ИМАМ КНИЖКА ОТ ГОДИНИ КАК ДА ПРЕОДОЛЕЯ СТРАХА И СЕДНА ЗАД ВОЛАНА

  Автомобилът е удобство и независимост.Всеки млад шофьор е преминал през чувството на страх и неувереност.Мен неволята ме научи.С две деца и съпруг,който пътува и липсва с месеци беше неизбежно...Както са писали останалите,трябва желание,търпение и спокойствие.Първо пробвай на извънградско,след известно време започни да караш в града.Наблегни на уменията си при паркиране!

Аз карах първо на много кратки маршрути, едно и също. Като отработиш маршрута и усетиш колата, започваш да променяш по нещо на всяка обиколка - не в тази уличка, в другата, няма да паркирам напред, ами назад...и така, лека-полека, се усвояват нещата. Аз все още треперя, когато трябва да направя нещо, коевто не съм правила досега, страх ме е. Например в първия проливен дъжд, в първата снежна буря, като карах, направо щях инфаркт да получа. Видях, че няма нищо кой знае к'во и вече не треперя

Запиши се на опреснителен курс, като за начало! Дано попаднеш на свестен инструктор, който да ти вдъхни кураж и отговорност.
После почни да шофираш в неделя, когато дижението е по-слабо. Постепенно ще свикнеш, ще опознаеш светофарите и поведението на другите по улиците. Внимавай много с опасни пешеходци, които мислят, че шофьора ги пази и с шофьори на скъпи коли - те пък си мислят, че са единствени!

Според мен, ако си неуверена в себе си и нервна, откажи се. Шофирането не е за всеки!

Аз съм шофьорка от скоро (по книжка). Карала съм сама няколко пъти, защото се наложи и няколко пъти като сме на гости по-надалече и мъжът пийне. Не ме е страх, обаче като чуя паркиране получавам криза. Търся места където има 10м място минимум. И незнам на това как да се науча. То на тоя курс дето го карахме 2 пъти паркирахме и то аз само гледам като теле в железница, пък инструктора върти волана и айде разбреи кво стана. 

Абсолютно те разбирам, защото и аз допреди няколко седмици бях в твоето положение. Но реших, че не мога повече да се бутам в градски транспорт и да чакам на студа по спирките (особено сега като съм бременна  ) и бях абсолютно решена да се науча да карам и да си карам сама. И така започнах да карам с мъжа ми до мен, естествено отнесох доста мърморене и нерви, че той не е от най-спокойните 
След това започнах сама - първо в квартала, а после и до работата. Но и аз, както е писала baumy първо подробно си минавах маршрута наум - къде какво ме чака и къде особено да внимавам. И смея да кажа, че постепенно свикнах и с колата и със самото шофиране. Важното е обаче да не се страхуваш и да не се паникьосваш - когато се паникьосваш, правиш повече грешки.

И аз не шофирам, карала съм няколко месеца преди 6 години, когато взех книжка, но не ме влече шофирането никак. Така че аз и желание нямам да седна зад волана. В Плевен, където живея таксито до навсякъде е 2-3 лева, има и кой да ме кара, ако се наложи. В София всичките ми приятелки са с коли и пак има кой да кара вместо мен. Единственото неудобство е, че понякога взимам рейс София - Плевен, но тъкмо изчитам една книга и пристигам, така че не е толкова страшно.

  Здравейте, девойки. Никога не съм си и помисляла, че ще стана шофьорка. Винаги съм изпитвала ужас. Но преди две години гоямото ми детенце се разболя от тежко хронично заболяване и се налагаше да го водим на прегледи всяка седмица. Живеем извън града, съпругът ми е постоянно зает и се налагаше аз сама да го водя по прегледи. Съпругът ми винаги е настоявал да се науча да шофирам и за пореден път настоя. Вече не можех да откажа, налагаше се заради детето. Не мога да ви опиша какъв ужас беше за мен шофьорският курс. Слизах от колата абсолютно мокра, докато шофирах стисках толкова силно волана, че кокалчетата на ръцете ми побеляваха. Благодарна съм на инструктора ми, който има търпението да ме научи и изтърпи докрая на курса. Естествено, че ме "скъсаха" първия път на изпита , то и втория път бях за "късане" ,но ме пуснаха......
  Взех книжка, но не започнах да карам, защото ужаса си беше  останал. Донякъде докато карах курса, се бях поуспокоила, защото инструктора можеше да реагира по всяко време, а и беше спокоен човек. Но съпругът ми явно не е такъв ( поне що се отнася до "съкровището" му - колата)Постоянно ми крещеше :" Не натискай постоянно съединителя, не карай само на втора, не чуваш ли двигателя......Казано честно чувах двигателя на колата, усещах някакво усилие от страна на горката колица, но не знаех в никакъв случай какво иска от мен. А пък за паркиране и маневри да не говорим. Нямах ни най-малка представа накъде отива колата, аз накъде въртя волана, тя накъде ще тръгне. Трагедия с елементи на комедия. На всичко отгоре съпругът ми купи още една кола, която аз трябваше да карам, но аз така и не можех да карам. Той крещеше, аз ревях на волана. И спрях изобщо да опитвам. Няколко месеца колата стоя самотна пред къщата.
  Един ден (с помощта на баща ми )започнах да шофирам из селото. Свикнах с движението на колата, с габаритите й, започнах да чувам двигателя и да разбирам защо толкова жално вие. Усетих движението, волана в ръцете си. Започнах сама да паркирам. Опитах се и успях- вкарах колата в двора, после я изкарах, после пак я вкарах. И така сама за няколко седмици преодолях страха и овладях колата. Но трудното предстоеше - трябваше да отида с детето до града. Съпругът ми работи в началото на града и аз без проблеми стигнах до службата му. В града карах аз и пак се започна : защо така , не я ли видя тази кола, можеше сто пъти да минеш на този светофар...Край това беше. Цялата ми увереност, която бях придобила от шофирането сама се изпари. Повече не позволих на съпруга ми да се качва с мен в колата.
 Следваща седмица отново трябваше да водя детето на преглед. Тръгнах сама с детето. Малкият през цялото време пищеше, че иска баща си и риташе седалката ми. Но аз се справих, макар че беше час "Пик" и движението в града беше натоварено.
 Справих се и съм горда. Това е най-голямото ми постижение, защото никога не съм искара да шофирам, преодолях ужаса си . Мога да ви кажа, че ми доставя удоволствие да шофирам, все още се страхувам, но карам бавно и си отварям очите "на четири".
 Преди мен някой беше писал, че да имаш автомобил е удобство и независимост. Така е чувствам се свободна и независима. Когато имам дори и малко свободно време, качвам се на любимата ми колица и изчезвам. Все пак съм благодарна на съпруга ми, че настояваше да се науча да шофирам, въпреки че толкова много ме тормозеше докато се учех.
  

Еее, стига глупости сега! Колко от вас са били уверени и спокойно още на първия час след като са си взели книжката? Аз пък познавам много добри шофьори, които са били нервни в началото, според мен е абсолютно нормално! Даже противното е опасно! Страхът пази

Мама Нина1,благодаря ти за хубавия пост.    Вдъхва кураж и звучи позитивно. Имало надежда,значи    

Аз имам книжка от много години. Отскоро шофирам. За свое успокоение взех няколко опреснителни часа с инструктор. След това започнах да шофирам първоначално на по-малки разстояния като взимах мъж ми до мен да ме предупреждава при нужда.
После увеличавах разстоянията и сложността и сега съм доста спокойна като шофирам.
Е, наистина неволята беше най-сериозния стимулатор, че мъж ми няма книжка...

мацки много,много ви благодаря, като чета това което сте ми написали си казвам има надежда и ще пробвам пак този път по сериозно.на първо време с някой друг опреснителен час и после сама

И аз така. Само дето годините са не 6, а 18. Да са живи и здрави таксиджиите. Макар че има моменти, в които ме е яд, че не шофирам. Но се успокоявам при всяко паркиране на возещия ме

Имам приятелка, две коли си стояха пред тях, страх я било да кара, аз я навивах да си измисля къси маршрути, първо до кухнята, после до някъде си...Сега на слиза от колата ,каза че не може да си представя да е без кола.
Аз също  имах  книжка от няколко години, но не съм карала, не ми се е налагало.
Моя страх си го пречупих в не много  подходящ момент, бях бременна и се налагаше да започна да карам.

И аз съм такъв идиот, имам книжка от две години,но само като си помисля да се кача да карам и изпитвам ужас.Много ме е яд за което,защото е невероятно удобство,а не да търча през целия град като луда,но... Когато изкарах книжката исках мъжа ми да сложи педали и от неговата страна  той обаче каза,че така никога няма да се науча да карам. Имам невероятни преживявания с колата,ошашавих колите на съседите при всяко паркиране или излизане Сега се пазаря за автоматик,но опити ще правя от пролетта, сега на това време и поледици в никакъв случай.
Проблема ми е че много мисля,сега как,какво,що??? а колата си върви и хич не чака моето решение.