Страх ли ви е от старостта?

Да бе да, за влюбените очи на човека до теб си оставаш същия и на сто години.Другите да го д"хат.

Погрозняването е проблем за този, който се идентифицира с тялото си. Което е характерно за повърхностно разсъждаващи хора, с голямо его. Жалки са само тия, които не искат да приемат промените на времето- а те са неизбежни.
Някои хора с годините натрупват и мъдрост и осъзнават, че е важно това, което е под "опаковката". На други пък разсъжденията остават на пуберско ниво и ненужно страдат... защото естествения ход на живота е да се развиваме духовно (което включва и осъзнаването на преходността на материята).

Кефиш ме много

Аз съм от тия с пуберското ниво  и най ме е страх от погрозняването. Виждам хората около мен с възможности, че болестите ги контролират с правилно лечение, но погрозняването истински ме ужасява, най-вече като гледам Бриджит Бардо /нали тя беше с мечките, защото аз телевизия не гледам и не съм съвсем сигурна дали беше тя/.

Остаряването е част от биологичното развитие, тялото самО напомня на съзнанието за остаряването. Да не забравяме, че съзнанието е продукт на мозъка, а той също е материя и остарява по същите биологични закони. Страхът от остаряването е страх от смъртта. Останалото е рационализация - измисляме си някакви неща, за да забавим остаряването, мислейки си, че така оставаме по-далеч от смъртта. Биологията винаги надделява.

Осъзнала съм, че красотата е преходна, всъщност както и възрастта. Може би лицемерно съм си го втълпила, но и не го мисля толкова. Какво означава погрозняване? Нали няма да се сравнявам с двадесет годишните след като съм на 43? А и с възрастта ме можеш да се бориш, приемаш я и толкоз. Няма нужда от такъв драматизъм. На 40,50,60 и прочие години вече трябва да си успял да се оцениш извън лъскавата опаковка.

Гледай тогава Джейн Фонда- изглежда великолепно на същите години. Нищо не състарява така, както стреса. И нищо не подмладява така, както позитивизма.
Живей в настоящето- съжалението по миналото и страхът от бъдещето отнемат радостта от живота.

Това с живеенето в настоящето е малко като да живеем на ниво крава и повечето животни - те така живеят само в настоящето, защото нямат капацитета да планират бъдещето и да анализират миналото. За тях няма минало и бъдеще.

Много точно. Не очаквам след един определен етап от живота човек да се води по "всичко що блести".

Стреса може да ти изпие живота, наистина. Сега чакам позитивизма да ме настигне

Много ми е елементарно това поставяне на равенство между остаряване и погрозняване. Има и красиви възрастни хора. Неслучайно има израз " остарял като катедрала".

Скоро попаднах на една от табелите по соц времето
"Открилите смисъла на живота влизат при психиатъра с предимство".

Това за катедралата е поредната лигавщина, измислена от някоя едновремешна кифла. Старостта не е красива, колкото и да не ни харесва.

И мене нещо ме дразнят клишетата с живей за мига, живей тук и сега, утре можело и да няма...
Както и това мъдро да наричат телата си опаковки и да твърдят, че те не били от значение. Дрън-дрън, та пляс. Хич не са ми толкова духовно извисени тези приказки и не намирам смисъл в това някой да се упражнява да разделя тялото си и душата си и да се представя в обществото само с богата и надарена душевност.
Поддържай си тялото здраво, силно и красиво, и духът в него ще се чувства добре.
Като дойдат годините с болките при всяко завъртане, едва ли ще стават сутрин с идеята да творят поезия.

И да ме е страх, и да не ме е страх, неизбежно е. Единствено мога да се щадя, доколкото ми е възможно. Това и правя, за да изглеждам младолика възможно най-дълго. Откъм баща ми имам такъв ген. Хубавото е, че поколенията и начинът им на живот вече са други и не е нужно на 40-50 да ни считат за старци. Но от болежките на годините никой не е избягал, уви. Нито от умирането.

А, от болежките на годините много хора са избягали: тези, починали млади.
За катедралата не знам дали е лигавщина или клише, но дядо ми остаря точно така, достолепно, Бог да го прости!

Не съвсем точно. Мен примерно от самата смърт не ме е страх. Вероятно, щото 3 пъти аха да умра, пък ми се разминава, незнайно защо. 3 спасявания на живота - 1 от майка ми - секунда време и сантиметър разстояние - тогава разбираш колко много е една секунда всъщност, 1 от леля ми - връща ме от удавяне с изкуствено дишане, още имам фобия от дълбоко и 1 от една професорка в Пирогов, на минути от сепсис и смърт респективно хх. Помня ги, не ме е страх от това. Не и от самото умиране. Смъртта е значително бърза в някои случаи. Когато се давих, ми аз просто се предадох в 1 момент, свършиха ми силите. Не ме беше страх обаче точно в този момент. Тогава изведнъж е просто приемане. Много странно чувство е. Отиваш си и толкоз. 100 пъти да прочета поемата на Дилън Томас, 100 пъти си го мисля как не rage-вах срещу the dying of the light от един момент нататък.
Не е страх, че някога ще умра. Това го знам. Страх ме е как, защото помня и третия случай. Помня, че цялата ми рода се поболя покрай моята болест и помня как казаха на майка ми, че умирам и не знаят какво ми е. Месеци лечения, всякакви и никакво подобрение, ми дори на по- зле - е тоя скапан хлороквин, дет се обсъжда, щеше да си ме убие. Дядо ми го спря на своя глава, преди да ме е довършил. И тоя разговор помня. Странно е какви неща чуваш, докато си ни в съзнание, ни извън.
Ако ме питаш сега, в момента, от какво ме е страх, свързано със старостта - именно от каква ще е и как ще си отида. И дали няма да се повтори да видя погледите на роднините ми такива, каквито ги видях тогава. Мда, от това определено ме е страх, доста.
Междудругото, в тоя ред на мисли, клишето си е клише с причина. Никога не знаеш какво ще е утре. Последният ми сблъсък си беше в тийн годините и ми обърна вижданията за света доста. Нямам идея вече колко free pass-ове са ми останали и дали не ги изчерпах вече.
За себе си знам 2 неща - не желая да умирам преди роднините ми и то не заради мен, а защото никой никога не заслужава да види детето си да си отива. Никога. Това е най - лошото, което може да изпита един родител. И второто е, че никой не си отива преди да му дойде времето..очевидно хах.
И горното ми приемане на нещата обаче въобще не изключва факта, че както писах преди, се филмирам от самите физически промени. Заглеждам се в едната ми глупава бръчка, която имам и се стряскам съвсем повърхностно, че някога няма да съм красива. Суетна съм много, промъкват се мисли как сега се харесвам, ами ако после не се? Постигнала съм си някакъв мир със себе си и се филмирам, че някой ден ще се погледна в огледалото и няма да ми харесва какво виждам, ако стигна тоя момент де, че така, както съм тръгнала, не знам кой ще остане без да ме е спасявал хахаха