Тъгувате ли по младостта, когато посещавате места, на които сте били преди

Казват, че мъката е цената, която трябва да платим за любовта. И е така. Била съм невероятно обичана и много щастлива през цялото ми детство. Което ми носи своята доза меланхолия, когато се връщам назад. И за това предпочитам да не го правя.
Всичко това не намаля нивото ми на ежедневно щастие.

Относно носталгията, спомням си как като дойдох да уча в София и се прибрах на село за първи път за Коледа, баба ми ме попита как върви и аз почнах да плача, че следването върви, колегите са ок, но нищо друго не е хубаво - няма го двора с малините, храната е гадна, хората много, градския транспорт е шумен и мръсен, абе изобщо не е като вкъщи и не знам как ще изкарам още няколко години, не е дом. И тогава тя каза "направи го дом". И този съвет ми живее в ума и до днес. Научих се да нося със себе си нещата, които са носили усещането за дом, където и да отида и това ми помогна много да се чувствам добре навсякъде и да не гледам назад. И като посетя старите места не ми е мъчно, защото те вече не изглеждат така, хората ги няма, изобщо са други места вече, тепърва ще бъдат ценни за някой друг, а аз просто си пазя спомените и ги нося със себе си. И междувременно създавам нови.

Да, определено, въпреки че все още съм в разцвета на силите си – 35 г. От 10 години, откакто се роди първото ни дете, всяко лято ходим на море във Варна. Не знам, просто градът много ни харесва. Вече имаме 3 деца и най-много заради тях. За тяхна безопасност, по морето се ловят най-различни вируси. Стават инциденти, не дай си Боже. Ние сме по-спокойни, когато се намираме в голям град, където веднага може да се намери лекар специалист и евентуално спешна медицинска помощ. Защото 3 деца са повече от 1, та дори и 2.

Не знам, на много хора ще им се стори странно това. Но във Варна има някаква магия, просто много ни допада градът. Миналата година бяхме всички заедно. Първата ни година с първия ни син. Бяхме още във влака, когато на хоризонта се появиха огромните морски кранове. Тогава синът ни беше на 1.5–2 години и извика: „Тате, кан!“. Толкова силно започна да вика и да подскача, че целият вагон с хора започна да се смее. А детето ни сияеше от щастие. Много дълбок и силен спомен остави това в мен.

Следващото, което остави незабравим спомен, беше влизайки в Морската градина. Все още не се виждаше морето. Има една алея, по която, когато вървиш, постепенно морето започва да се появява на хоризонта. Понеже детето тогава беше много малко, от неговата гледна точка морето не се виждаше. Аз го вдигнах на конче и изведнъж – о, чудо! „Татеее, морето, морето!“. Това е един от най-разтърсващите ми спомени с детето. Никога няма да го забравя.

Ето че той вече е почти колкото мен на височина, само една глава ни дели. Точно днес той ми спомена: „Тате, помниш ли как ме вдигаше на конче, за да видя морето отдалеч?“. Аз му казах, че и тази година ще го вдигна, при което той ми каза: „Не, аз вече мога да го видя сам. Ще вдигнеш Гого и Влади.“ Другите ни по-малки деца.

И изведнъж ми стана едно, как да кажа... Осъзнах, че този момент вече няма да се повтори с първородния ни син. Почувствах лека тъга и носталгия. Това беше нашият малък семеен ритуал, когато ходехме на море. Е, да, сега пак има кого да вдигам на конче, поне това ме утешава засега.

Ходим на същите места, които 10 години подред посещаваме. И наистина седя там и си спомням за отминалите лета, как тичахме, играехме, скачахме и крещяхме по плажа. Осъзнавам, че в момента живея златните си години от живота. Но въпреки това усещам как времето ми постепенно изтича, като шепа пясък между пръстите на дланта ми.

Трябва да се настроя, че оттук нататък децата ни ще продължават да растат. И тези моменти ще стават все по-редки и по-редки. Затова за мен свободното време е най-ценно за сметка на работата и парите. Тези моменти нямат цена! За това ценете това което имате. Обръщайте повече внимание на семейството си за сметка на останалата работа. Защото един ден ще останат само спомените!

Днес ходих на преглед с едната щерка. Избрахме  нарочно в голяма, удобно разположена в центъра клиника, с идеята на есен, като влезе ( и тя, и сестра й ) в университета,  да й е близко.
Стана ми носталгично, даже й казах, че сигурно следващ път ще ходи без мен ( тук ми се искаше емотикон, но даже не знам кой)

Не, че тъгувам специално. Има някаква сладка носталгийка по времето когато съм била тийн или 20 годишна, но не ми е мъчно или гадно. Още ми е интересно да видя как ще се развие живота по-нататък. 41 изобщо не е края на вършенето на важни неща, аз тепърва започвам ,:sunglasses:. За мен до тук бяха свършени задължителните работи, а от тук нататък приятните избирателни работи следват.

Не. Всеки приключил етап ми се струва толкова далечен, като в някаква паралелна вселена, чак нереално. Остаряла съм, да, откакто съм на сегашната си работа започнах и рязко да побелявам, но и нямам усещане, че съм пораснало момиче - жена съм и повече ме притеснява как бързо лети времето и неяснотата занапред, отколкото отминали неща. Мисля, че съм се помирила с миналото.

Не знам какъв мозък имам, но редовно в съзнанието си преживявам моменти от миналото, почва се от 1 клас нататък, спомням си всичко в невероятни детайли. Местата не ми “говорят” аз си ги запечатвам, както са били в съзнанието. Сега и да отида всичко е различно. Песните изкарват по скоро спомени на повърхността. По младостта не тъгувам, но не мога да възприема как всичко минава като миг, вчера родих, всичко ми е пред очите, а то минали близо 10 години.

Аз не тъгувам. Спомням си как е било. Млади, с доста по малко финансови възможности. Имаше хубави моменти и забавления, но като отида сега се радвам на по- хубав хотел и на удобства. Не ми липства старото, радвам се на живота сега. На 39 годи и съм и според мен в момента съм в най- хубавата си възраcт.
Детето е вече по- голямо, на работа всичко върви чудесно, ипотеката е погасена, има пари за хубави почивки. Никога не съм очаквала че на почти 40 ще се чувствам по-добре отколкото на 20 но е факт.

преди 10 години животът беше много по-хубав, без co-vid, войни и подобни тъпотии, бях в двайсете си години без травми и без антидепресанти, светът беше цветен, а сега тук-там хубаво, тук-там гадост, тук-там травма и тъй...

Странното е, че това съм го чувала от много хора. За мен красотата на младостта е несравнима. Най-хубавите моменти са ми по някакви супер мизерни лагери, най-вкусните вечери са в 2 през нощта да ям дюнери на пейки. Времето на безкрайните възможности.
Наскоро един приятел с много възможности каза, всичко да ми вземат, на улицата гол и бос да ме пуснат, но да съм пак на 20, давам си всичко за младостта.

Хората сме различни, аз всичко бих дала, само и само да не се връщам пак на 20-сет и да преживея всичкия стрес, борба и страх във всички възможни сфери от живота. Екстра си е на 50-сет.
То зависи и кой как си е подредил живота. Ако си оплескал всичко, може и да искаш пак да се върнеш и да го изживееш наново, вероятно, за да поправиш грешните избори, ако си направил такива.

Честно казано - на 20 не съм се имала за по хубава от сега, напротив опитвах да съм по калъп на обществените разбирания и порядки. На 40 обаче - аз съм калъпа и съм в комфорт със себе си и се харесвам вероятно повече от преди. Обаче сега знам какво мога а преди бях неуверена в себе си… 20така беше стресов, рисков и напрегнат. Дори и да съм поотпусната сега - какво от това, всичката оная 20 годишна красота не ми донесе милиони или кой знае какви богатства…бях неопитна, неошлайфана, сега съм  далеч по-съвършена като личност в сравнение с тогава.

Дамата под 40 не е стара, за каква младост се жали.

Не ща да съм на 20, между 30 и 40 си е най-добре. На повече от 40 съм, и двете десетилетия съм ги минала, да не каже някой, че гроздето е кисело.

Не, не тъгувам по младостта си и не изпитвам тъга или носталгия когато посетя място, където съм ходила или живяла като малка. Аз съм вече на 55г, доста стара и от младостта ми е изтекла много вода. Някои от градовете, в които сме живяли са неузнаваеми и нямат общо с това, което са били през 70-те и 80-те.

Не се привързвам към географски места, защото често се местихме и като ходехме на ново място знаех, че няма да се задържим.

Трудно преживях втората емиграция и Лондон много ми липсваше дълго време, но не градът, а моминския начин на живот. Чаках с нетърпение да идем там. С времето приятелите ми се преместиха, изселиха, пенсионираха и повечето вече не живеят там. И като отидем, все едно отиваме в нов град.

От Черноморието имам много хубави спомени, но не съм ходила от 40 години и нямам намерение да ида. Мирише ми на водорасли и тиня. Никое друго море не ми мирише толкова неприятно. Гърция също не ме блазни и не мисля да ходя там.

Верно е , че градовете се менят и то скорострелно, като хората.