Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

За съжаление фармацията е много далеч от мен.
Бъдете здрава и - леко раждане!

Здравейте!
Темата за детската ревност не представлява системен проблем, а си е индивидуално психологически казус, който е изключително стандартен. Вие не сте ревнували, защото и майка ви е ревнувала, а защото е нормално да изпитваш ревностни чувства, когато ти се отнеме статуса на Единствения.
Това не означава, че родителят няма какво да направи, за да ограничи влиянието на тези чувства. Напротив - тъкмо родителите са тези, които със своите действия и изказвания стимулират враждебността мужду децата. Разбира се - те го правят най-често абсолютно несъзнателно.
Ще пусна линкове към мои предавания и статия, където говоря за ревността. Вярвам, че ще ви дадат посока.
Поздрави!

Това е от Академия за родители  https://www.youtube.com/watch?v=W9VZDLURc2s&ab_channel=ParentAcademy
Това е статия за влиянието на ревността и начините родителите да я овладяват:   https://www.babyspace.bg/bg/%D0%B4%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0 … nel=ParentAcademy

Здравейте!
Смятам, че след страданието, което сте му причинили, докато той ви е искал като любовен партньор, а вие него - не, е нормално да се появява стремеж към баланс. Тоест - сега той ви поставя в същата ситуация, в която и вие сте го поставяли него. И продължавате да сте си приятели, защото това сякаш е друга сфера на вашите отношения. Въпросът е доколко има страст във вашите чувства и усещания един към друг. Защото има нещо много безопасно в "дружеския секс", но същевременно в него може да липсва онова силно еротично влечение, което изпитваме при по-рискованите, но и по-силно свързващи чувства.
Изобщо - при вас тази приятелска предистория може би внася объркване и всеки от вас си е взел по една маргаритка, къса листенцата едно след друго и гадае: "Обича ме!... Не ме обича!... Обича ме!... Не ме обича!... "
Бих искал да кажа и това, че на жените в съвременния свят по принцип не им е лесно. /то не че преди им е било лесно / Защото мъжете искат да се чувстват "свободни", както са искали може би винаги, но сега няма толкова силно действащи морални и религиозни ограничение. Няма я силата на така нареченото "обществено мнение".
Според мен по същата причина се увеличава процентът на двойките, които живеят на семейни начала, имат деца, но не са подписали граждански брак.
Възможно е и вашият приятел да иска да е във връзка, без да се чувства обвързан. Колкото и нелепо да звучи това.
Възможо е и друго: да се колебае и да не може да избере между две жени. Това много често е системна тема /свързана със семейната история/. Например, ако майка му е живяла с баща му, а пък в същото време цял живот си е носела в сърцето нереализиран копнеж към друг мъж, с когото не са се събрали по някаква причина. Такива истории от родители,  прародители и прапрародители оказват влияние поколения наред. Тук ви давам един линк към много интересна публикация в моя група, която можете да прочетете.  Казва се ЛЮБОВ И ВОЙНА https://www.facebook.com/photo?fbid=10226581482421069&set=gm.1433545926990682
Интересно е какво ще стане, ако вие започнете да искате деца? Говорили ли сте за деца?
Според мен това е един много добър тест за всяка връзка.
Все пак така отстрани да се дават съвети без повече информация е рисковано.
НО не е рисковано да ви кажа следното: винаги е важно човек да има връзка със сигналите, които идват от тялото. Ако чувствате напрежение, болка в стомаха, почвате да преглъщате и да ви стяга гърлото, когато го видите, е едно.
А ако чувствате ентусиазъм и подем - съвсем друго.
Когато става дума за важни решения, сигналите от тялото са най-добрия съветник.
Поздрави!

Здравейте!
От тази информация мога да кажа само неща от общи съображения и от опита ми на психотерапевт.
Тук само можем да гадаем какво го движи него. Какво точно чувства към вас? Защо ли си тръгва така внезапно, без обяснения?  Има ли някакви страхове? Или пък си има друга, с която не може да се раздели в сърцето си?
ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС Е какво ви движи вас самата? От къде идва този страх от изоставяне?
Кога в детството си сте се чувствали изоставена?
Ако можехме да водим този разговор очи в очи,  щях да ви попитам: "На колко години се чувствате, когато той си тръгва от вас?" Възможно е да сте на 9, на 5, на 3. Точно на толкова сте били като дете, когато сте се чувствали изоставена от родителите или един от тях. И ако ситуацията, в която сте се чувствали изоставена, е била при раждането /например - попаднали сте в кувьоз/, тогава нещата са най-трудни за преодоляване.
Имайте предвид този важен принцип: колкото по-отдавна в детството е първичната травматична ситуация, колкото по-забравена е тя, толкова по-силно въздействие оказва.
Когато се е чувствал изоставен в детството, човек има в себе си една винаги актуална травмирана част. Същевременно обаче той развива в себе си и една много силна оцеляваща част. Благодарение на тази оцеляваща част той успява да се бори с трудностите, да е успешен, да прави кариера. Но идва един момент, в който нещо му напомня онзи детски момент, в който е бил травмиран. И тогава човек отново се превръща в безпомощното дете, което е било някога наранено...
Затова и психотерапията често изследва провлемът за вътрешното дете. За нараненото дете, което сме били и в което се превръщаме...
Понеже тук  е трудно да сме конкретни и да изследваме с подробности вашата ситуация, ще ви дам една стандартна практика за лекуване на това наранено вътрешно дете:
Представете си, че тази голяма, зряла и успешна жена, която сте сега, отива при това малко наранено момиченце, което сте били някога. Какво е важно това момиченце да разбере от вас? Важно е да му кажете, че вие сте жива, че успяхте не само да оцелеете, но и да сте уважавана в попрището, в което се развивате, че неговия живот е в безопасност. Защото тогава в детството сте имали чувството, че щом мама или татко ме изостави /или ми се сърди и не ми говори/, аз ще умра. Дори по-добре да умра! Затова е важно вътрешнот ви дете да се успокои. Добре е то да чуе от вас, голямата жена: "Ето, виж ме! Ти стана 35 годишна успешна жена! Теб никой не може да те изостави. Защото който и да си тръгне, това не е на живот и смърт. Не е като когато си дете или бебе. Големите жени не ги изоставят. От тях просто си тръгват по някаква причина, която може и да не е съвсем ясна..."
Това е за сега.
Поздрави!

Здравейте!
За мен е ценно човек да опита с психотерапия, преди да отида на психиатър. Бих се срещнал със сина ви в онлайн сесия.
Лекарствата потискат симптомите, но не лекуват проблема. Защото проблемът стои някъде в отношенията и в семейната система.
Причините за депресията са най-общо две възможни:
- потиснат гняв  -  когато някой силно ти навлиза в територията, а на теб ти е трудно да се отстоиш;
- несъзнавано желание да последваш някого в отвъдното. Синът ви говори за самоубииство. Кого може би иска да последва? Има ли загубени братя и сестри? Или хора от предишното поколение, които са си тръгнали от този свят по особено драматичен начин?
Това са посоките, в които е добре да се работи и да се изследва.
Поздрави!

Здравейте отново ,може би сте пропуснали моя пост. Моля ви за мнение по въпроса,много ми  е важно наистина.
Благодаря.

Здравейте  Др. Стефанов ! Имам въпрос относно това как да се харесаме на някой който харесваме ? Как може да задържиме  харата около нас да се чувстват добре и да идват при нас?  Как да се отпусна от притеснението за бъдещето и за финансите? Имам една мечта и ме притеснява дали ще стане .

Здравейте! Дъщеря ми е ученичка в шести клас  на 13 години. В последно време нейни съученички приятелки" в училище  и досаждат в междучасие като и бъркат в чантата взимат и телефона  удрят я  крият и тетрадките с домашното като това се повтаря всеки ден и всяко междучасие.На нея те казват че всичко това е на шега. Как да постъпим защото тя не желае да се намесваме нито ние нито учител/класен/ нито родителите на децата "приятелки" .Детето ми е чувствително, плахо кротко и доверчиво. Тя поиска от мен съвет как да се справи с проблема сам без моя намеса. Моля да ни посъветвате.
Очакваме отговор! Предварително Ви благодарим!

Здравейте!
Тук съм писал доста често на тази тема. Но специално за вас ще започна със следното заглавие:
ЗА ВРЕДАТА ОТ ПОЛОЖИТЕЛНОТО МИСЛЕНЕ
Какво имам предвид? Много хора са на мнение, че когато мислим позитивно, това непременно ще ни създаде добра основа да се справим с всяка ситуация. Но в позитивното мислене има и елементи на илюзия и самозаблуда. Това се отнася с особена сила за ситуацията, когато подготвяме нашето дете да отиде в детска градина. Съвсем естествено е детската градина да го плаши, защото там няма да е с мама и татко. Абсолютно нормално е също то да има там и неприятни преживявания. И да - разбира се, че е смислено да изтъкнем това, че там има деца, с които да си играе, че има добри учителки, на които се доверявате... Но в същото време е ценно и да му кажем следното: "Понякога може да ти стане мъчно за мама и татко, но ние всеки ден ще идваме в 5:00 да те вземем. Това са думи, които дават сигурност на детето.  Освен това те му дават правото да се почувства  тъжно и разстроено, когато мама и татко ги няма. Когато чуят от родителите си, че такова умонастроение може да ги обземе, децата се чувстват разбрани...
Добър подход е  градината да се представи на децата като тяхната работа. Това става  с думи като: "Мама и татко ходят на работа, А ти ходиш на детска градина. И всеки ден, когато се съберем в къщи, ще си разказваме на кой какво му се е случило през деня. Теб ще те питаме за детската градина, а ние ще си говорим за работата."
Тази постановка на нещата също подкрепя чувството за сигурност. Така детската градина от място, където си далеч от мама и татко, се превръща в място, което те сближава с мама и татко. Така ти влизаш в техния свят.
Давам ви идея и за друг важен момент: започването на денят и подготовката за водене в детска градина, в случай, че детето плаче: тогава опитайте да му казвате сутрин: "Хайде сега поплачи си малко и след това ще се обличаме и ще ходим на градина!" Парадоксално е, че когато му дадем позволение и го насърчим  да си плаче, детето почти винаги не плаче, защото плаченето губи своя смисъл.
Освен това е важно сутрин да му описвате подробно стъпките, които следват: " Ето сега ще се измиеш, след това ще се облечеш, след това ще закусим, после ще излезем и ще тръгнем към градината. Ще минем покрай къщата на баба ти, после покрай магазина за играчки и ще отидем в градината. И щом отидем, там ще бъде госпожа Симеонова и тя ще те посрещне на вратата. Ти ще влезеш вътре да си играеш и след това мама и татко ще отидат на работа. И после в 5:00 часа ще дойдем да те вземем"  Защо има смисъл от това дълго описание? Защото когато го чуят, децата си казват: "Мама и татко си знаят работата!" Така действат подробните  описания на всички стъпки от един дълъг и неприятен процес. Децата получават усещането, че родителите знаят какво правят и това ги успокоява.
Това е за сега.
Поздрави!

Здравейте! Във връзка с ходенето в детско заведение: детето ми е на 1.11г. и днес му беше първи ден на ясла. Не е ял (опитал е поне от всичко), съвсем малко вода е пил и не е ходил по голяма нужда, а иначе пие много вода и се изхожда по около 3 пъти през деня. Според Вас това нормално ли е, или говори за нещо друго?! Спал е, играл е с децата, включвал се е във всичко.

Здравейте,
Не знам как да започна, изпитвам срам и сърах, но знам, че трябва да го споделя.
Ще започна от там, че съм бременна в 5-ти месец. Става въпрос за тежки скандали между мен и партньора ми. Заедно сме от 2 години и живеем заедно от 1. Карали сме се до такава степен, че съм правила аборт (по мое желание) и сме се разделяли за период от 3 месеца. Преживях го много тежко. Докарах си бъбречни проблеми и проблеми с успокоителни лекарства.
Скандалите ни не са особено чести (през няколко месеца), но ги има и не мога да си затворя очите.
Вчера беше последния и беше защото държеше прозореца отворен, а на мен ми беше студено.
Преместих се в другата стая, при което той дойде и започна да ми се кара за това, че съм се делила от него и стоя сама. Обясних му, че ми е студено и започна да спори с мен, че не е студено. Изнамери някакъв термометър, показа ми температурата и на висок тон започна да ми обяснява, че го правя на луд и тъп и т.н. Разревах се, защото ми дойде в повече и той вместо да ме успокои, започна да ме обвинява, че рева и нещата се влошиха. След час и 30 мин явно му омръзна и спря.
Не можах да заспя до сутринта. Той ме усети и се извини, но това не променя фактите. Обясних му, че е много нервен и се съгласи с мен, но не вярвам да се промени, защото просто си е такъв.
Наистина не знам какво да правя. Трудно ми е да го оставя заради бременността, но и ми е трудно да живея в страх. Не ми е посягал, но ми крещи с часове и ми придава вина. Постоянно ме критикува за някакви ей такива дребни неща.
Не знам как бих могла да се оправя сама с дете, родителите ми са възрастни. Отделно ще им създам огромни тревоги ако им споделя всичко това.

Здравейте, доктор Стефанов! Имам нужда от мнение по следния казус, който ме мъчи. Става въпрос за дъщеря  ми, на 14 г. От известно време забелязвам различни страхове, които я обземат, някои са епизодични, но това, което най-много ме притеснява, е, че  споделя, че нещо я души, че не може да диша, че се задушава и че според нея има нещо в гърлото, което не ѝ позволява да диша нормално и да се храни. Това се отрази и на съня ѝ и на храненето. Започнахме с изследвания, като моята идея беше, да разбера дали не се касае за здравословен проблем. Към момента всички изследвания са в норма, пуснахме изследване за кръв и урина, посети УНГ, всичко е ок. Междувременно си говорихме за работата на психотерапевтите, какво правят, как протичат консултациите, каква помощ биха могли да окажат. Тя възприе идеята за посещение при такъв специалист и засега направи една консултация, която беше чисто опознавателна.Разбира се, наясно съм, че само с описаното от мен няма как да добиете реална представа какво точно се случва, но по-скоро ме вълнува, кога и към какъв специалист следва да се обърнем? Много се притеснявам, да се изпусна "правилния момент", в който трябва да съм най-адекватна да помогна на детето си да излезе от това състояние. Отдавах го и на предстоящите матури, но имам усещането, че проблема не е в тях.  И като малка е имала ситуации (две-три, които съм си обяснявала с възрастта и някак не им обърнах сериозно внимание), но сега се понатрупаха различни такива и това много ме притеснява.
Като цяло педиатърката каза да изчакаме, но предвид това, че всеки ден ситуацията със задушаването (което в действителност не се случва) се повтаря, плаче и не може да си обясни защо я обзема това усещане, реших, по-скоро за нейно успокоение да посети консултант. За мен, колкото и да не ми се иска да го призная, е ясно, че не се касае за чисто здравословен проблем, но се чудя дали тези консултации са правилни, дали биха могли да помогнат, кога и към какъв специалист е добре да се обърна, трябва ли да търся и друг вид помощ или за момента да се доверя на психотерапия. Тепърва се сблъскам с това и се чувствам адски объркана. Благодаря предварително, ако успеете да ми отговорите.

Здравейте!
Детската лъжа. Това е темата, която ме интересува.
Синът ми е на 12г. и знам как ще прозвучи, но е лъжец.
Лъжите му са като сюжет на филм. Подробни, убедителни. Общо взето чрез лъжата, ми казва това което си мисли, че искам да чуя.
Пример: имаше неприятна ситуация с деца от класа. Трябваше на другия ден да каже на госпожата. Прибира се от училище и ми казва, че е говорил с госпожата. Съучениците му са водени на психолог и после са му се извинили.
Обадих се на учителката и... познайте, тя нищо не знае, нищо не й е казвано.
Не го наказвам. Всеки път след негова лъжа му казвам, че знам, че ме лъже. Казвам му да ми споделя, винаги ще го разбера, ще му дам съвет и подкрепа. Обещава до следващата лъжа.
 Най - вероятно изпитва страх от нас като родители. Явно  грешим  със съпруга ми.
Как да му вдъхна увереност? Как да се справя с проблема?

КАК УЧИМ ДЕТЕТО СИ ДА ЛЪЖЕ?
1. Във вашето изложение вие съвсем точно казвате, че детето ви лъже, защото вероятно иска  да каже това, което и вие искате да чуете. Ще цитирам първо с копи-пейст примера, който давате:  "Имаше неприятна ситуация с деца от класа. Трябваше на другия ден да каже на госпожата. Прибира се от училище и ми казва, че е говорил с госпожата. Съучениците му са водени на психолог и после са му се извинили.  Обадих се на учителката и... познайте, тя нищо не знае, нищо не й е казвано."  Питам се, какво означава това,  трябваше да каже на учителката? От начина, по който сте го казали става ясно, че вие сте го притиснали да каже нещо на госпожата, но той не е бил съгласен или не се е чувствал готов или способен да го направи.  Имал е вътрешни съпротиви. Но е казал "Добре, ще говоря с госпожата.", колкото да го оставите на мира. Вие прекрасно сте знаели още в този момент, че той няма да го направи  и на другия ден сте го проверили. И така сте си потвърдили, че синът ви е лъжец.  А той не е лъжец, а 12 годишен човек, който има собствени разбирания и собствени вътрешни бариери, които му пречат да прави някои от нещата, които вие считате за правилни. И затова е необходимо във всеки момент,  когато искате от него да каже нещо на някого или каквато и да е постъпка,  да го питате: "Как е това предложение за теб? Ако ти е трудно или ти изглежда безсмислено, кажи. Тогава аз ще го направя...."  Тоест - в посочената от вас ситуация синът ви се е чувствал тотално несвободен. Било му е натрапено решение, което той не може и не иска да реализира, но се е съгласил, за да го оставите на мира.  И единствения начин да запази вътрешната си автономност е бил лъжата. 
Най-лошото е, че след такова нещо той се чувства  виновен, че ви лъже. Той не си казва: "Нямах друг изход. Бях притиснат да излъжа". Той самият се чувства като  по-долно качество човек и това е опасно за неговото вътрешно благосъстояние и самоуважение.
Да, отново потвърждавам това, което и вие сте казали:  децата лъжат, за да угодят на родителите си...И тяхната мотивация е свързана с това, че родителите не са способни да чуят истина.
2. Децата често лъжат родителите си и с мотивацията да ги правят щастливи и това е съвсем естествена детска реакция. Всички деца искат мама и татко да бъдат щастливи. И понеже виждат, че родителите не са схособни да запазят схокойствие от истината, започват да ги лъжат, за да не ги разстройват. Лъжат ги за оценки, не си споделят проблемите, лъжат, че всичко с тях е наред.... Аз например познавам хора, които лъжат родителите си, че живеят във връзка с даден човек, макар че  от години са се разделили с него и живеят с друг, защото родителите им са го харесвали и ще се разстроят. Говоря за хора не на 12 , а на 30-40 години, но те си го правят това упражнение още от невръстна възраст, за да не страдат мама и татко от техните избори. Представяте ли си каква огромна цена плащат тези хора за неспособността на родителите им да чуят истината? Важно е да си дадем  сметка и за това, че тези деца се държат като по-големи от родителите си. Родителите са се превърнали в бебета, които трябва да бъдат излъгани, за да не плачкат. Много жалко, нали!?!
3. Има и още една много популярна технология, чрез която родителите учат децата  си да лъжат. Тя прилича на много разпространен полицейски похват. На така наречения "разпит на тъмно". Например прибира се синът от училище, а родителят е  говорил с неговата учителка, от която знае, че той е счупил с топка портрета на Ботев в кабинета по литература. И вместо да му каже, като се прибере: "Разбрах, че си счупил портрета на Ботев с топка. Дай да обсъдим ситуацията и да видим какво трябва да се направи.", родителят коварно го пита: " Как мина денят? Имаше ли днес проблеми в училище?" Детето се чувства много виновно и забива поглед в земята. След което казва: "Не, нямаше никакви проблеми" Родителят го поглежда от упор и пита отново: "Ама сигурен ли си, че нямаш никакви проблеми?".... "Ами да, сигурен съм." .....   "Я си помисли отново!!!"   След което в един момент избухва: "Как може да си такъв лъжец!!! Учителката ми се обади и каза че си счупил портрета на Ботев. Ти си непоправим лъжец!!!"
С една дума - никой нормален човек не иска да лъже. Защото лъжата води до задушаващо чувство за вина и буквално може да ни разболее, ако лъжем дълго за нещо голямо. За да лъжем ни трябва външен мотив, външна принуда.
За да ви бъде от максимална полза прочетеното тук, спомнете си и вашето детство. Спомнате си как сте лъгали родителите си и как сте се чувствали от това. Тези спомени са много лечебни и са по-полезни от всичко друго...

Да, и аз смятам, че това е пътя. Детето има нужда от психотерапия. А не от УНГ. То трябва да изкаже това, което го задушава и потиска. А виждам, че и вие имате ясна представа за какво става дума.