Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, моят проблем идва от физически проблем. След прекаран ковид, който ми е отключи pots (ортостатична тахикардия) изпадам в шок и ужас, че живота ми приключи. В България не е толкова известен този проблем, може и да не сте го чували. Човек има непоносимост към вертикално положение на тялото. Имам висок пулс при изправяне, и на моменти причарняване. В тежки случаи се стига до припадаци. Води се разстройство на нервната система. Има много противоречия на места казват, че няма лечение, на места казват, че доста хора се оправят. Получавам паник атаки и ужас, че може да почна да припадам. Та ако никога не се оправя, това не е живот. Да не мога да стоя права. Да не мога да се разходя.

Здравейте. Обръщам се към вас с голяма надежда да ми помогнете. Става дума за детето ми на 10г. Много добро, изпълнително, умно дете. Проблема при нея е тревожност. До сега не сме ходили на терапевт, но го обмислям. Тревожна е вечер преди заспиване най-много. През деня пак но не в такава степен. Не може да заспи, казва че постоянно се притеснява, дали ще се събуди, дали всичко е наред, дали ще се случи нещо с някого. Нищо не се е случвало за да предизвика някакви притеснения в нея. В смисъл не е била свидел на нещо или каквото и да е било друго. В училище, в градината всичко е било нормално. Обожава госпожите си, има приятели с които се вижда постоянно. Това започна откакто беше на 4г. Много често боледуваше и си стоеше много в къщи. Беше й много скучно и виждаше че се притесняваме с баща и когато е болна, защото тя вдигаше много температури. Започна се вечер преди заспиване да ме пита по 100 пити да не й стане нещо. Имаше периоди на затишие и после пак. В момента не може да заспи ако няма някой буден до нея. Не просто някой в стаята, а някой буден да стои. С баща й вече изнемогваме с това безсъние. Освен това се и буди нощем, говори насън, понякога става, плаче. Сънува кошмари. Има по- малък брат, когото обожава. Обръща му много внимание по собствено желание и играят заедно. Много са привързани един без друг. Не е имало индикации за ревност. Опитвахме със сиропи билкови, но никакъв ефект. Забелязала съм че когато е по-ангажирана и изморена заспива по-бързо. Но в момента няма как да й осигурим много занимания предвид Ковид ситуацията. Много ще съм благодарна за съвет.

Здравейте,синът ми който е на 20г. изпадна в едно психично състояние,което ни накара да го заведеме до бърза помощ и от там ни казаха,че е ПА.Удариха му успокоително и толкоз.Състоянието му беше стягане в сърцето,топли и студени вълни и трепереше цялото му тяло,към всичко това в допълнение с натрапчиви мисли.На следващия ден посетихме психиатър и му изписа олфрекс.В листа му пише дисоциативно(конверсионно)разстройство,неуточнено.След една седмица прием на предписаното посети пак лекарката,тя каза да продължи още две седмици приема.Нито ни обясни какво му е състоянието,единственото което каза е да не нарича тези състояния ПА.Насочили сме се допълнително да посети психолог.Притеснявам се за случващото се и въпроса ми е какво да предприемеме.Незнам какво му е на детето ми и какво може да е отключило това състояние.Единствената информация дето имам за диагнозата от амбулаторния лист,е прочетеното в иинтернет.Нищо от лекарката която посетихме.

ЗА РЕВНОСТТА, ОБОЖАНИЕТО, СТРАХА И ГНЕВА
Здравейте!
Казвате, че дъщеря ви е тревожна и трудно заспива, сънува кошмари, иска някой да стои буден до нея... И това е започнало, откакто е станала на 4.
За да се разбере в подробности причината за това нейно състояние, е необходимо по-детайлно разглеждане, от което може да се набележат и конкпетни действия за промяна. Тоест - препоръчвам ви среща в сесия, където нещата да бъдат обсъдени с конкретика и отчитане на индивидуалните особености на детето.
Но все пак и от общи съображения се вижда, че става дума за преживявания, свързани с потисната ревност. Тези чувства са АБСОЛЮТНО НОРМАЛНИ и е важно да бъдат признати и позволени, а не само да убеждаваме голямото дете, че като се появи новото дете в семейството, те ще се обичат взаимно и че вие ще продължавате да си го обичате и него. В книгата си "Детето и ние" Хаим Гинът пише, че да очакваме, че детето спокойно ще приеме появата на ново дете в семейството е все едно да си представим, че един мъж казва на жена си: "Скъпа, аз от известно време се виждам и с друга жена. Но ти бъди спокойна! Чувствата ми към теб си остават непроменени. Даже към теб имам и специално уважение, защото ти си майката на моите деца". Или съответно жената да каже подобно нещо на мъжа си. Никой от нас не може да остане спокоен при това положение...
Затова е необходимо на детето да не му се поднася настойчиво такава неестествена информация. Добре е, още докато майката е бременна, то да чуе и неща от сорта: "Понякога може да ти става мъчно, когато се грижа за брат ти и го кърмя, но ти винаги можеш да дойдеш да ми кажеш. И аз ще те гушкам."
Когато второто дете е вече родено, добре е първото да чуе: "Напълно те разбирам! Ти хем обичаш брат си, хем понякога си му много ядосана и искаш него просто да го няма!"
Тоест - какво означава това, което пишете накрая, че тя има по-малък брат, когото обожава? Тук ще се отклоня малко от вашия въпрос, защото искам да кажа нещо за обожанието. Уверявам ви, че няма по-фалшиво чувство от обожанието!!! И ние изпитваме в дълбочина истинска ненавист към всеки, когото обожаваме. Това се отнася и в сферата на отношенията между мъжа и жената. И там стабилните и качествени отношения се базират на по-заземени чувства, на приемане на другия с всичките му недостатъци, а не на обожание. Знаете от филмите колко хора, стигнали до  убийство на партньора, са започнали от обожание. Моят професионален съвет към всички, които ме четат в момента, е да стоят далеч от обожанието. Това е едно фалшиво чувство, свързано с комплекс за малоценност /о, ти си толкова велик, а аз толкова нищожна и затова те обожавам/ ИЛИ ПЪК с нарцисизъм /аз съм толкова велика, че ми подхожда само божествен партньор. И за да търпя някой до себе си, трябва да го гледам с обожание/.
Връщам се към темата:  "обожанието" на дъщеря ви към братчето е свързано със страха, че ако не обича братчето си, мама и татко няма да я обичат нея. Затова тя слага една маска, под която обаче са скрити ревността и агресията. И това води до страх и чувство за вина. А страхът и чувството за вина са трудни за понасяне. С тях трудно се заспива. 
Когато пишете в началото колко добро дете е дъщеря ви, по този повод си задавам и въпроса, как във вашето семейство се отнасяте към гнева? Гневът позволен ли е, или е забранено чувство? Има четири базисни чувства, чието свободно функциониране е важно за нашето психично благосъстояние. Това са чувствата гняв, страх, радост и тъга. Но в много семейства някои от тези чувства са забранени /не се толерират/. И ако децата ги проявяват, биват гледани с лошо око и подлагани на по-фин или по-груб натиск. Да вземем за пример гнева. Гневът ни е даден от Господ или от Природата, за да отстояваме собствената си територия във физическия и в психологическия смисъл на думата. И когато някой натрапник /съперник, приятел или братче / нахлуе в нашата територия, ние се разгневяваме, това ни качва адреналина, което пък мобилизира нашата енергия и ние изтласкваме нашественика. Ако обаче гневът в нашето семейство е бил гледан с лошо око и е бил забранен, ние го избягваме, защото иначе рискуваме, че мама и татко няма да ни обичат. В следствие на това, вместо да се разгневи, детето се разплаква или бяга от ситуацията. Тоест - на мястото на забраненото чувство гняв идват тъгата или страха. Гневът остава потиснат и чувстваме страх.
Има и още нещо /цитирам/: "Нищо не се е случвало за да предизвика някакви притеснения в нея. В смисъл не е била свидел на нещо или каквото и да е било друго." Въпросът ми е, на какво точно не е била свидетел? Какви събития, на които не е била свидетел, са се случвали? Ако вие или баща ѝ сте били свидетел на НЕЩО или сте претърпели загуби в детството си, това със сигурност се отразява и на детето. Децата прихващат чувствата на родителите си, включително и такива техни чувства, свързани с преживявания, които те са изтласкали от паметта си. Например - бащата е претърпял като дете тежка медицинска интервенция и детето се страхува да ходи на лекар. Бащата е "забравил" и вече уж не се страхува, но детето се страхува... Или майката е преживяла земетресение в детската градина, от което всички са се уплашили и детето, без да знае за това, се страхува да влезе в сградата на детската градина... Това са реални примери от моята практика...
Така че от моя гледна точка е добре да направите конкретна консултация, за да се види какви са механизмите, които довеждат детето до ескалация на страха и вината и какво да се направи, какви нови послания да ѝ отправите, за да се почувства тя вътрешно свободна, спокойна и приета. Това изисква по-подробно разглеждане на ситуацията. Ако чувствате доверие, обадете се на мен или пък на друг колега, който ви е препоръчан. Възможно е да са небходими и сесии със самото дете за преработване на тези кошмари.
Поздрави!

Здравейте!
За мен ПА е проблем, с който се срещам ежедневно в работата си. Тези състояния обхващат все по-голям кръг от хора. И при всеки случаят си е индивидуален и изисква известно време на психотерапевтична работа.
Много точно се изразявате, когато казвате, че нещо е "отключило" това състояние. И донякъде има значение какво точно го е отключило. Но още по-голямо значение има да разберем, какво го е заключило вътре, какво го е вкарало в нас. И това са травматични преживявания от детството.
За да е по-лесно за разбиране, аз използвам пред клиентите си следната метафора: когато сме имали травматично преживяване от детството, това преживяване все едно издълбава една дупка в психиката. Колкото по-ранно и колкото по-интензивно е преживяването, толкова по-дълбока е дупката. Тук имам предвид такива травми като страх от загубата на живота при инцидент, медицинска интервенция, попадане в кувьоз след раждането, училищен тормоз, чувство на изоставеност от родителите и др.
След такава травма, която изкопава дупка в психиката, човек си живее уж безпроблемно, докато един ден се случва нещо, което напомня травмата. Например - да те уволнят от работа, тежък изпит, раздяла с приятелка и т.н. И това  отключва отново онова детско преживяване. Човекът си пада в дупката и се чувства като безпомощно дете,. Точно на  възрастта, на която е преживял травмата.
Такъв е механизма, най-общо казано. Необходима е психотерапия, за да може човек да запълни дупката, да преработи травматичните събития. Това с лекарства няма как да стане.
Ако имате коментар или въпрос, на разположение съм. А също така и за конкретна работа.
Поздрави!

Притеснява ме диагнозата от амбулаторния лист и това,че са прескочили антидепресантите,а му е назначено антипсихотик.И психотерапията,това е с психолог или психиатър?

Психотерапията е точно това, с което се занимавам. /Завършил съм психология като университетска специалност/ Но за  да бъдеш психотерапевт, е нужна специална подготовка, която трае няколко години. В подготодката се вклчват доста часове лична работа, при която човек осъзнава и преработва собствените си травми. С психотерапия, след като са минали такова обучение, се занимават и психолози и лекари.
Това е накратко...

Благодаря ви докторе за изчерпателния отговор!! Ще обмисля всичко което сте казал и ще видим към кого да се обърнем. Може би както казвате има някаква скрита ревност, но при нея тези притеснения са преди появата на брат й. Притесненията й основна са за това да не й се случи нещо или на някой от семейството. Започна от момента в който започна да осъзнава за живота и смъртта. От тогава е все така. Като говоря с нея казва, че това я притеснява. Много ни обича й не иска да се случи нещо лошо. Като чуе нещо по телевизията, като прочете и веднага започва да пита да не ни се случи на нас това.
Много е внимателна, грижовна, не е притеснителна спрямо контактите с хората, да общува.

Aко човек прави лоши неща понякога изпуска си нервите, крещи и обижда с етикети дали има шанс да се промени? Визирам себе си. Доста често ми се случва да проявявам много агресивно поведение, реактивно и обидно към хората. Обиждам ги наранявам ги те после не искат да имат нищо общо с мен. После изпитвам срам и вина. Избивам си комплексите често на невинни хора. А на по-лоши съм по-сервилна. Имам много болка в себе си, гняв, срам, злоба, дори лоши чувства завист и т.н. Винаги виждам във всичко и всеки кусурите основно, не ги приемам хората, то и себе си не приемам де. Знам че не е  добро, знам че е кофти, но не си владея импулсите, а другите не са виновни.
Как мога да го променя това? Само с осъзнаване не става, пак попадам в тази клопка и се държа насилнически понякога. Притеснена съм

Йоана

Здравейте, Йоана!
Казвате, че с осъзнаване не става. Напротив - само това е нужно. Но във вашите думи не видях капка осъзнаване.
Видях единствено самообвинение  от сорта: аз съм лоша, не си владея импулсите и хората с право ме избягват и ненавиждат. Това е самообвинение, гарнирано със самосъжалние. Една вредна за душата комбинация без подхранваща сила!!!
Ще ви задам два въпроса за осъзнаване, защото осъзнаването си е истинска храна за душата, която ѝ дава сили. Причините за вашата "лошотия" са някъде в отговора на тези въпроси, но не зная предварително в кой от двата, а може да е и в двата.
Въпросите са:
1. На кого сте гневна всъщност? Кого искате да нараните или дори да убиете? От кого сте се чувствали несправедливо и враждебно третирана?/това може да са хора най-вече от семейната система, но може да са и извън семейството; например от училище. Говоря за чувства, които най-вероятно са възникнали в детството, а може и по-скоро/
2. Вторият въпрос звучи така: чии е този гняв, който носите? Има ли хора от семейната система /майка, баща, баба, дядо, леля, вуйчо, чичо .../, които да са гневни, да са отхвърлени несправедливо и изобщо - хора, които НАПЪЛНО ОСНОВАТЕЛНО да проявяват вашата острота и агресия? Или да са третирани несправедливо, но да не са имали сили и смелост да се защитят? Да са искали да се противопоставят на другите, но да не са го правели от страх. хора, обявени за "черната овца" в семейството?!
Чрез тези въпроси вървите към осъзнаване. Иначе си тъпчете на едно място и страдате, без да има полза.
Какво ще кажете в отговор?
Поздрави!

Много Ви благодаря за отговора! Тъй като сме от друг град,за сега имаме час за психолог,не знам дали е специализирал психотерапия,ще разберем.Но от всичко до тук,не успях да разбера дали получава ПА или е нещо друго и по-сериозно във връзка с психиката му.Казва ми,че всичко започва с изтръпване гъделичкане в глезените,минават топли и студени вълни през тялото му,стяга го в сърцето и му нахлуват натрапчиви мисли(дори не искам да ги изричам,много са страшни).Пие си лекарството,но от две седмици както започна всичко,разлика не виждам.Получава това състояние по няколко пъти на ден.Когато е така и разговаряме се успокоява.Когато докосне предмета,конкретно свързан с натрапчивите мисли и всичко нахлува в ума му и получава (не знам,може би ПА).Наистина се притеснявам какво му е.

Здравейте, г-н Стефанов! Писала съм тук, знаете част от историята ми. Едно обаче все още не ми става ясно. Често питате "На кого точно сте ядосани?" и че ако имаме това осъзнаване, това решава и проблема. Е аз ясно осъзнавам че съм гневна на майка ми, осъзнавам и точно за какво. Главното, че до ден днешен не смята за нужно, че нещо трябва да знам за баща си, отделно, че никога не ме е и питала дали нещо ми е липсвало, дали на мен ми е било хубаво от решенията й за живота ни, казвала съм й в някои разговори колко ме е било срам, че само аз от всички познати и съученици съм с разведени родители, но никога не е казвала дори, че съжалява, че така се е получило. Сякаш е оперирана от чувство за вина и съжаление. Или поне няма да ги изрази никога пред мен, нито да покаже, че моите чувства по повод ситуацията имат значение. Тя е доволна от решенията си. Отделно, че не ми е позволявано да изразявам гняв и той е останал неизразен вътре в мен. И още мога да изброявам, но въпросът е, че ясно осъзнавам на кого и за какво съм гневна,  но това не ми помага да спра да съм. Как да се махне от мен това негодувание, щом нямам възможност да го изкажа и споделя...
Благодаря отново!

Здравейте,  Wild Wind!
Да, често питам: "На кого сте ядосана всъщност?" И най-често отговорът е като вашия: "На майка си". Или "На баща си" Или "На двамата си родители"
Но след като сме си дали отговор на този въпрос, има и още: Какво кара съответния човек да се държи по този начин? На кого е гневна майка ви, за да се държи така? Най-вероятно - на собствения си баща... Всичко това изисква конкретно изследване, за да бъде осъзнатостта пълна.
А след осъзнатостта идва промяна  в начина, mо който се чувстваме и по който присъстваме в собствения си живот и в живота на другите. А оттам вече и промяната в поведението, в конкретните действия...
Какво имам предвид?
Пишете, че не знаете как да преодолеете гнева към майка си. И че цял живот сте чакали майка ви да ви даде повече информация за баща ви. Да ви даде позволение да знаете за него и да имате някаква връзка с него. Това ми напомня една фраза от Светото писание, където е казано: „Искай и ще ти се даде;  чукай и ще ти се отвори!” Казано е: „чУкай и ще ти се отвори”;   А не: „чАкай и ще ти се отвори!” Чакането не води до нищо. Чакането е позиция на дете, докато вие сте вече голям човек и бихте могли сама да потърсите повече информация за баща си, да разпитате повече хора за него и да изграждате своята връзка с него, въпреки че той е починал, доколкото си спомням. За изграждането на тази връзка има и още едно условие. Имам предвид - да се осмелите да се опълчите на майка си и да заговорите за него, да споделяте своите мисли за него… Да я питате, например: „Виждам, че моите очи са кафяви, а твоите са зелени. На баща ми кафяви ли бяха?” Да заговаряте с нея, въпреки страха: „Разбрах от леля еди коя си как сте се запознали с баща ми. Кажи ми повече! Искам да знам за него, за вашата любов” /защото там е имало любов, еротично влечение/
Продължавам в този дух: смислено е да отидете на гроба му, смислено е да се запознаете със свои полубратя и полусестри, ако разберете, че има такива. И така - да придобиете по-плътна връзка с баща си, на каквато имате право и каквато ви е нужна, за да се чувствате по-спокоен и по-цялостен човек.
Разбира се, такова действие е невъзможно и страшно за едно малко дете. Защото сте имали винаги чувството, че майка ви е опасен човек. Пък и как да нямате такова чувство?!? Тя се е осмелила да изреже баща ви от вашия и от собствения си  живот. Когато човек е направил нещо толкова фрапантно, можем да очаквам от него всичко. „Тя може - мислила сте си Вие - по същия начин да изреже и мен от живота си. И тогава аз съм загубена. Как ще живея без мама?" Тук си спомням един американски анекдот: „Един каубой се оженил и след скромна царковна церемония качил  жена си на каруцата, теглена от неговата кобила, за да я заведе във фермата. По пътя кобилата започнала да преплита крака и се спънала. При което каубоя отишъл пред нея, показал ѝ един пръст и казал: „Едно!”. След известно време кобилата отново се препънала, а каубоят отишъл пред нея, вдигнал  два пръста и казал: „Две!”. На третия път, когато кобилата се спънала, той взел пушката си, казал „Три!” и я застрелял. Жена му била шокирана и се развикала: „Хей, как можа  да застреляш кобилата? Ти луд ли си?! Това е ужасно!!!”.  След което каубоят я погледнал, вдигнал един пръст и казал: „Едно!”. И вие сякаш сте се чувствали пред майка си по подобен начин, след като тя е „отстреляла” баща ви. И този страх продължава.
Но все пак има две важни обстоятелства. Първо - аз не вярвам тя да се откаже от вас. Това е само гласът на  вашия страх и вашето чувство за вина /ВСЯКО ДЕТЕ СЕ ЧУВСТВА ВИНОВНО ЗА РАЗДЯЛАТА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ!!!!/. И второ - вие вече не сте дете и стоите на собствените си крака. Можете да поемете този риск. Ако трябва и зад гърба на майка си.  Защото ако не го поемете, си оставате без двама родители: от баща си се отказвате, а на майка си сте гневна, че ви е лишила от баща...
Ще ви кажа и една напълно възможна хипотеза. След като тя толкова ревниво крие  кой и какъв е баща ви, твърде е възможно там да стои нещо, което според нея трябва да бъде пазено в тайна.  Възможно е да има болка и наранена гордост, за която тя си отмъщава… Възможно е също тя да го е "откраднала" от нейна близка приятелка и да е забременяла и от там да идва ичувство за срам... Всякакви чувства е възможно да съпътстват  интимността между мъжа и жената…
Но каквато и да е ситуацията, вие имате право да сте настойчива и да искате да знаете повече. И също така сте свободна да говорите за баща си, рискувайки майка ви да ви погледне накриво… Защото аз не вярвам тя да се откаже от вас. Това е само ваша фантазия.
/Тук е интересен и въпросът, има ли в историята на вашия род случай някоя майка да низвергне детето си, да се откаже от него, да го изостави и т.н. Защото такива истории увеличават страха на децата. И техния гняв, разбира се/
Само когато вие се осмелите да заявите себе си като дъщеря и на баща си, да проучите повече за него и т.н., тази гневна енергия, която носите спрямо майка си, ще бъде реализирана, изпразнена и укротена от вашата смелост. Не виждам  друг начин това да се случи.
Дадох ви преди време и едни упражнения за придобиване на вътрешна цялостност, каквито давам често  на деца на разведени родители на възраст от 10 до 60 години , които нямат връзка с единия родител. Има смисъл да ги правите и тях.
Поздрави!

Благодаря отново! Сега ми стана по-ясно за преодоляването на гнева. Наистина имам голяма преграда и трудност да споменавам за него, усещайки нейното нежелание да се споменава. Сякаш такова нещо не съществува (което ме възмущава вътрешно). Осмелих се веднъж в близките години да я попитам и ми отговори кратки неща (с явно неудоволствие). Разбрах единствено заради какво се е разделила с него (изневяра от негова страна), но не ми каза нищо за неговата личност, характер... И повече пак ни дума, ни нищо, въпреки че изразих желание да знам. Имам намерение да издиря чичо си, който живее в много далечен град. Знам, че това е засега единствената възможност да усетя някаква връзка с него и неговия род. Тази липса на едната ми част наистина се отразява и в живота ми. Например при наближаването на сем.празници мен ми тежи, че винаги аз съм само с близките на мъжа ми (те са голямо сем-во и винаги се събират). И дори да ми е приятно с тях, ми тежи, че аз нямам такива събирания с мои близки (само двете с майка ми сме вече след като починаха баба и дядо). Съотв.мъжът ми си чака с радост и нетърпение празниците и събиранията, а мен ми е криво - това ми припомня, че аз роднини нямам от най-близките - брат, сестра, леля, първи братовчеди... Това щях да имам от страната на баща ми. На майка ми тия неща хич не й липсват, нито я бърка, че на мен ми тежи (това съм й казвала винахи по празници). Та също виня нея. Тя и не обича гости, трапези и т.н. и аз съм станала същата, за което също й се гневя. Заради всичко това наистина искам да се освободя от това чувство, за да не предавам и на детето си такива негативи. Беше ми ясно, че трябва да възстановя връзката с баща ми, макар и вече починал, но явно е важно да проявя смелост и пред майка си...
Поздрави!

Здравейте и от мен аз съм дама на 30 години.От 4 месеца вече и мама на едно прекрасно създание.Пиша защото вече найстина незнам какво да правя,от известно време имам ужас от мисълта че ще умра и край че няма да виждам няма да чувам.Вече дори и си представям как ще ме сложат в земята и опа ще стана храна на гадините в нея.Ужасно е само при мисълта,че няма да виждам и да гушкам детето се побърквам и испадан в ужасен плач.Просто не знам какво да правя 😪😪😪😪