Oнлайн консултации с детско-юношески психолог – задайте въпрос на Антоанета Георгиева

Здравейте, моето дете вече не е точно дете и се колебае дали да пиша в темата -на 21 години е. Общо взето винаги сме имали проблем с него -каквото и да сме го помолили, нищо не е свършено. Това продължава и към момента - той не живее вече с нас, но когато е вкъщи има някакви правила да се оправи леглото, защото иначе котката прави поразии, да се забърше банята, яде кисело мляко или каквото и да е в хола - нещата стоят до другия ден. Това нещо е казвано милион пъти, трябва всеки път да се каже, за да се свърши. Това създава едно постоянно напрежение, което ескалира в скандали. Караме се постоянно дори като шофира, защото кара бързо, казва му се, че не е ок, и той заявява ще карам както си искам. Отговаря злобно и провокативно. На баща си му каза последния път ти тъп ли си. На мен ми зави, че съм му пожелала да се провали на изпитите, а аз казах, ако не учиш, другите ще изкарат, а ти не. Появява се по анцунг -така бил ходил на лекции. Ние му обясняваме, че това не е подходящо облекло. Времената били други. Опитваме се да възпитаме стойностен човек, а резултатът е потресаващ. Какъв подход да имаме към него? Все едно кара късен пубертета.

Здравейте,

На 21 години синът Ви вече е възрастен човек, макар понякога поведението му да напомня на пубертет. В тази възраст много млади хора минават през силно желание за независимост и често го показват чрез противопоставяне и грубост. Това не означава, че такова поведение е приятно или приемливо, но обяснява защо се държи така.

Колкото повече го коригирате и му обяснявате как трябва да се държи, толкова по-вероятно е той да се съпротивлява. На тази възраст възпитанието вече не работи по стария начин. Работят ясните и спокойни граници.

Можете да му кажете нещо простичко: „Ти си възрастен и имаш право да живееш както решиш. В нашия дом обаче има правила – ред и уважителен тон. Ако не ги спазваш, ще трябва да поемеш последствията.“

Без дълги спорове и без ежедневни битки. Колкото повече влизате в караници, толкова повече се затвърждава ролята „ние възпитаваме – ти се бунтуваш“. А той вече отдавна е приключил възрастта, в която можете да го възпитавате.

Понякога най-доброто, което родителят може да направи на тази възраст, е да отстъпи крачка назад и да остави детето си да поеме отговорност за избора си.

Здравейте, пиша ви отново. Предишния път съветите ви много ми помогнаха и реших отново да се обърна към вас.
Момченцето ми е на 2 год. и половина. От края на ноември посещава ясла, но адаптацията е трудна. В този период боледува 7 пъти, като все още не е оставал цял ден там. В момента, в който стане дума за яслата повтаря само, че не иска да ходи и "мама винаги е тук" - нещо, което му казвам, за да го успокоявам. Плаче и видимо се притеснява преди тръгване за ясла, там влиза с истерия, но сравнително бързо се успокоява, след което казват, че стане ли време за куку или хранене, започва да плаче за мен. Изцяло гледан е от нас с баща му, оставян е за максимум 2,3 часа на баби.
Говоря му много и когато го разпитвам за яслата разказва с желание, сякаш му е интересно и му харесва, но страда, защото ме няма. Много ми е мъчно да го гледам така, всяка сутрин със събуждането казва "няма ходи на ясла мамо" и "другата седмица мамо".
От известно време види ли дете, което плаче, казва че е лошо. Сякаш плача на яслата го свързва с лошото, и затова и в неговите очи децата, които плачат са лоши.
Моля ви за съвет, какво мога да направя, за да се успокои и довери?

Здравейте,
Пиша ви относно моя син, на почти 16 г., който в последно време проявява трудности: понижен успех в училище, честo лъже и крие информация, емоционална нестабилност и трудности в справянето с емоциите. Имало е случаи на пиене, опити за пушене и самонараняване с гумичка. Емоционално нестабилен е, но го прикрива външно.

 Как да подпомогна емоционалната му устойчивост и да предотвратя рисково поведение? Страхувам се много.

Здравейте Антоанета Георгиева.
Пиша, защото съм доста притеснена . Синът ми е на 5 години и напоследък:
настоява за подаръци всеки ден;
трудно приема „не“;
обещава да слуша, но след това не спазва;
често руши и хвърля неща;
не може да се заиграва сам и постоянно иска внимание.
Чудя се дали това е нормален етап от развитието или има нужда от оценка от специалист. Ще съм благодарна за професионално мнение и насоки как да реагирам по-правилно.
Презадоволен е като единствено дете.
Последно време е взел да крещи като го помолим да не го прави но спира за малко и пак продължава.
Обещава да слуша но не си държи на думата.
Дали е от възрастта и има ли вероятност да го израсте.

Здравейте,

Радвам се, че съм била полезна. А сега към въпроса Ви - това, което описвате, е много често срещано при деца на тази възраст, особено когато тръгват на ясла. За дете на 2–3 години раздялата с родителя е голяма промяна. То още няма усещане за време и когато мама изчезне от погледа му, за него това може да изглежда като нещо несигурно и тревожно.
От това, което описвате, личи нещо важно – след като се успокои, детето участва в заниманията, разказва за яслата и изглежда, че му е интересно. Това е добър знак. Явно трудността е основно в момента на раздялата.

Честото боледуване също усложнява адаптацията. Всеки път, когато детето отсъства и после се връща, процесът на свикване започва почти отначало. Това е нормално и се случва при много деца.

Няколко неща могат да помогнат:
Опитайте се раздялата сутрин да бъде кратка и спокойна. Дългите обяснения и колебанието понякога увеличават тревожността.

Може да създадете малък ритуал за раздяла – прегръдка, целувка, едно и също изречение всеки ден.

Добре е да му казвате кога ще се върнете („след като поспиш“, „след обяда“), защото така започва да свързва събитията. И задължително спазвайте уговорките.

Ако има любима играчка или малък предмет от вкъщи, понякога помага да го носи със себе си.

Това, че казва, че плачещите деца са „лоши“, вероятно е начин да си обясни плача и напрежението около себе си. Можете спокойно да му казвате: „Когато някой плаче, значи му е мъчно или му липсва мама. Това не го прави лош.“

Най-важното е да му дадете време. За някои деца адаптацията към яслата отнема няколко месеца. Вашето спокойствие и увереност също ще му помогнат да се чувства по-сигурно.

Ако след по-дълъг период тревожността остане много силна или се задълбочи, тогава може да се потърси и консултация със специалист, но на този етап описаното от Вас изглежда като трудна, но нормална адаптация.
Поздрави и успех!

Здравейте,
Това, което описвате, е тревожно за един родител, но е важно да знаете, че в юношеската възраст подобни прояви не са рядкост. В този период много тийнейджъри преживяват силни вътрешни промени, колебания в самооценката и трудности в регулирането на емоциите. Понякога това се изразява чрез лъжи, затваряне в себе си, експерименти с алкохол или цигари, а понякога и чрез по-рисково поведение.

Самонараняването, дори и да изглежда „леко“ (като търкане с гумичка), често е сигнал, че детето търси начин да се справи с напрежение или силни емоции. Затова е важно да не се подминава.

Най-важното, което можете да направите, е да запазите връзката с него. Опитайте се да говорите спокойно, без обвинения и разпити, като му покажете, че сте загрижена и че може да споделя с вас, без да се страхува от силна реакция. Много тийнейджъри се затварят още повече, когато усещат натиск или постоянни проверки.

Полезно е също така да има ясни, но спокойни граници – относно училището, алкохола и поведението. Подкрепата и границите трябва да вървят заедно.

При подобни признаци често е добра идея и разговор със специалист – психолог или психотерапевт, който работи с тийнейджъри. Понякога младите хора по-лесно споделят с неутрален човек и това може да помогне да се разбере какво стои зад поведението им.
Най-важното е, че сте забелязали сигналите и търсите помощ.
Поздрави и успех!

Здравейте!
На тази възраст подобно поведение не е рядкост. Около 4–6 години децата започват по-силно да тестват границите на родителите – настояват за неща, трудно приемат „не“, обещават, но не изпълняват. Това не означава непременно, че детето има проблем в развитието.

По-скоро е важно как реагирате Вие, възрастните. Когато едно дете е свикнало често да получава това, което иска, за него става по-трудно да приеме ограничения. Често преживява това като несправедливост. Затова най-помага ясната и спокойна последователност – ако кажете „не“, е добре това да остане „не“, без дълги обяснения и без отстъпване след настояване.

Също така е добре вниманието да не се дава само когато детето настоява или се държи крайно. Полезно е да има и моменти на спокойно, споделено време, както и постепенно да се насърчава да играе самостоятелно, макар и за кратки периоди.

Относно обещанията – на тази възраст децата често искрено обещават, но все още нямат достатъчно самоконтрол, за да го спазват. Затова е по-ефективно да се работи с ясни правила и последици, вместо само с уговорки. Правилата и границите са важна част от психичното и емоционалното здраве на детето.

Ако поведението стане много интензивно, продължи дълго време или започне силно да нарушава ежедневието на семейството или детската градина, тогава може да се направи и консултация със специалист. Но по описанието Ви е напълно възможно това да е етап, който постепенно ще се регулира с повече граници и последователност.

Поздрави и успех!

Много, много ви благодаря за изчерпателния отговор! Страшно съм благодарна, че имам толкова лесен достъп за комуникация със специалист като вас! Ще следвам съветите ви и се надявам съвсем скоро да се подобрят нещата и да е по-спокоен!
Хубав ден и отново благодаря! 🙏😊

Здравейте! Пиша относно дете на 4г, което ту започва, ту спира да щипе/драска деца в детската градина. Учителките казват, че го прави без причина (не е от гняв и борба за играчки). Казват, че се смее докато го прави и не изпитва съчувствие към нараненото дете.
От година и няколко месеца имаме и второ дете в семейството. По-голямото, разбира се, на моменти проявява ревност, но поведението му се беше укротило в градината и нямаше оплаквания (както беше при появата на бебето и тогава евентуално го свързвахме с това), а сега отново започва и не знаем на какво се дължи.
Сякаш не изпитва видимо емпатия. Показвам чрез игри с плюшени играчки различни сценки, в които да разбере кога някой го боли или друго, но като говорим по-късно, заявява, че пак ще бъде лош в градината и ще дере децата.

"Казах ти десет пъти!" - защо децата спират да ни чуват?



Всяка майка знае добре колко вбесяващо може да бъде да трябва да повтаряш нещо пак и пак, а детето невъзмутимо да пренебрегва думите ти. Защо става така и как да се справяме в такива ситуации? Прочетете статията, която Антоанета Георгиева публикува при нас по темата.

Много Ви благодаря за доверието!
Радвам се, че отговорът ми Ви е бил полезен. Пожелавам Ви спокойствие и лекота в ситуацията – ще се радвам да пишете как се развиват нещата.

Здравейте!
Разбирам притеснението Ви, защото подобно поведение изглежда тревожно, особено когато детето сякаш не показва съчувствие. На тази възраст обаче това не е рядкост и в повечето случаи не означава липса на емпатия.

На 4 години децата все още се учат да разпознават и управляват емоциите си. Щипането и драскането често не са „без причина“, а по-скоро начин за разтоварване на напрежение, търсене на реакция или експериментиране. Смехът в такива моменти също не означава, че не му пука – понякога това е реакция на напрежение.

Фактът, че имате второ дете, също е важен. Дори когато изглежда, че ревността е преминала, тя може да се прояви по-късно чрез поведение, а не с думи.

Какво може да помогне:
В момента на ситуацията – кратко и спокойно: „Не нараняваме.“
Без дълги обяснения, без силна емоция.
Последователна реакция всеки път.
Разговор по-късно, в спокоен момент – какво може да направи вместо това.
Повече индивидуално време с Вас, дори за кратко всеки ден.
Съгласуван подход с учителките.

Емпатията на тази възраст тепърва се развива. Това, че в момента не я показва ясно, не означава, че липсва.
Добре ще е да се потърси допълнителна консултация, ако поведението се засилва, става по-често или не се променя с времето.
Поздрави и успех

Здравейте!
Преди няколко дни синът ми (на 14 г.) ми сподели, че има проблем с приятелската си компания. Криел е около година-две, опитвал е да се справи сам, но явно не успява и това лека-полека го сломява. Аз бях много изненадана, направо шокирана, защото познавам децата, отдавна са приятели, винаги съм ги хвалила каква хубава компания са - възпитани, умни, сплотени, излизащи навън, а не зомбиращи се на устройствата. Толкова се радвах, че детето расте в готина среда. Всички ги приеха в елитните гимназии в града (8 клас са в момента), уж интелигентни младежи...
И точно в това е трудността ни да разрешим този конфликт - защото идва от близки хора. Ако бяха непознати, случайни хора, щяхме много бързо да намерим решение на ситуацията.
Проблемът е, че постоянно му се подиграват, обиждат го за всевъзможни неща, измислят му обидни прякори. Правят колажи и клипчета с AI с негови снимки (не ги разпространяват в социалните мрежи, само в тяхната си група). Лошото е, че това отношение е само към него. Другите от компанията са пощадени. Целенасочено, тенденциозно, ежедневно... Обяснението им е, че уж го правели на шега, не влагали лоши чувства, целели се в него, защото той приемал нещата много навътре, а другите не и с тях не било забавно, а с него - да. Многократно е разговарял с тях, обяснявал им е, че не му е приятно, че приема и подминава един-два-три пъти, но когато вече става системно, това го обижда и наранява. Отговорът обикновено бил "да, добре" и след 5 мин. пак същото.
Както и да е, той прекрати контакти с тях. Крайно незлоблив и неотмъстителен е и просто не е способен да прилага същата тактика към тях. Затова много зряло е взел решението просто да не излиза и да не се занимава повече с тях.
С едното момче обаче с в един клас (за което аз толкова се радвах в началото на годината) и въпросният индивид всеки ден го нарича с един обиден епитет пред останалите и естествено стадото лека-полека също започва да възприема това обръщение. Постоянно му се казва да престане, но отсреща - стена.
И сега въпросът ми е - да се намесим ли ние, родителите, или ще стане още по-лошо за него? Възможно е подигравките да се засилят заради това, че е споделил с родителите си, а той дори не го направи по негово желание, а аз го принудих, виждайки го един ден необичайно разстроен. Мога да разговарям и със самите деца, и с родителите им - познаваме се всичките. Аз разбирам какъв е проблемът и вярвам, че те не са лоши деца и че наистина го правят от глупост и за забавление. Просто са страшно неосъзнати и незрели. Този период ще отмине, сигурна съм, но докато на тях им мине, на моето дете ще са нанесени поражения върху психиката, самочувствието и най-вече върху най-хубавите му и безгрижни години.
Какво да правя? С младежите ли да разговарям първо или първо с родителите им? Или да го оставя да се справи с това сам? Направо място не мога да си намеря тези дни, боли ме, защото виждам, че и него го боли. Възможно е да преувеличава, възможно е да са пубертетски драматизации, но така ги приема той нещата, не може да заповядва на чувствата си и се боя, че това ще му насади комплекси за цял живот.

Здравейте, сина ми е 2г. Гледаме го сами с мм, родителите ни са в друг град и ходим веднъж в месеца за 2 дни. Помощ друга нямаме, не ходи на ясла. Таткото също си е вкъщи. Детето ни винаги е било по-емоционално, плачливо, гушливо. Трудно допуска непознати до себе си, дори с бабите беше трудно преди - трябваше му време да свикне с тях и да се отпусне, сега няма проблем. Но с другите деца не играе, страх го и се панира, не иска да го пипат или да са наблизо около него. Опитвам се да го водя при хубаво време на площадка, за да свиква, опитвам да го заиграя с някое дете, но той ме хваща и се крие зад мен или ме дърпа настрани. Притеснявам се от това негово поведение, защото ще ходи на ясла на есен. Не знам как ще се социализира с децата, с преподавателите и другите родители. Как да му помогна? Дали аз съм го направила такъв, защото понякога се случва да му се карам, ужасно е но съм го и удряла, за което много се обвинявам, но понякога е много труден характер, плаче истерично и т.н.. не е оправдание. Искам да помогна на детето си някак, моля дайте ми съвет как . Обмислям следните неща-да го оставяме при бабите за ден, два да се гледат без нас с мм, също почасово гледане в частна ясла-имаме наблизо, да го запиша на бебешки класове - макар и да е ходил преди и отново да го беше страх... Моля да помощ и не ми спестявайте критиката...