Какви са отношенията с майките ви?

Е да, ама. Аз съм се чувствала изоставена, затова съм казала че ще си гледам децата поне до 18. Всъщност напоследък се размислям.... Де факто, могат са се обслужват сами денонощно. Обаче мрънкат като изляза за 4 часа примерно.

Аз мисля, че ако една майка е лоша с детето си, то това е като реакция към бащата. Или не я е обичал достатъчно или е изневерявал или я е кара да се чувства унизена пред майка си (свекървата) или други хора или е липсвал

Има огрооооомна разлика между това едно дете на 14 да отиде да учи в друг град и дори в друга държава и това да остане без един родител, да не говорим другият периодично да е извън строя заради зависимост. В единия случай детето продължава да има семейството си, родителите си, прибира се в събота и неледя, знае, че те са там. Във втория просто остава нещо като социален полусирак - хем има родители, ама хем все едно няма и е оставен основно сам на себе си житейски и емоционално. Става отчуждаване и то много трудно заздравява, ако изобщо заздравее.

С моята сме в много хубави отношения. Тя също е от хората, които много се стараят и искат всичко да е като по конец, толкова е работлива, че не знам как да го опиша.  Чак на моменти ме хваща срам, че не съм като нея. Обичам си я, с годините ставаме все по-близки. Някакви глупави детски обиди и аз имах, но с годините все по-добре я разбирам, ама и аз съм инат понякога. На стари години разбирам колко е хубаво майка ти да ти се скара. Защото я има.

Ако грижата на родителя се изчерпваше в плащането на житейските разходи на децата...Ами, ще плаща. Той го е родил, той е отговорен за живота и здравето му, така че ще плаща. Което, междувпрочем, не го прави добър родител. Дори на 14, децата имат нужда от присъствието на родителя, да знаят, че той е там и винаги ще застане зад тях. Съжалявам, не мисля, че авторката дължи нещо на майка си. При добро желание, би могла да финансира грижи за нея на стари години, за да не живее в нищета. Толкова.

Разбира се, че на 14 имаш много нужда от майка. Няма да забравя как ми дойде цикъла за първи път.., нямаше на кого да кажа, бях в училище и госпожата ми помогна, каза ми да си отида и да говоря с майка си...., аз се прибрах и се затворих.
На 14 аз станах домакиня - поддържане на къща, дом, грижи за сестра ми.

Не оправдавам баща ми по никакъв повод, но толкова ли не са могли да седнат и да говорят, да заминем заедно...
Ако аз сега съм принудена да замина за чужбина, естествено, че ще отида със съпруга си и децата.

Както и да е, в момента съм на 33, с две деца на 4 и 5, със собствено жилище, с нормална работа, нищо не искам от нея. Това, което ме тормози е постоянното натякване, че съм й длъжна..., защото ми е пращала пари за храна и ме е издържала в университета (държа да кажа, че още във втори курс работех като продавач, а от четвърти натам бях вече адвокат сътрудник в една кантора).
Опитах се един път да говоря с нея, да й обясня, че през всичките тези години ми е липсвало майчиното присъствие, съвет, подкрепа, и че не храната ми е била най-важна. Има хора, които без родители завършват университет пак, нали? Тогава стана по-лошо тя ме нападна, че съм неблагодарница...и т.н.
Просто усещам ужасна злоба у тая жена към нас, главата ми не го побира.

И да, благодарна съм естествено, че тази жена ми е дала живот, осигурила ми е покрив над главата и храна, но винаги ще я виня за другите неща (нематериалните). Тя никога не е била близка с нас, да ни гушне, да ни каже обичам те...и т.н.

Аз съм си взела своите поуки. Слава Богу ние сме в София, а тя в провинцията. Но това натякване и обвиняване ме побърква. Опитам ли се да изкажа мнение, става скандал.

Имам чувството, че болестта също много я промени и озлоби. Имам предвид коментари към мен и сестра ми: Заради баща ти, заради вас, заради това, че 20 години си тровя живота в чужбина, заради това се разболях.
Опитвала съм се да й говоря за болестта, но виждам просто оная злоба в малките очички, присвити: "Ех, защо аз съм болна, а еди кой си не". Имам чувството, че се радва, когато разбере, че някой е по-болен от нея. Когато се опитам да говоря с нея на темата болест, тя категорично започва атака..."Не съм легнала още на легло, нямам нужда от помощ".
Лятото прекарваме при свекърва ми, разбира се, майка ми полудява от злоба...
Един уикенд отидохме при нея и се почна..."Паркирайте колата така, че да я видят всички съседи, изведи децата навън, нека ги видят всички, довечера ще дойде еди кой си да ви види, аз съм му казвала, че те изучих право, тия деца защо не ядат еди какво си, на това момченце му се броят ребрата, що не яде повече..." Точно на следващия ден си тръгнахме.

Просто я игнорираш и не и слушаш глупостите. След като виждаш и си убедена в правотата си, няма нужда да и се ядосваш. Като ти говори на въпреки все едно телевизора ти говори, пропускаш си приказките покрай ушите. Избягваш контакти с нея до колкото е възможно, все пак се грижиш за нея ако има нужда, но до там.

Озлоблението ѝ е като това на повечето жени с нейната съдба - десетки години работили денонощно тежка физическа работа в чужбина, за да издържат деца и мъж в България, за да открият на стари години, че никой не им е признателен за нищо, а дори и ги критикува. Всъщност и при мъжете се среща, в случая няма голяма разлика - излизат на гурбет, живеят адски мизерен живот, и си мислят, че като се върнат ще има някаква благодарност, а това рядко се получава точно така.

А всъщност всички ги мразят, защото са изоставили семейството си.
При тази майка си е болест и злоба също. Някои хора успяват да останат позитивни, някои не - за съжаление, и с възрастта се засилва и става все по зле.

Всеки си носи последствията от взетите решения. Защото аз познавам доста семейства, които онези години просто заминаха всички, цели семейства, както и такива, които останаха в малкото градче, с по-малко пари, но сплотени и заедно.
Как очакваш, че 20 години ще си загубил всякаква връзка с децата си и един ден ще се върнеш и ще имаш цялата тяхна любов и признателност? В моята ситуация всичко винаги се е въртящо около парите, само това й е в главата на тая жена. Държа да отбележа, че последните пари, които тя ми е дала бяха някъде в 5-ти курс..(2011 г.). В момента аз й плащам ток, вода, телефон, СОТ.
За съжаление друго не мога да й дам - любов, желание да прекарвам време с нея, да вижда децата ми и т.н., но пък покривам някакви материални нужди, нали това е важно?

Емма, те биха получили благодарност, ако не я изискваха и ако не натякваха все едно децата им са виновни за техните избори. И да, за съжаление, има болни хора, които изпитват отвратително озлобление към здравите. Имам лошия късмет да познавам такива индивиди. Надявам се да са изключения.

Имах една приятелка. Имаше съмнения за рак. Още даже не й бяха излезли биопсия и други там и така се беше назлобила, такъв разговор ми проведе, че повече не съм я виждала.
Всъщност видях я случайно миналото лято и си беше ок.
Моята майка пък беше супер мила по време на рака.

Болните обичайно стават злобни и егоисти. Някак си падат всякакви задръжки и почва бавна деградация на характера. Като си спомня майка какви ги говореше последните месеци от живота....За нея бях само обслужващ човек, ръка, която да я повдигне, нещо на което да се подпре, за да стане. Дразнеше се когато й говорех за светски събития, новини, за децата ми и т.н. Искаше да се обсъжда само нейното състояние и болестта й. Изпитваше злоба към здравите, което беше чудовищно.

То не винаги е точно изискване. Въждала съм на място десетки такива гурбетчии, които за себе си харчат стотинки, всичко останало изпращат на семейството си в България, и си мислят, че жертвата, която са направили, си заслужава - децата им са нахранени, облечени, на топло, могат да учат и да живеят без да се тревожат за манджата. И започват да идеализират семейството си, да градят някакви очаквания и мечти как някой ден всички ще са пак заедно и щастливи. Понеже животът им е отврат - работят най-презряната работа, особено жените, при това се състезават да получат тази работа с още по-гладни и настървени хора от третия свят. В България някоя била счетоводител, учител, медицинска сестра - там е под филипинката и бангладешката, които може да са ѝ началнички. А междувременно в България семейството живее съвсем друг живот, ето Роки казва - всички ги мразят. Не връщат парите, ама ги мразят. И така, живот.

Същото, само дето тя не иска въобще да говорим за болестта. Все едно я няма, все едно не е болна и никой не вижда, че не може да се движи нормално.

За последните 5 години дали ме е питала веднъж ти как си, вкъщи добре ли сте, децата...

Много е тегав този проблем. Аз съм жена на тираджия. Той определено се нуждае от психиатър вече. Сега е малко по-спокоен. Но от септември до април беше ад под небето. Не съм предполагала, че този човек може да изпитва такава злоба и да я изразява така.
Съжалявам, развалих темата.