И не можех да си простя, че така съм го "изпуснала". Буквално го погребаха за 2 часа, без да имат възможност нашите да го видят, не са им дали...защото е бил с коронавирус. Аз не успях да дойда на време за погребението. Това ми тежеше адски много. И се обвинявах. Плаках много.
Вечерта, когато почина, лампата в кухнята не спря да трепти - никога не се бе случвало, а винаги съм я оставяла светната, за да има светлина, когато ставам през нощта до тоалетна. В тоя момент просто казах на глас "Дядо, тука ли си?" и тя спря да трепти. Не се изплаших, а даже почувствах едно успокоение. След това заспах веднага. Преди това имах проблеми със съня.
На следващият ден хващам влака за вкъщи...пълни купета, навсякъде хора, само аз все оставах сама обаче. Преди да тръгна само това си мислих как искам да съм сама, защото ми е много зле и избухвам в сълзи от време на време, и не искам хората да ме гледат и разпитват. Лампата в моето купе пак трептеше постоянно. Излизах, гледах другите...нямаха такъв проблем. Преди да ми дойде моята гара си мислих Ох, как ще отворя сега тая врата (все се притеснявам, че няма да мога, защото съм доста слаба и често ми идва тежичка), стана време да излизам...гледам вратата напълно отворена.
Прибирам се вкъщи, влизам в стаята, цъкам крушката...тя изгърмява. Буквално на парченца стана. И се разревах. През цялото време имах едно усещане, че не съм сама. И му говорих. И плаках.
После разказах на баба. Не бях сигурна дали от нерви не си въобразявам, още не съм сигурна.
Тя ми каза "Дядо ти винаги те мислеше като пътуваш, защото идваш от далеч. Дали ти е топло, накъде си, яла ли си, кога ще пристигнеш, какво ти сготвим, седеше в стаята ти и я подготвяше за теб - палеше печки, купуваше вода, някакви сладки, слагаше нови чаршафи. На теб да ти е удобно. И те чакаше с нетърпение. Сега дядо пак се е притеснявал за теб, пак те е изпратил до вкъщи, пак те е посрещнал. И като е видял, че вече не си сама, а си сред свои хора, си е отишъл."
Стана ми много мило. Може би някой като чете ще си каже Какво толкова, такива работи се случват. Но аз го почувствах наистина все едно си беше с мен. И почувствах успокоение, защото тялом може да не съм го изпратила, но духом съм била с него.