Какви са отношенията с майките ви?

А не би трябвало. От заминаването на майка ти са изтекли 20 години поне. В тези години си била свидетел на огромната промяна в България. Има промяна в икономическото положение, в обществените нагласи, в манталитета, навсякъде. Има промяна и в отношенията между родители и деца. Ти живееш в други времена, сред друг вид хора, в столицата, имаш си платена работа. Твоят съпруг не е като баща ти. Децата ти няма да имат твоята реалност. Колелото се завърта, да, но бавно и е възможно отношенията с децата то да са на 180° от тези с родителите ти.

Отношенията с децата ми са много различни от тези с родителите ми. Те отношенията с едното ми дете са различни от тези с другото.

С майка ти не може да се "оправиш". Вие не говорите на един език. Можеш да я посещаваш веднъж на 2 години, да си вежлива и сдържана, но никога няма да се сдобрите, така да се каже. Дели ви пропаст и огромни разлики в очаквания, желания, семейна реалност, финанси. Абеее, живеете в два различни свята. И двете не сте готови да простите, нито на последваща промяна. По-логично е да отбягвате контакт.

Баба ми замина в чужбина да бъде болногледачка, когато бях 2 клас. Но нещото, което няма да й простя беше, че замина и излъга дядо ми, че отива при сестра си в София за 2 седмици. Дядо ми много страдаше за нея и до смъртта си я търсеше. Обади й се няколко дни преди да почине и я помоли да си дойде, за да се простят. Не дойде дори на погребението му. Срам я беше да се появи.
Преди няколко години се прибра, не бяхме се виждали над 15 години. Не, че не можеше да се прибира, работеше в Гърция. Сега ме търси, но ми е много далечна, не само защото не сме се виждали, но и заради постъпките си. За няколко години сме се виждали броени пъти и това й е много.

Някак ми се струва странно, винаги да се изтъкват травми от детството.....от родители и близки.
Дали има хора без такива, но въпреки това са успешни и щастливи.

Много стойностни мнения. Благодаря на всички ви. Ако трябва да съм откровена, нямам желание и нужда да контактувам с нея. Моите деца, семейството ми са приоритет пред абсолютно всичко останало.
Един път в поредния упрек, че не сме отишли да я видим, как можело така, неблагодарни сме и т.н., аз просто й обясних, че приоритет са ми дечицата, тяхното възпитание, моето време с тях. Тя не разбира, че аз физически нямам време да ходя всеки уикенд..., две малки породени дечица, съпруг, с когото искаме време за нас и т.н.

Казах вече, че аз своите поуки съм си взела...всяка минута свободна прекарвам с дечицата си, дали на село при другата баба изучавайки буболечки или в Италия на екскурзия все тая, не спирам да й повтарям колко ги обичам и че те са моето всичко, че ние сме едно семейство с тате, едно цяло.

Ето последния пример...помоли ни да я закарам до Сливен до нейна приятелка да й погостува малко. Няма проблем. Вдигнахме се с мъжа ми и децата и бая едни 800 км. Казах й, че ще я приберем само да каже по - отраничко. Както се сещате обади ми се снощи в 9 с фразата "Ами утре трябва да дойдете да ме вземете". И това е цял живот...нареждания, властване, няма можете ли, искате ли...и това се дължи на факта, че винаги си е мислела, че понеже изкарва тя парите и може да нарежда, но уви не е така. И аз, и сестра ми имаме свои семейства.

Само ще дам за пример свекърва ми. Кротка женица. Душа. Свекър ми почина преди 6 г., жената живее в село близо до София. Никога, ама никога за 12 години не съм я чула да каже: трябва да дойдете, аз съм ви отгледала, вие сте ми длъжни. Винаги казва на мъжа ми..."Ако имате време, ако искате....". Идваме и тя ни посреща с топла усмивка, как сте.., нейният живот също не е бил лесен, но не е злобна.  Седи и чака, ако дойдем е на 7-мото небе, какво да ви сготвя...

Очаквах от майка си, че ще се прибере в България и ще бъде по подобен начин, но уви.

Естествено, че няма да я оставя..., ще помагам колкото и с каквото мога, но не и с цената да пренебрегвам семейството си. Но тази жена отдавна за мен не е майка в смисъла, по който аз го разбирам...

Не, не се дължи на факта, че тя изкарва парите. Просто е такъв човек. Познавам персона, в чийто речник отсъстват думите "може ли" и "моля". Винаги започва изречението с "Трябва да...". Не просто не изкарва тя парите, а така говори на човек, от чийто пари зависи животът ѝ.

Цял живот не ги е гледала болните баби, а ги е обслужвала - тежка, неблагодарна и крайно неприятна задача. Сега тя е болната баба и от разказаното си правя заключение, че е дошла да е накрая близо до (вероятно) единствените си близки. Едва ли очаква да я гледате, най-малкото знае за какъв ад иде реч, но сигурно я хваща паниката, когато не я търсите поне да я чуете - тя го е гледала този филм достатъчно, за да знае, че безразличието на близките е страшно нещо.
Ти мислиш, че тя омаловажава твоите усилия за постигането на собствените ти успехи, тя пък мисли, че не разбираш или по-зле - отричаш нейния принос към живота, който водиш и с който видимо се гордееш. Колко сте прави всяка от двете аз не мога да ти кажа, но те уверявам, че този въпрос още дълго ще те занимава душевно. С  напредването на времето се оформя и дискурсът за темите от собствения живот и миналото, в един момент избираме каква е историята, която да си разказваме сами на себе си, за да чувстваме, че в живота ни има логика и смисъл. Не вътрешното ни, лично преживяване, а какво ние мислим за вътрешното си лично преживяване. Животът не върви назад и няма как да се отслучи, ти винаги ще си се чувствала емоционално изоставена в сложен период от майка си. Но през годините ще имаш много погледи към собственото си изживяване и общата ситуация, без въобще да има разместване на фактите. Това не е някаква заплаха, а нещо, което поне мъничко да очакваш, защото е буквално събарящо как един ден се събуждаш и гледаш на нещата, същите неща, с нови очи и душа. И след време, обикновено в нова фаза на живота, пак.

Да, животът на майка ти се е стекъл така, както е, в резултат на собствените и решения и действия.  Това е житейското уравнение на тъжно малко животи. Да си потрошиш главата и да му платиш цената - до това се свежда всичко, когато живееш, а не просто нещо ти се случва.

Щастливка, това за приоритета ти ми избоде очите. Сърдиш не не сърдиш, но ще ти припомня народната приказка за копанката, дето внукът тръгнал да я дяла за майка си и баща си като остареят, да им сипва на в нея храна по начина, по който те направили една копанка за дядо му. Ти не искаш да й помагаш, правиш го от няма накъде. Колкото и да повтаряш как са ти важни мъжа и децата. Като са ти важни децата, дай им положителен пример.

Да, досадно ти е, не искаш да я слушаш, но тя е права - все пак тя е изхранвала цялото семейство години наред. Парите не са ви идвали от лотарията, а от нейния труд. СложИ си ръката на сърцето и бъди честна.
Майка ти не те е оставила на произвола на съдбата. Ако е искала, е щяла да си гледа живота и вместо да мие чуждите нечистотии на чуждите баби е можела да си намери нова мъж или просто да работи лека работа и да си прави каквото си иска. Не си справедлива към нея. Свекърва ти си има син и тя не е твоя майка. Тя може да си позволи да е мила, ти също можеш да си позволиш да си мила, но не тя те е издържала като си била дете и не свекърва ти е понесла несгодите на майка ти. Сърдиш се на майка си и сега й го връщаш. И какво печелиш? Краткото вътрешно удовлетворение за вселенската справедливост? Какво ще кажеш утре на децата си?

Андариел, няма никакъв смисъл, уви.
Майка й е лоша, това е......
След време и тя ще е лошата за своите деца.. кръговрат.

Не може да се поставя така под общ знаменател. Лоши майки има. Факт.
Това, което Щастливка дължи на майка си, е финансова грижа да не мизерства на стари години. Но любов и лоялност не се купуват с натякване и тропане с крак - нещо, което майка ѝ така и не е разбрала.

Може и да сте прави. Затова писах тук.., за да чуя мнение отстрани, въпреки че няма как тук да разкажа всички истории и случки...

Разбира се, че е имала право да ни остави...на произвола на съдбата. Замислям се над думите ти, иска ми се да имаме добри отношения, да ходя, когато имам възможност, да общува с децата и т.н., но как..., когато от нейна страна получавам само натяквания, упреци, няма как да говоря с нея нормално, а искам, защото много неща ми тежат. Опитвала съм, няколко пъти съм опитвала.

Задаваш някакви принципни въпроси, които не могат да имат принципен отговор. Да, някои хора може и да ги изтъкват до края на живота си.
Други ще спрат да ги изтъкват, когато са готови.
Защо му е някой да се напъва да си измисля травми? Явно точно, защото си имала щастливо детство, не можеш да разбереш с хората с травмите... Но винаги се появяват такъв тип хора да насаждат вина.

Това е чудесно. Но има хора, които няма нужда да се напъват и да си измислят травми, защото травмите им са толкова дълбоки, че може да се удавят в тях. Не си чувала за родители, пребиващи децата си? Не си чувала за родители, мачкащи психиката им ежедневно? Не всички са добри и всеотдайни родители. Далеч не всички.

Всички нейни реакции в момента са заради разочарованието, огорчението. Опитай да проявиш търпение, колкото и да те дразни. Тя е възрастна и болна. Каквито и грехове да смяташ, че има да изкупува към теб, едва ли ще ти олекне, ако страда. Обаждай й се на някакво време, за пет минути, дори тя да се сърди. Ще се сърди, ще обвинява и в един момент ще започне да омеква. Десет минути на седмица.

Упреците са безспорно двупосочни, най-малкото сте установили някакъв паритет в това отношение.

За свекърва ти - говориш за нея с облекчение, мислиш, че не е емоционално опасна за теб. "Кротка женица" - това не е проява на уважение, и макар и да не прекрачва границата на обидата е начин, по който никоя зряла жена в живота ти не желае да бъде обобщавана.