Интервю на Анна Цолова с психотерапевта Женя Георгиева

  • 4 972
  • 13
Психотерапевтът Женя Георгиева отговори на важни въпроси, свързани с менталното здраве на човека по време на социалната изолация. Представяме ви ексклузивното интервю на Анна Цолова, записано на 29 април 2020 г.

Женя Георгиева е психотерапевт, завършила психология през 1981 г., специализирала фамилна терапия, арттерапия и процес-ориентирана терапия в Гърция и САЩ. Председател на Психотерапевтичен институт по социална екология на личността /ПИСЕЛ/. Работи в областта на медицинска и психологична превенция, психотерапия, тренинг на специалисти. Носител е на Наградата на Световната психиатрична асоциация за 1991г. и на Наградата на Международната фондация за световно разбирателство "Масерман" със седалище Чикаго, Илинойс, САЩ.


Въпроси от интервюто:

Защо хората с охота питат публично за болките в тялото си, а за болките в душите си сякаш не?

Kакво се случва с психиката на един човек, който е затворен вкъщи толкова време и всичко е на едно място – офисът, училището на детето.

За какви симптоми трябва да наблюдаваме себе си и близките си в тези тревожни дни?

Има ли механизми и начини да се справим с този стрес, в който живеят голяма част от хората и в България, и по света? Стреса, на който сме подложени, и на тази апокалиптична картина, която ни се чертае всеки  ден?

Може ли да посочите методи за намаляване на силната тревожност и как да стопираме паник атаките?

Какъв унифициран съвет бихте дали на хората да ограничат информацията, която пристига при тях на тема коронавирус, особено когато тя е в контекста на смъртта, несигурността, разрухата?

Kаква е вероятността всички да се превърнем в едноименния герой от сериала "Монк"? Как можем да се преборим с това?

Kак човек да премине безопасно от ситуация на затворник?

Aгорафобията е страхът от пространства с хора. Може ли да се появят хора, които да развият този страх?

Как да запазим границите си вкъщи?

Какво става с тези, които са загубили или губят доверие в хората, които направляват процеса на излизане от кризата и на преборване на ситуацията с коронавируса?

Премиерът на Финландия наскоро отговори на въпросите на децата, свързани с коронавируса. Защо у нас това не е възможно, поне да се  доближим към подобен тип говорене и до този тип публично общуване?

Как действа униформата и защо беше избрана военна униформа, а не лекарска престилка?


Темата е част от социалната инициатива на BG-Mamma "Специалистите говорят".
Ако имате нужда от помощ и търсите съвет, консултирайте се с нашите специалисти ТУК.


#СпециалиститеГоворят
#ЗаедноВкъщи

# 1
Анна Цолова:
Ще започна с един факт, който може да Ви изненада, но може и не. Потребителите на BG-Mamma зададоха само два въпроса към специалиста психотерапевт, за разлика от многото въпроси, които поставиха дотук в инициативата „Специалистите говорят“ на лекари и специалисти, които лекуват и отговарят за здравето на тялото ни. А всички казват, че това, което ни се случва в момента, ще се отрази на психиката на всеки един от нас. Моят въпрос е следният: защо хората с охота питат публично за болките в тялото си, а за болките в душите си сякаш не?

Женя Георгиева:
От една страна, самата ситуация някак си насочва фокуса ни върху тялото и върху това да осигурим неговата безопасност, но има и такова нещо, че ние много по-малко обръщаме внимание на вътрешния си свят и на психиката. Целият свят като че ли също обръща много повече внимание на технологиите, на развитието, на по-външните неща, докато човешките взаимоотношения, психиката ни, влизането в дълбочина в механизмите, които прилагаме или които ни водят за носа много често, много от познанията на психологията остават наистина без влияние върху масовия човек. За съжаление, това е така. Имаме, в България специално, силното убеждение, че вътрешният свят и личните взаимоотношения са само лично нещо и едва ли не е срамно да не се справяме с тях. Да се говори за чувства биваме възпитавани, че е срамно. С което си слагаме един допълнителен стрес в цялата тази и без това стресова ситуация.
Виж целия пост
# 2
Анна Цолова:
Какво се случва с психиката на един човек, който е затворен вкъщи толкова време (колкото и да е трудно да се обобщава) и всичко е на едно място – офисът, училището на детето. 24 часа в денонощието едно семейство в тясно пространство.

Женя Георгиева:
Минаваме през най-различни състояния, които се сменят бързичко и ни изненадват с това. Може да се държим така, сякаш нищо особено не се случва, или да извличаме дори някакъв комфорт от ситуацията (има го и този елемент, че не сме се виждали за толкова дълго време, не сме си говорили по толкова дълго време). От друга страна, има едно огромно чувство за „свърши се с чувството ми за безопасност“, загубваме нещо, светът ни като че ли никога няма да бъде същият, защото ние няма да се чувстваме по същия начин в него. Няма да имаме тази малко горделива сигурност, която имахме, и чувството за контрол преди. Така че едно от характерните неща в момента е, че се минава през много състояния и изненадата от това някой път ни кара да се питаме: „Аз нормален ли съм?“. Но е много препоръчително да имаме предвид, че е нормално всичко, което е адекватно на дадена ситуация. А тя е извънредна, значи се случват и извънредни неща вътре в нас.
Виж целия пост
# 3
Анна Цолова:
За какви симптоми трябва да наблюдаваме себе си и близките си в тези тревожни дни?

Женя Георгиева:
Ако се поставим в ролята на наблюдатели – това е през призмата на тревожността и само ще увеличаваме и собствената си тревожност, и тази на близките си. Ще очакваме непременно нещо лошо да се случи. По-скоро да имаме нагласата, че състоянията, през които минаваме, са като яда, който може да изпитва детето ни от това, че му се провалят планове, които за него са важни (за нас може да не ни се струват кой знае какво), неща, които си е представяло, че му предстоят, и сега изведнъж са отрязани от него.
Трябва да има уважение към чувствата, които се сменят в нас, и да ни носи известно спокойствие това, че те си имат собствена динамика, през която минават. Да не се боричкаме с тях, да не ги отхвърляме.
Установено е горе-долу колко трае този цикъл, ако се оставим на дадено чувство – той е около 20 минути. И то не в пика на чувството. И тук може да говорим за пикове и крива. Така че да имаме малко повече спокойствие, че реагираме на извънредна ситуация. Не можем да знаем предварително начина и не може да си задаваме как трябва да реагираме.
Виж целия пост
# 4
Анна Цолова:
Има ли механизми и начини да се справим с този стрес, в който живеят голяма част от хората и в България, и по света? Стреса, на който сме подложени, и на тази апокалиптична картина, която ни се чертае всеки ден?

Женя Георгиева:
Едно от нещата е, че чувствата ни възникват автономно. Те не зависят от нашето желание, но зависят от това дали ще си ги отглеждаме и торим като едно цветенце, което да избуява. Или ще имаме стремежа да ги поизоставим да поизсъхнат, да се сменят с нещо друго, което ще дойде след тях. Това е нещо, което зависи в някаква степен от нас. Както и поведението, израза, който даваме на тези чувства. Това е нещото, към което имаме някаква отговорност докъде и как.
 
Такива изисквания имаме и към децата си. Без критика към самото чувство, което изразява детето, но с изисквания към степените, в които може да му даде израз в дадена ситуация. Едно е да му позволим да чупи, защото е гневно. Съвсем друго е да предвидим, че като не му се удава играта, която играе на компютъра например, и то се ядосва. Моят мъж едно време на внука ни правеше едни такива топки от вестник, които, като е предвидимо, че ще се ядоса, че няма да му се удаде играта веднага, да има какво да хвърля, което е безопасно. И е много важно да разграничаваме. Защото критиката, която правим към поведението, детето я схваща и като критика към чувството си и към това, че „нещо не е наред в мен, щом имам такова чувство“. Много е важно ние да подадем това отделяне на двете неща. „Разбирам, че си ядосан, ядосва се човек, когато не му върви нещо, и е като фрустриран, както всички ние в момента се чувстваме.“ Все едно има преграда пред нас. Но следват нещата, свързани с начина на изразяване.
Виж целия пост
# 5
Анна Цолова:
Има въпрос от потребител на BG-Mamma: „Може ли да посочите методи за намаляване на силната тревожност и как да стопираме паник атаките?“. И една добавка от мен – при предишен разговор, отново в инициативата „Специалистите говорят“, правих интервю с педиатъра д-р Маркова и тя сама повдигна въпроса за това, че вече при нейни малки пациенти се забелязвали панически атаки, съпроводени с невъзможност да си поемат въздух, невъзможност да дишат. Има сигнали, че и при възрастни хора се срещат такива състояния. Имитираме в страха си симптомите, които най-често ни съобщават от телевизията, че има при Ковид-19 – задух, невъзможност за дишане, тежест в гърдите. Има ли някакви механизми и методи да ограничим тези състояния?

Женя Георгиева:
Да намалим тревожността си е доста важно. Особено когато сме заедно с децата си, когато и децата ни изпитват тревожност. Те мултиплицират нашата тревожност. Тя е доста по-непосилна за справяне с нея от една по-крехка психика. Тоест едно от нещата, което трябва да имаме предвид, е, че трябва да намерим такива начини. Ако не намерим достатъчно отговори в публичния план, е също така добре да търсим и консултации, няма нищо срамно в това. Напротив. Говори за грижа за собствения ни вътрешен свят. И за отговорност за това Аз да се справя със състоянията, които предизвиква ситуацията, вместо да ги изтръсквам като прашна черга върху някой друг, върху децата си. Или тревожността да я превърна в агресия. Има начини.

Аз мога да спомена (защото нещата обикновено са най-ефективни, когато говорим конкретно, с конкретния човек, ние всички сме уникални), но мога обаче да подам някои неща. Едно от тях е, че тревожността е нещо, което изнася нашите представи и фантазии в бъдещето и то само лошите варианти се разглеждат за това бъдеще. Съответно се повдига тревожността ни. Тя си има и своите чисто физически белези – малко се учестява дишането ни, стягат се мускулите ни. Бихме могли още в малко по-ранните ѝ стадии, вместо да се опитаме да избягаме, да се успокоим по някакви изкуствени начини. Тя не изчезва от това. Бихме могли да ѝ обърнем малко внимание. Дори да я последваме малко. Да започнем да дишаме малко по-учестено, нарочно да стегнем повече мускули на тялото си. Какво става, ако дишам учестено известно време? Става естествено за мен да имам нуждата да си поема дъх дълбоко в един момент. Това е моментът, в който аз следвам нещо от тялото, от организма, от психиката си и мога вече да се отдам и да подсиля тази част от този процес. Да си представя малко по-спокойни картини, да си представя, че съм под душа или на плажа... Това е една техника, която работи доста добре.

Друг начин е, понеже това е свързано с бъдещето, да се върнем малко към реалността, към идеята да си кажем: „Аз не знам какво ще стане. Може да стане нещо от това, от тия много лоши неща, които си представям (ами ако се разболеят родителите ми, ами ако...), но може и нищо от това да не стане.“. Може да се развият много благоприятно нещата. Може да е нещо, което да има някои неблагоприятни последствия, но не толкова големи... Не знаем. Това чисто и просто „признавам си, че не мога да контролирам бъдещето“ и е илюзия, когато си мислим, че можем, а тревожността се съпровожда с такава илюзия. Трябва да си представим и най-добрите си фантазии за бъдещето. Не да спираме най-лошите си фантазии. Но като им дадем пространство на тях, да имаме договореността със себе си, че ще си представим и най-добрите варианти. Както и също помага да се върнем малко в настоящето. Когато започват да ме тресат и да се повтарят в главата ми, циклят, едни представи за какво ще стане сега и едва ли не го изживявам, като че ли е станало. А аз не съм в момента в бъдещето. Аз съм в настоящия момент. Трябва да се върна към него по по-осезаем начин.

Има една техника, която е много простичка и много добре работи: просто да отбележа пет предмета около мен, които са в настоящия момент. Това е микрофон, това е фотьойл, това е цветето... И малко да вляза в контакт с това настояще. Аз не съм болен в момента. Дори да не го назовем реално, връщайки се в настоящето, ние го знаем. Да вляза в контакт с грапавината на микрофона, да вляза в контакт с миризмата на това цвете, да се върна в настоящето със сетивата си е нещо, което ни избавя от тези представи, които са се въртели почти натрапливо в нас.

Паник атаките определено се увеличават. Всички колеги по целия свят го отбелязват. Аз имам малко догадка, че хората, които реално имат опит с паник атаки и са правили паник атаки, не е задължително сега да им се случва. Както и хората, които имат обсесивно-компулсивни ритуали, натрапчивости, не е казано, че сега те се влошават. Много от тях сега са с усещането: “А, дойдохте ли на моя хал – да си мием ръцете по 20 пъти на ден? Ами аз така си го и правех...“, казват някои от тях. "И не се ръкувах с хора" и т.н. Така че по-скоро има някакво чувство на универсализация при тях, отколкото непременно да има влошаване. Не казвам, че 100% е така, но по-скоро тенденцията е такава. Но има и много нови случаи на паник атаки, както споменахте Вие, и при деца дори. И е малко трудно да се подадат техники за овладяване на паник атаката, защото там наистина непосредственият контакт е това, което ще ни покаже кое е най-подходящото.
Виж целия пост
# 6
Анна Цолова:
Бихте ли дали накакъв унифициран съвет към хората да ограничат информацията, която пристига при тях на тема коронавирус, особено когато тя е в контекста на смъртта, несигурността, разрухата? Някакъв информационен детокс, както се казва.

Женя Георгиева:
Да. Доста точна дума е това. Да, определено имаме нужда да се грижим за себе си и да усещаме, че когато това ни идва много, не ни се слуша. Има и други неща, които трябва да направим. И ще го свържа с паник атаката. Паник атаката е концентрирана тревога за самия мен. Тя се появява в този концентриран вид,  може би и защото не проявяваме степени на тревога за самия себе си там, където им е мястото. И те могат да се изразяват в това, че непрекъснато ни движат всякакви задължения. "На мен това в момента никак не ми се прави или никак не ми се слуша тази информация, страшно зле ми се отразява, но искам да съм информиран, трябва да съм информиран."

Трябва да слушаме вътрешния си глас. Те са различни гласовете обикновено. Но да не даваме предимство – това е метафора, разбира се, с гласа – да не даваме предимство на тези от тях, които са свързани със задължението, с думата „трябва“, особено сега, когато ние всички сме в стресова ситуация.
Имаме нужда от тази грижа за себе си. Ние помагаме на организма си да се справя със стреса, като просто му даваме почивка. Трябва да намерим приятни неща, които не сме правили отдавна, но са ни приятни, а не се правят за полза. Не да си кажа – „сега трябва да напиша тази статия, за която толкова нямах време, а тя ще ми е от полза“. Не. Прекъсна ни вирусът да правим тези неща, които се правят за полза, за реализация, за планове... Показа ни, че може и по друг начин да бъдат нещата и че не са предвидими. И че не е въпросът да планираме всичко и да се стремим към растеж, растеж, растеж....
Трябва малко да последваме това, което ни се случва. Да се оставим малко на мира. Да го използваме като почивка за себе си. Като подпомагане на това да се справим с нещо, което е голям стрес за нас.
Виж целия пост
# 7
Анна Цолова:
Вие повдигнахте въпроса за онези състояния. Аз ги наричам "Монк състояния". Повечето от хората, които ни гледат, се сещат за онзи сериал „Монк“, в който главният герой и състоянието му са извън нормалното. През цялото време той ходи с антибактериални кърпички и пипа всичко с тях, не се ръкува с хора, не се приближава до хора, стои на разстояние, има невероятни ритуали, без които не може да започне деня си и живота си... Та каква е вероятността всички да се превърнем в Монк? Как можем да се преборим с това?

Женя Георгиева:
Да. Даже бях написала един статус във Фейсбук – че препоръчвам силно да се гледат в момента сериите „Монк“, че в момента, в тази ситуация, може да се каже, че те имат терапевтичен ефект върху нас.

Но да, има такава опасност, че тези нагласи може да ги пренесем, но не мисля, че тя е много голяма. Има я и другата опасност, че ще се опитаме да си продължим живота така, както сме го правили, без да извлечем никакви уроци от това, което ни се случи. И трябва всъщност да използваме този период да преразгледаме много неща. Да преосмислим някакви неща. Да видим, да спрем инерциите. Този коронавирус ги спря, пречупи ги. Ние се опитаме да намерим начин да ги пречупим, но той го направи, той пречупи инерцията в страшно много неща.

Може би ще има хора, които например ще предпочетат да сменят професионалното си занимание с нещо друго. След тази пауза, която са направили, която би могла да им е дала малко повече сила да отстоят това, че нещото, което е престанало да има смисъл и го правят рутинно и го правят ги изсушава просто и не им се прави вече. Но примерно ни носи добри доходи. То е задължение към семейството ни, то е да не ги поставим в неизгодна за тях ситуация. Това е задължението – то ме движи с тази липса на грижа за това какво става вътре в мен, какво искам, какво не искам. Какво ми дава смисъл е нещо много важно, смислообразуващо за човешките същества. И паник атаката пак ще я свържа с това. Един концентриран израз на тази тревога за себе си, който можем да го вземем малко като звънче, още когато започне да се приближава към нас – „пак съм имал някаква ситуация, в която съм сложил всичко друго на преден план, но не и това какво ми се прави на мен, какво не ми се прави“...
Нека оползотворим този период малко в тази посока. Да научим едно ново умение, което да пренасяме със себе си след това в по-нормалния си живот.
Виж целия пост
# 8
Анна Цолова:
Един конкретен въпрос от потребител на BG-Mamma – как човек да премине безопасно от ситуация на затворник? Наистина, има ли такъв начин? Да не стигаме до крайността, която споменахте. Или да се презастраховаме, да се страхуваме от хората – аз срещам хора около мен, познати и непознати, които се притесняват да приближат на три метра до друг човек.

Женя Георгиева:
Да. Сигурно ще ни остане някаква степен на притеснения, няма да изчезнат изведнъж тези тревоги. И е нужен един постепенен процес, да си дадем възможността да го правим постепенно. Всеки преход от едно състояние на нещата към друго, от един начин на функциониране към друг, иска постепенност. Тоест да имаме малко щадящо отношение към себе си и да го приемаме за нормално, че нямаме същото спокойствие и изведнъж, когато махнат мерките – не можем да имаме същото спокойствие веднага като преди. Ами няма да стане изведнъж. Но това не значи, че безпокойството ще стои с нас до края на света. Постепенно трябва да се върнем към функционирането си. Не да се опитаме да компенсираме сега всичко, което не успяхме да направим през това време. Постепенно да възстановим нещата, постепенното пътуване също, не изведнъж да се хвърлим на най-големите пътешествия.
Дори в чисто физически план това е важно, защото, докато се пазим от този вирус, ние се предпазваме от всички други вируси и бактерии твърде много, а те, много от тях, са приятели на нашия организъм. В смисъл, че те поддържат нашата имунна система във форма. И с това ѝ помагат да се справи, когато дойде нещо, което е наистина опасно за организма ни, да е по̀ във форма да се справи с него. Сега ние сме намалили тази способност и трябва да го имаме предвид при постепенното отиване към това, което сме свикнали да наричаме нормален живот.
Виж целия пост
# 9
Анна Цолова:
Да Ви попитам и за едно друго такова състояние, екстраординерно – агорафобия – страхът от пространства с хора. Може би това се съдържаше и във въпрос на потребител на BG-Mamma. Дали може да се появят хора, които да развият този страх?

Женя Георгиева:
Обикновено механизмите на развиването на такъв вид страх са доста различни от това, което ние имаме сега – една реална ситуация, в която скупчването на хора е опасно за нас. Там механизмът, по който се развива такъв страх, включва съвсем други неща, които стоят отдолу, така че не мисля, че има реално такава опаснот. Мисля, че ще има някакви остатъци, които постепенно ще отшумят, но мисля, че също така някакви нагласи наши ще са се променили. Ще си дадем сметка, че невинаги май има само предимства това да си в центъра, да си на върха. А да си в периферията май се оказа, че има собствени предимства и ние го знаем уж, но стана много по-осезаемо за нас. България е една страна, която няма такъв поток безспирен от туристи, не е в центъра на вниманието на туристите примерно от цял свят и това се оказа нещо, което в момента е много голямо предимство. Има огромна връзка, разбира се, с броя заразени. Няма какво да се мерим и да очакваме еднакъв брой като в страни, през които милиони като Атина например, камо ли за Париж и къде ли не, където това е целогодишен поток.

Анна Цолова:
Да се порадваме и на периферното си състояние и положение.

Женя Георгиева:
Ще почнем да ценим малкото нещо и не само в този смисъл. От това да не си непременно в центъра, винаги в центъра, винаги победител, винаги на върха. Нещо, което има връзка с това, което казах одеве – растеж, растеж, растеж... Та може би много хора ще започнат да се замислят за това дали да не живеят някъде на малко по-спокойно място, ако имат такава възможност. Дали да не се преместят на такова място, на по-диво място. С всичките възможности, които имаме днес за контакт със света и които в този момент ги усетихме. И мисля, че нещо в нашия идентитет се променя. В това кой съм Аз. В начина, по който отговаряме на този въпрос, който включва и много от нашите принадлежности. Сега ние се усещаме като принадлежни към цялото, към човечеството. Нещо, което винаги е стояло малко абстрактно в главите ни.

В момента всички ни вълнува едно и също. Като погледнем през прозореца към една улица, която иначе винаги е пълна с живот, а тя е мъртвило вечерно време, още в ранната вечер, и изпитваме тъга. И знаем, че това става с всеки един човек по света, в който и град да живее. Има едно чувство на сваляне на короните, на детронация на много от нещата, които сме считали за плюс. Мисля, че много знаци ще можем да разместим, не непременно от крайност в крайност. Ние ще продължим да ценим контакта с приятелския си кръг и много повече ще му се зарадваме, и много неща, които сме ги имали за даденост, сега ще ги ценим малко повече и ще ни носят повече радост.
И здравето ни дори, малко повече осъзнаваме, че то е привилегия, то не е даденост. И не е нещо, което зависи само от нас, както много често възпитаваме децата си. "Ау, вдигнал си температура, значи нещо си направил". Не е така. Едно дете ще вдигне температура обикновено няколко пъти в годината. Поне два. И това не зависи толкова от него. Тоест има степени на контрол и на неща, които зависят от нас, и оттам нататък ние ще се поотучим от тази илюзия за контрол, към която толкова обичаме да се придържаме. Малко ще се смирим, надявам се, ако запазим нещо от уроците, които ни даде тази ситуация.
Виж целия пост
# 10
Анна Цолова:
Много хора споделят и в социалната мрежа, и не само, за невъзможността им да общуват добре - 24 часа/7 дни в седмицата в тясно пространство само със семейството си. Как да запазим границите си вкъщи? На едно място понякога 50-60-70 квадрата се намира всичко. Включително и място, където спортуваме (едва отскоро отвориха парковете), и място, където готвим, спим, храним се, учим, презентираме, обучаваме.. Как да си запазим границите?

Женя Георгиева:
Самият факт, че сега възниква този въпрос сред нас, който иначе много-много не сме си поставяли, а е имало нужда, в много отношения...
Малко прилича на една техника във фамилната терапия, която се нарича парадоксална интервенция. Когато едно семейство е прекалено преплетено и няма граници, когато няма възможност за уважение към личното пространство и към нуждата от лично време, някой път, когато е много ригидно това семейство, се прибягва (не ми е любимата техника, аз много рядко я ползвам) към парадоксална интервенция. Тоест да им препоръчаме да се съберат всички в една стая за известно време, да разчитаме на това, че ще дойде от себе си естествената нужда да си очертаят границите. И в този смисъл, аз, познавайки от 40 години работа с български семейства нуждата от това да не сме напълно отворени, преплетени вътре в близкия си кръг и с някаква прекалена ригидност на границите си към външния кръг, като че ли само там са опасностите, и най-близките ни хора могат да ни вредят, ако ние не защитаваме границите си.
Така че започваме да го развиваме, започваме да му намираме начините, започваме да имаме уважение към тази нужда. Ще ѝ намерим начина.

Анна Цолова:
Още едно нещо, от което можем да се възползваме от ситуацията, в която ни поставя коронавирусът. Да започнем да си търсим границите. И да си ги поставяме.

Женя Георгиева:
Той очертава едни граници около нуклеарното семейство с тази ситуация, която предизвика. Отдели средното поколение, което по принцип в модерното общество е поколението, което би трябвало да бъде упълномощено да бъде отговорно за днешния ден и за утрешния ден чрез възпитанието на децата, но у нас много често липсваше това упълномощаване. У нас традиционното общество навремето, откогато се е живеело в родовата община и възрастовата йерархия на авторитета все още не е напълно отстъпила на заден план, и сега някак си нещата се наместват в това отношение също по един много осезаем начин. Много от старите хора, които сега се наложи да бъдат отделени, да не бъдат в контакт и да бъдат обгрижвани по някакъв начин, да им се купуват продукти, да им се оставят до вратата..., усещат, че аха-а-а, ами те се справят много добре, без непрекъснато да съм там и да видя дали е достатъчно подредено, или е достатъчно да знам, без да ги напътствам. Малко по-отдалече е контактът. Разбира се, че ние оставаме в контакт с тях, но в нашето общество много често някои от партньорите в семейството са в разкрач над границата на своето нуклеарно семейство и семейството си по произход. Те не са се определили като „аз принадлежа повече тук, в това семейство, което създадох“. И е много интересен този процес, който върви в момента. Действително на упълномощаването на средното поколение и на едни граници, които не е казано, че те като се очертаят, контактът ни ще стане по-лош с родителите ни. Може да стане и по-добър.

Анна Цолова:
Тоест има процес на еманципация на средното поколение от родовото семейство?

Женя Георгиева:
Да. И някак си на детрониране на възрастовата йерархия. На това, че досега можеше да чуеш много пъти една баба, която, ако я питаш: „Когато сте на различно мнение с майката, кой на кого ще се вслуша в мнението? И стоите на едно и също различно мнение толкова време и ти го правиш така към детето, и тя го прави така... Кой на кого?“. Ами тя ще каже: „Тя в мене, защото аз съм по-възрастна и имам повече опит.“. Не, ти имаш да се вслушаш в нея в крайна сметка. Ако не е станало обмен, ако нещо от твоето не се взема..., не става някакъв синтез между мнения ни, което е добрият вариант... Ти може да си тази, която ще последва майката  и бащата, които са отговорните хора за това дете.
Виж целия пост
# 11
Анна Цолова:
Ще сменя малко темата, за да мога да задам и този въпрос. Какво става с тези, които са загубили или губят доверие в хората, които направляват процеса на излизане от кризата и на преборване на ситуацията с коронавируса? Изобщо, колко е важно доверието в такива случаи?
В тези, които ръководят, направляват, говорят...

Женя Георгиева:
Много е важно. Ние, даже като влезем в болница, ние малко се вдетиняваме. Когато имаме да мислим за тялото си, когато някой започне да ни пипа тялото, както е ставало, когато сме били деца, когато фокусът ни е върху тялото ни... Малко се вдетиняваме. Нещо подобно става и в момента в тази ситуация. Ние имаме нуждата да вярваме на този, който ще ръководи този процес. Че ще направи нещата както трябва. Както имаме нуждата от лекаря – да му вярваме, когато сме в болница. И ще гледаме да му вярваме. Но когато се злоупотребява с това доверие, трябва да се има предвид, че страхът може да дава някакви резултати. Всяването на страх, страх, страх, страх и чрез това да ви държат да спазвате мерки, дава някакви временни резултати. И това е не само в тази ситуация. Родителите да го имат предвид спрямо децата. При превенцията на наркотици например се ползва страх, страх... Че ако го уплаша много и то няма да... Страхът минава, преминава една бариера, от която нататък започва да има парадоксален ефект. А пък на едни тийнейджъри, ако им боравиш със страх, по-добре със смях все пак..., би било по-ефикасно... Ти почти си търсиш белята, защото... Кажи му, че нещо е опасно, кажи му, че нещо е страшно. Той е един човек, който иска да се представи пред себе си като по-голям и ще се измери с това: „Дали правя страшни неща? Дали съм достатъчно голям?“.


Анна Цолова:
Ще се преобърне ли това доверие, което и социологията казва (последно не съм гледала социологически проучвания и не съм слушала), но ще се преобърне ли това доверие именно заради, да кажем, липсата на усмивка?

Женя Георгиева:
Да, липсата и на някаква щадяща грижа. Щадяща грижа, нежна грижа към хора, които са в криза. И които изпълняват едни неща в немалка степен. Самият факт, че, както казах, като погледнеш през прозореца, виждаш коренна разлика по улиците от това, което си свикнал да виждаш, е страшно показателен колко много всъщност се изпълнява. Колко много грижи имат хората за самите себе си и за околните. Не можеш непрекъснато с едно засрамване, с поднасяне на апокалиптични сцени и с това да ги..., да се държиш с хората нечовешки. Нечовешки. Те заслужават уважение. Чувствата им заслужават уважение. И го споменавам не само във връзка с това как точно се движи този процес, но и наистина като нещо, което като родители трябва да погледнем. Защото авторитетите в обществото и авторитетите в семейството – тези модели си влияят едни на други. Ние нямаме друг добър модел. За съжаление. Трябва малко да гледаме сега, в тази универсализация, когато гледаме и към света, и към..., да се чувстваме като част от този свят по-осезаемо, трябва да гледаме как се правят нещата в други страни също. И да вземаме от тези модели.
Виж целия пост
# 12
Анна Цолова:
Имаше публикация в списание „Форбс“, където бяха разгледани и анализирани моделите на говорене с емпатия и съответно резултатите в обществото. Оказа се, че тези държави, които се справят добре с кризата, чиито примери и чиито лидери са давани за добро публично говорене – говорене с емпатия, разбиране, всъщност тези лидери са жени. Например премиерът на Финландия – жена – наскоро даде пресконференция с деца. И всъщност отговори на въпросите на децата, свързани с коронавируса. И с една благост, с едно разбиране отговаряше на всички въпроси.

Защо у нас това не е възможно, поне да се доближим към подобен тип говорене и до този тип публично общуване? Аз не смятам, че подобен формат би работил пред българската публика, но... Поне да се доближим до подобен тип.

Женя Георгиева:
Изисквания на ситуацията са малко двойнствени. Това трябва да го признаем. От една страна, е важно да се изискват нещата твърдо, да има някакво нормоустановяване, което действително да се прави по такъв начин, че да бъде следвано. Тоест да има някаква твърдост, някаква категоричност в изискванията. И от друга страна, да има разбиране, че борави с хора насреща си, които са в нелеки емоционални състояния. Но тези двойствени изисквания ги има в живия процес много пъти. По принцип в тийнейджърската възраст например децата ни поставят в една доста сложна ситуация. Противополжни изисквания, с които ние трябва да се справим. Те имат нужда и от контрол, и от грижа. И ако само едното даваме, се чувстват... Ако не даваме контрол, а даваме свобода... Контрола го схващат като грижа, а имат нужда и от свобода. Две много противоположни нужди.
И търсим начините, и има начини да се съчетават тези неща. Много хубаво споменахте думата емпатия тук. Но не като нещо, което просто да изразя, да кажа, че знам, че ви е много тежко еди-какво си... Ами наистина да мога да се поставя в обувките на човека, на когото поставям тази норма. Тогава никога не би имало това: „И от утре влизат маските... Задължително от сутринта, аз ви го казвам сега вечерта“. И глобата е колосална. И няма маски навсякъде по аптеките. И няма тази грижа, която Австрия показа, когато въведе маските като задължителни. В същия този момент сложиха хора пред магазините, пред аптеките, които да раздават маски. Сложи тридневен срок, след който ще започне тази норма да е валидна. Направи да е валидна в магазини, аптеки и метро, и така нататък. Не навсякъде, в откритото пространство непременно. Докато при нас твърдостта се проявява... И това пак го ползвам като модел, който нека родителите усвоят (от негативните модели понякога има полза). Да се види как не трябва да правим нещата. Да се вгледаме кога аз правя нещата така като родител. Точно тези неща, които е много важно да се поставят категорично и да се изискват категорично, се поставят едва ли не като едни призиви. И чак като стане така, че да не се вслушаме в тези призиви (а призивът по принцип е нещо, в което, предполагам, че може да се вслушат, но може и да не се вслушат, една част няма да се вслушат..., той не е норма, не е забрана)..., тоест тези неща, към които трябва да имаме твърдо изискване и да има и последици от неизпълнението им и т.н., към тях по-меко се борави. А това – разходките из парковете, които са нещо, което ние обичаме да правим, важно ни е да го правим и ни е нужно – и за имунната ни система, и за децата, които имат нужда от движение, и... Там сме челичени. Много родители са по абсолютно същия начин. Едва сега се започна тази норма малко да се отпуска. Но месеци без оглеждане колко страни ще наблегнат на стриктността на дистанцията при тези разходки, но няма да забранят разходките. Много е важно да си извлечем някакви уроци и като родители от това, когато се срещаме с неща, на които виждаме какви са ефектите им върху нас, да си извлечем уроците, да не го правим по този начин, нещо да коригираме. Да видим кои са тези неща, които забранявам на детето ми, а то обича да ги прави, то има нужда... Ама аз точно от това се ползвам като че ли. За да съм авторитет. За да предизвикам подчинение. За да знае то. А от друга страна, за други неща, за които е много по-важно да бъдат ясно забранени, да има ясни граници към тях..., го карам на: „Ах, как не ме послуша, толкова пъти те призовах...“.
Виж целия пост
# 13
Анна Цолова:
Как действа униформата и защо беше избрана военна униформа, а не лекарска престилка.

Женя Георгиева:
Тя има малко двояки изисквания самата ситуация към този, който поема отговорността да ръководи как ще функционираме, целия този процес. Но явно се набляга на едното от тези изисквания, които поставя ситуацията. На командния стил. На това, че ... важно е да се подчините, важно е да изискам подчинение. И се пренебрегва другата страна, която би била подчертана с бялата престилка – на грижата, на топлотата, на това, че сте ми важни да сте добре, не ми е важно просто да ме слушате или да имам висок рейтинг, или да... Вдигна се много... Имаше един момент, в който се отчете много висок рейтинг, но това до голяма степен е този временен ефект на страха. Който ни кара да се надяваме, да искаме тези, които го ръководят този процес, да правят каквото трябва, за да сме съхранени. Дължи се директно на страха от смъртта. И неслучайно той бива напомпван непрекъснато. Но емоцията ще се смени със сигурност. Няма как...
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия