Не знам как да започна...
На 27 г. съм, имам сестра на 17 г. Баща ни почина в катастрофа през 2007 г., когато бяхме на съответно 12 и 2 г. Тя не го помни. Оттогава за нас се е грижила майка ни. Тя беше на 37 г. Поболя се от мъка по него... През 2017 г. я оперираха от рак на гърдата, през 2019 г. й откриха хидроцефалия и претърпя 2 операции. Вследствие на това заболяване изгуби почти изцяло зрението си и спря да чува с едното ухо. Малко по-късно й откриха метастази в костите, прекара един инсулт, отделно има стеатоза на черния дроб и улцерозен колит. Преди 2 месеца потвърдиха и наличие на метастази в мозъка. Оттогава не е същата. Постоянно спи, забравя какво сме си говорили преди минута, движи се трудно и не всеки път успява да се задържи на крака. На памперси е, защото се изпуска. Ежедневието й се състои в хранене, сън и прием на шепа лекарства. Винаги го е "играела" много силна, заради нас. Много е вярваща и не иска да приеме отрицателните прогнози, които имат лекарите за състоянието й. Вярва, че ще се излекува, въпреки че ми казаха да се готвим за най-лошото. Много ме боли, когато го казва. Аз не вярвам в чудеса, не и след събитията през последните 2 години. Уж зрението можеше да се възстанови, а тя от ден на ден се влошава... Сега и тези метастази. Адски много ми тежи, защото хем имам майка, хем нея все едно я няма. Приемам работата си като "глътка въздух" от положението вкъщи. Понякога си мисля, че ако всичко приключи, ще се почувствам по-добре.
Егоистично ли е да ми минават такива мисли през главата? Чувствам се виновна, че имам нужда от почивка. Чувствам се безсилна и почти няма ден, в който не плача.
Ще се радвам, ако прочетете историята ми и ме посъветвате нещо.
Благодаря предварително!