Здравейте,
Пускам тази тема, понеже искам да открия причината за проблема в отношенията с моята майка, които ми пречат и товарят всеки един ден от живота ми. Ще се опитам да бъда кратка, макар че ми е доста трудно.
През февруари се роди моята дъщеричка, след загуба преди 7 години. Нейната поява беше съвсем непланиана, но приех изненадата с голяма радост.
На 30 години съм, уча в момента второ висше, като през цялото ми следване съм работила активно. Живея с приятеля ми от 10 години, като за цялото това време сме се справяли сами с минимална помощ от моите или неговите родители в трудни моменти.
След като разбрах, че съм бременна майка ми много се зарадва първоначално. Преди това дори си позволяваше да ни упреква защо нямяме деца (абстрахирайки се от загубата). Но, с течение на времето, спря да се интересува от прегледите на които ходих. За мен всеки един беше значим, понеже съм с тромбофилия и въпреки лекарствата, които приемах, очаквах неприятната новина , че сърчецето е спряло отново.
Както и да е. Предложи да плати раждането (с парите, които наследи от баща ми след като почина), аз приех.
Детето се роди малко преди плановото секцио, като приятелят ми се опита няколко пъти да й се обади за да й каже, че съм родила, понеже аз не бях още адекватна. Не благоволи да си вдигне телефона няколко часа. Накрая вече аз се обадих с шеговитото "обаждам се да ти кажа, че стана баба" и тя се зарадва. Малко преди изписването ни се чухме, тя сподели че не искала да ме тревожи, но има проблем и й се налага операция на коляното. Като тя има сестра, която обещала да се погрижи за нея след това. Нейното състояние не беше такова, че да не може да ходи. До деня преди операцията ходеше и на работа. Каза, обаче да не й се сърдя, но нямало да може да дойде на изписването. В деня на изписването чаках вече приготвена да ме повикат, че сме готови. Седях на леглото с роклята и обувките. Обадих й се да кажа, че ни изписват - реакция никаква. Започна тирада за нейните болежки.
Прибрахме се вече у дома. Дойде на 3тия ден след изписването, като стоя точно 15 минути. Живее на 10 мин разстояние от нас. Не пожела нито да докосне, нито да гушне внучката си.
Месец след това я оперираха, като уж леля ми щяла да помага, но се налагаше и аз (1 месец след секцио да й нося храна и да й плащам сметките). Беше на крака на следващия ден след като я изписаха. Така се случи, че след като й свърши болничния я съкратиха от работа. Намери с връзки още същия ден. От тогава е виждала детето точно 3 пъти. Отново не пожела да установи контант с нея.
Чуваме се всяка вечер по телефона, като тя говори само и единствено за нейната нова работа и "проблемите" свързани с нея, като за детето не се сеща с дни да попита. Нали така мечтаеше за внуче? Какво стана?
Аз не искам помощ. Дори съм от хората, които предпочитат да се оправят сами, вместо да им се месят баби. Имала намерение да помага вбъдеще, обаче.
Според вас на какво си дължи това отношение? Аз с търпение я изслушвам, като преди аз да искам да споделя нещо, тя ми затваря телефона. Да спра ли да се обаждам или директно да й кажа, че ме товари психически?
Ето днес, когато тя се обади, простирах с бебето в кенгурото. Тя не попита дали е удобно, нито как сме, какво прави малката. Казах й само: "Ако се интересуваш, изобщо, бебка е много добре, смее се с глас и рита с крачета.
Приятелят ми ме съветва да я игнорирам, понеже много добре съм знаела, че си е "такава". Приятелки ме съветват с риск да я нараня, да й кажа всичко, което мисля относно нейното поведение,за да ми олекне на мен.
От сърце благодаря на всички, които ме изчетоха, както и за съветите, които искрено се надявам за получа.
Виж целия пост
Пускам тази тема, понеже искам да открия причината за проблема в отношенията с моята майка, които ми пречат и товарят всеки един ден от живота ми. Ще се опитам да бъда кратка, макар че ми е доста трудно.
През февруари се роди моята дъщеричка, след загуба преди 7 години. Нейната поява беше съвсем непланиана, но приех изненадата с голяма радост.
На 30 години съм, уча в момента второ висше, като през цялото ми следване съм работила активно. Живея с приятеля ми от 10 години, като за цялото това време сме се справяли сами с минимална помощ от моите или неговите родители в трудни моменти.
След като разбрах, че съм бременна майка ми много се зарадва първоначално. Преди това дори си позволяваше да ни упреква защо нямяме деца (абстрахирайки се от загубата). Но, с течение на времето, спря да се интересува от прегледите на които ходих. За мен всеки един беше значим, понеже съм с тромбофилия и въпреки лекарствата, които приемах, очаквах неприятната новина , че сърчецето е спряло отново.
Както и да е. Предложи да плати раждането (с парите, които наследи от баща ми след като почина), аз приех.
Детето се роди малко преди плановото секцио, като приятелят ми се опита няколко пъти да й се обади за да й каже, че съм родила, понеже аз не бях още адекватна. Не благоволи да си вдигне телефона няколко часа. Накрая вече аз се обадих с шеговитото "обаждам се да ти кажа, че стана баба" и тя се зарадва. Малко преди изписването ни се чухме, тя сподели че не искала да ме тревожи, но има проблем и й се налага операция на коляното. Като тя има сестра, която обещала да се погрижи за нея след това. Нейното състояние не беше такова, че да не може да ходи. До деня преди операцията ходеше и на работа. Каза, обаче да не й се сърдя, но нямало да може да дойде на изписването. В деня на изписването чаках вече приготвена да ме повикат, че сме готови. Седях на леглото с роклята и обувките. Обадих й се да кажа, че ни изписват - реакция никаква. Започна тирада за нейните болежки.
Прибрахме се вече у дома. Дойде на 3тия ден след изписването, като стоя точно 15 минути. Живее на 10 мин разстояние от нас. Не пожела нито да докосне, нито да гушне внучката си.
Месец след това я оперираха, като уж леля ми щяла да помага, но се налагаше и аз (1 месец след секцио да й нося храна и да й плащам сметките). Беше на крака на следващия ден след като я изписаха. Така се случи, че след като й свърши болничния я съкратиха от работа. Намери с връзки още същия ден. От тогава е виждала детето точно 3 пъти. Отново не пожела да установи контант с нея.
Чуваме се всяка вечер по телефона, като тя говори само и единствено за нейната нова работа и "проблемите" свързани с нея, като за детето не се сеща с дни да попита. Нали така мечтаеше за внуче? Какво стана?
Аз не искам помощ. Дори съм от хората, които предпочитат да се оправят сами, вместо да им се месят баби. Имала намерение да помага вбъдеще, обаче.
Според вас на какво си дължи това отношение? Аз с търпение я изслушвам, като преди аз да искам да споделя нещо, тя ми затваря телефона. Да спра ли да се обаждам или директно да й кажа, че ме товари психически?
Ето днес, когато тя се обади, простирах с бебето в кенгурото. Тя не попита дали е удобно, нито как сме, какво прави малката. Казах й само: "Ако се интересуваш, изобщо, бебка е много добре, смее се с глас и рита с крачета.
Приятелят ми ме съветва да я игнорирам, понеже много добре съм знаела, че си е "такава". Приятелки ме съветват с риск да я нараня, да й кажа всичко, което мисля относно нейното поведение,за да ми олекне на мен.
От сърце благодаря на всички, които ме изчетоха, както и за съветите, които искрено се надявам за получа.
Може би така е по-добре, отколкото като в много теми "Оле-леее, майка ми/свекърва ми ми дава акъл и иска да гледам бебето по техни указания" и куп подобни, свързани с непоискана помощ и съвети. 