни, доплер, рентген - освен няолко шипа на врата, които според лекарите не би трябвало да ми създават пробле, всичко ми е наред. Нямам никаква физическа причина за това, но факт, че не се чувствам добре. Когато есента увеличих сероксата от 1/2 на 1 таблетка 2 месеца бях добре, щастлива, и само вечер ме замайваше малко. Паник атаки почти нямам, много рядко ми се случва нещо леко да ме залее за няма и 1 мин и преминава. Като цяло съм спокоен човек, но това сякаш не знам от къде се появява. Мисля пак да започна терапия при друг лекар, но ще се радвам да чуя и вашето мнение. През деня също имам сърцебиене, ускорен пулс от години доста често. Увеличаването на клонарекса сякаш ме дрогира в началото, спи ми се, а вечер си спя. Когато махна вечерната доза също спя без проблем, дори и да се случи да заспя късно, не се будя, рядко сънувам. Но ако се появят болките, те се засилват в момента в който легна и както съм полу заспала, не мога да се отпусна защото ме боли тук и там и се разсънвам.

Здравейте,  имам син на 7 г. Роден и учещ във Франция.  Добро и будно дете , но от тази година има проблем със концентрацията във клас. След няколко срещи със учителката му  съм доста притеснена от нейните думи. Липсата на концентрация се изявява в това ,че  много често се налага да му повтаря да извади дадена тетрадка, да не се разсейва , да внимава какъв въпрос задава , бил неподреден ,невнимателен т.н. Понякога се смеел докато му правят зажележка. Но въпреки това няма проблем с учебния материал.  Оценките му са добри. Също така според нея а и според мен детето е много умно и любезно. Във къщи също понякога е разсеян, но генерално мога да кажа че си върши задълженията без никакви проблеми.
Бихте ли ми дали насоки как да повиша неговата концентрация  и на какво би могло да се дължи липсата на такава.
Благодаря

Здравейте, woman_with_problem!
Ерик Берн казва: "Няма проблеми. Има само неприятни решения"
Въпросът е, дали когато потърсите подкрепата на близките му, това е решение?
За мен разговор с близките през главата на партньора и без негова знание е логичен,
само ако действаме в негов интерес /например ако е болен и уведомим майка му, с която са скарани, а пък тя има пари за лечение/. Да се опитваме просто да ги привлечем на наша страна е нещо, след което връзката би се оказала трудна, да не кажа невъзможна.
Така че, ако го искате този мъж, може би е по-добре да се опитате сама да постигнете промяната, която ви е важна.
така ми изглежда отстрани.
Поздрави!

Здравейте!
децата на тази възраст нямат нужда от концентрация, каквато я разбираме ние възрастните. Те могат да си слушат музика и да решават задачи, да си редят пъзел, да си ядат баничка  и да слушат учителката. Ние възрастните, за да комуникираме и да сме свързани имаме нужда от очен контакт и наричаме това внимание. Децата, обаче, нямат такава нужда.
Преди време казах това на учители в семинар и една от тях ми се обади, за да ми каже, че има частен ученик, дете на 8 години, на което много се ядосвала, че докато му преподава, той си играе с топката или някакъв робот и  много време ѝ отива, за да го дисциплинира. Тя обаче решила този път да го остави да си играе с топката, докато му преподава и се оказало, че след това той е запомнил всичко перфектно.
Така че - спокойно! Детето ви е умно, мотивирано и релаксирано. И ако го пренатегнете, по-скоро ще загуби концентрация, а няма да стане по-съсредоточено в уроците.
Поздрави!

Благодаря Ви за отговора. Аз съм на същото мнение , но според учителката това е огромен проблем и ще му създава трудности за напред.

Здравейте! Може би проблемът ми е необичаен, но се измъчвам и не намирам решение. Аз съм момиче/жена на 27 години и съм силно привързана към родителите си и другите си близки. Проблемът е, че се чувствам изключително много като в клетка, когато съм повече от два дни у дома и се притеснявам от реакциите на близките ми, най-вече майка ми. Съответно, почти никога не водя разговори с тях за чувствата си, за проблемите си, за емоционалния си свят. Това силно ме тревожи и ми влияе до степен да плача сама вкъщи, тайно, и дори да лежа на земята в отчаяние, че се чувствам ужасно. За да дам малък пример - майка ми е много изнервена в работата и заради други неща в живота си и постоянно й се иска да съм повече домакиня и едва ли не да я отменя във всичко. Мен пък това ме изнервя изключително много и започвам да изпитвам неприязън към всичко, което иска от мен, въпреки че знам, че съм длъжна да върша домакинска работа. Последното, което искаше, беше да прибера коледната украса. Цял ден отлагах, но имах вътрешна нагласа да го направя. И когато най-после отидох да го направя, ме завладя страшен гняв, защото тя ще намери кусур във всяко едно действие - дори за реда, по който са подредени играчките в кашона. Аз съм точно обратното - за мен такива неща не са от чак такова значение и за да го направя така, както тя иска, трябва изключително много да се напрегна и постоянно мисля как отново няма да е доволна. Само като си представям всичко това и не мога да издържа. Иска ми се да счупя всички украси и да ги хвърля в контейнера.

Знам, че много хора решават проблема като заживеят отделно от роднините си и просто като не им споделят и водят "тайно" своя личен живот, без да открехват много вратата на най-съкровените си тръпки и проблеми. Но аз не бих искала да водя такъв живот. Бих искала да мога да споделям радости и тревоги, да споделям за евентуалните си връзки, да споделям, когато се чувствам самотна или нещастна. Разбира се, в допустими граници, не казвам, че трябва абсолютно всичко да се споделя. Имам чувството, че родителите ми не могат да се справят, когато аз не се чувствам добре емоционално и почват прекалено много да се тревожат и да искат едва ли не никога да не чувствам отрицателна емоция. Поради това съм принудена да крия гнева си и тъгата си. Ще ми се да можех изразя тези "отрицателни" чувства и те да не го приемат като нещо притеснително. Ще ми се да знаеха, че това е в реда на нещата и че няма как да съм нон-стоп в перфектно състояние на духа.
Предполагам, че най-важната крачка е просто да се отделя за постоянно да живея далеч от тях, дори обмислям вариант да поживея в чужбина, защото буквално се чувствам като окована тук, сякаш нещо ме потиска и ме дърпа надолу. Не знам каква е точно тази сила, но твърде лесно се впечатлявам от мнението на околните.
Страхувам се, че дори и да се отделя, този проблем с тях ще си остане нерешен и си представям дори как няма да мога да им споделя, че имам връзка или дори за по-сериозни неща като забременяване, брак или проблеми с тези неща. Не знам какво да правя, знам, че няма да събера смелост да говоря с тях директно. Не мога да си обясня и каква е тази сила, която е като някаква черна сянка над мен и потиска всичко. Имам толкова много идеи, мечти и желания, въображението ми рисува какви ли не сценарии, но не мога да направя една крачка към реализирането им, поради някакъв страх. Не смея дори да си напусна работата, заради това какво ще кажат близките, приятелите, шефовете, дори някои по-далечни фигури в живота ми като бивши учители, терапевта ми и т.н.
P.S. Всяка вечер, докато съм в родния си дом, прекарвам с тях на вечеря и после пред телевизора. Не казвам, че това не е личен избор, не казвам, че не ми е приятно... но се превръща в някакъв тежък проблем. Притеснявам се каква ще е реакцията, ако реша да изляза на среща с момче. Въпреки че майка ми ме поощрява и много се надява да имам приятел. Но същевременно нещо ужасно ме притеснява, защото тя е много критична. Докато бях тийнейджър, никога не съм излизала вечер, никога не съм имала гадже, не съм им представяла никого. И пак казвам - не са ми забранявали, аз самата бях по-затворена и изплашена от хората и не съм искала. Но сега вече е друго. Сякаш ме е страх от промяната, защото за мен би била изключително радикална, тъй като години наред пред тях имам едно поведение и ме е страх какво ще стане, когато променя това. Страх ме е, че ако реагират малко по-остро или притеснено, веднага ще се разколебая и ще се върна към старите навици и нищо няма да променя.