Семейни трагикомедии и битовизми

Все се каня да пиша за Ромео, а вие започнете друго нещо - и аз да не остана назад...
Само да довърша за онази седмица на ужасите - така съм я кръстила някъде дълбоко в мен... За тази с банята на вилата иде реч... Споменах, че малкия син го хвана разстройство ... До вилата живее едно семейство - с животновъдство се изхранват хората (от тях ми е млякото), гледат свине, крави.... Синчето им колкото моя малкия - играят си заедно. Та, те имат каруца и кон. С тях щели да ходят да берат круши, та пита моя син - можело ли с тях да иде - може! Оттам разстройството, де. Щото аз вечерта го нахраних с лютеница и прясно млекце, той преди това ял крушки...и такаааа... Онази нощ ми побеля косата, пък майката на майстора сигурно са и горели ушите месеци след това. Но не това е повода ... за каруцата иде реч. Та таз каруца - голяма атракция, мойто чедо - градско дете, къде е видело таквиз чудеса ... голям мерак за коня, за возилото... все там кисне. Та докато си калявам нервите с неволите теракотени, съседа взел да пренася тор (свинска) от точка А до точка Б, по причини известни само на него... Мойто мекере - там! Яздят се отзад на каруцата и возят свинска тор с пълна сила. Та след поредното товарене, бащата им казва тръгваме хванете се - неговият се хваща, ама моя- във вихъра на танца, пляска със ръце - щастие голямо! И също като приказката за чичо Пейо, човека рекъл "Дий" и кончето тръгнало... с него и каруцата...и всички които се държели... След миг в безтегловност, земята (по точно - онова което товарели) притеглила моя прекрасен русокос син... Нали знаете как се прави отпечатък на снега... е - същия, ама в друго направил той... Иде ми - дрехите му подгизнали, в косите му се оплели... , ушите му пълни... Ох, казах, че неща да си спомням! Обаче - 1. Нямаме баня 2. Поради текущия ремонт - нямаме и бойлер ... На чешмата в градината търках и плаках, плаках и търках, после само плаках.... И всичкото това, заради едната гордост - да ме види мъж и свекърва - каква съм умница, каква съм вредница и оградата направи и банята...

Пешеходке, много ме разхили. А си представям как си го окъпала синковеца със сълзи... 

Силвана, това се казва ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ

Като четох за преносвача на тор и сълзите на пешеходката се сетих как за първи път правих пълнен шаран.
Такааа, аз съм на около 28 години и все още готварският ми талант е в зародиш. За Никулден решавам да покажа колко съм неотразима и се обаждам на свекър ми да ми купи шаран и да го донесе у нас защото на вън е студено и не мога да разкарвам престолонаследника по магазините. Свекърва ми звъни и предлага направо пълнен да ми направи и да ни го донесат само да го опечем, но аз не та не. След час шаранът е доставен и аз се заемам да го чистя. Той обаче гадината не се събира в мивката и аз съм го попрегънала малко. Щом се опитам да направя нещо той се хлъзга като жив и на мен започва да ми става гадно. Лея едни сълзи (не за шарана, а за това че съм се натресла така) и мачкам ли мачкам рибока в стремежа си да го обезлюспя и да му порна корема. Аз го натискам той се мести. Вече ми идва да го метна от прозореца и да зарадвам котаците, ама вече бях поканила свекър и свекърва на шаран, та продължавам героично да се боря. Най-после успявам да му разпоря корема. Вадя вътрешности и изведнъж страшно гадене. Тичам в тоалетната, после пак при шарана. И така -шаран тоалетна, шаран тоалетна докато приключа с  чистенето на рибока гаден грамаден. В това време звъни любимия и пита ще ядем ли шаран, а аз докладвам че току що съм го изчистила най-после. Вместо да бъда похвалена за героизма от другата страна се чува " Ама коте, ти сигурна ли си това е шаран, баща ми ти е погодил номер и е купил кит. "
Както и да е шаранът е напълнен и опечен. На вечеря всички ахкат, охкат, ближат пръсти, а аз току пребледнея и тичам в тоалетната.  При едно от поредните връщания чувам как свекърва ми съска на сина си "... ученичка в първи клас, бебе, че сега и трето. Не виждаш ли колко е слабичка, да беше почакал малко..."

Леле, бабче, хем умрях от хилежи, хем евалата давам на свекърва ти как те мисли женицата.

Тя Бог да я прости, беше най-милият и всеотдаен човек, който можеш да си представиш. Нейна е и крилата (в семейството ни) фраза "Син ми е, ама е мъж. Мъж ли е - не ми го хвали"

Все повече се убеждавам, че добрите свекърви са плод на добри свекърви. Да му мисли снаха ми  

Присетих се нещо. Сигурно и вие сте се чувствали не на мястото си някога. Ще излизаме с един Убавец. Къде ще ме води-изненада, но много моли да съм с онази рокличка, специалната. Натрунзва се беболинка в балната рокля, мазила, помади, всичко. Взима ме с такси, брех, викам си, дали съм достатъчно официална, щото бална, бална, ами си ми е скромна роклята за това, което си представях. Пепеляшка е на селска вечеринка спрямо фантазиите ми...Стигаме пред заведението и какво бе изумлението ми като разбрах, че нашият ме завел в джаз клуб. Вътре едни артистични рошльовци, брадясали и невчесани, с протрити дънки, а моя милост-с балната рокля. Откроявах се като леке на блуза от останалите. Чак после обясни момчето, че имал предвид късата ластична рокличка, ма и така му оттърваше, всички мене да ме гледат...

ех, как си мечтая за един джаз клуб тук и с бална рокля ще ходя, ако трябва. Ама няма - пусто все чалгаджийници....

Момичета споделям с вас разказ на един приятел, който предполагам вече е публикуван в някой от Търновските вестници (не приятеля, разказа ). Малко е дългичък и ако ви досади не го четете, но ако го прочетете ще се разревете от смях, обещавам. Та ето го разказът:

ЗАЩО  НЕ  СЪМ  ЙЕТИ?!

   Старата година свърши под знака на значимите открития, станали с помощта на надписите – писма на древните към нас, а както гледам и новата започва епистоларно.
Не бяха минали и три часа от данданията по посрещането на 2008-година, когато в моя нестабилен сън зазвъняха хиляди сребърни камбанки. То самият камбанен звън не е нещо лошо, дори може и да е приятен, но всичко си има граници. Обаче звънците в моя сън продължиха дяволски дълго. Аз си запушвам ушите, но пронизителните звуци не спират. Моят новогодишен сън се превърна в истински кошмар.
След пронизителният звук настъпи смразяваща кръвта ми тишина. Ослушвам се, а липсата на звуци карат сърцето ми да спре. Ушите ме болят, а мозъка трескаво се върти из черепната ми кутия. Отварям подпухнали очи и се вглеждам в голямото черно всепоглъщащо петно на мрака.
Хората често забравят факта, че понякога мисленето може да бъде болезнен процес. Стискам зъби и така постепенно разбирам, че всъщност моя сън има едно съвсем банално обяснение. За това ми помага персоната, която се е изтегнала на леглото до мен. Тя уж спи, но в съня си ми говори със заповеден глас: “Някой звъни, върви да отвориш!”. Ставам и разритвам някакви бутилки и остатъци от празнична украса, размесена със салата и парчета от мезета. Дори и не светвам лампата, защото проникващата през пердетата призрачна светлина ми показва вярната посока. Това безплатно “неоново осветление” се излъчва от натрупалия от три дни пухкав и дълбок сняг, навалял за радост на децата.
Отварям вратата и виждам, че снежинките отново падат и заговорнически са затрупали всички ланшни следи. До моят праг лежи един дебел плик, а от него навън водят странни и закръглени стъпки. Озадачен ги следвам, а те ме извеждат на двора и ме отвеждат до двуметровия снежен човек, след което се губят под неговото тантуресто тяло.
Учудването ми не трае дълго, защото едно отдавна забравено чувство ме извади от многовъпросителния унес. То ме накара светкавично и на подскоци да се прибера в топлата стая, защото пронизващия студ ми напомни, че съм забравил да си обуя обувките.
Сядам на един стол, разположен в гостната и започвам да си топля и разтривам посинелите крака. Топлината бавно се възвръща, а аз се сещам за писмото. Верен на правилото “Любопитството уби котката! Цък-цък, язък!” бързо излизам, вземам плика и се връщам на вече затопления стол. Запалвам спокойно осветлението, защото всички са се сврели къде ли не и около празничната трапеза се нахождам само аз. Внимателно си слагам очилата и бавно зачитам обемистото послание:
“- Драги ми, Анониме! Позволявам си да се обърна към вас на малко име, защото сте ми тъй близък, а вашата фамилия, макар и великолепна, ми е много далечна. Пише Ви един редови снежен човек, който през тези прекрасни и студени дни бе направен от децата на  двора.
Както и Вие знаете, от доста години не е падал такъв хубав и дълбок сняг, което е в ущърб на нашата снежна популация. Ето защо за близките 5-6 години аз съм единствения качествен представител на моя вид, гордо вирнал метлата си на вашата улица.
Тази дългогодишна липса на добър снежен човек, накара вас хората да забравите и последните патриархални ценности и да се превърнете в едни безценностни хулигани.
За какво ли ви говоря!? Става дума за проявата на едно въпиющо неуважение от страна на човеците. Не мина и половин час от момента, когато добрите деца ме направиха и ми забиха червения морков. Смрачи се малко и при мен дойде една бабушкера, която ми открадна носа-морков, за да си нахрани, както сама каза, зайците. След този зверски вандализъм аз цяла нощ стоях и треперих от гняв под лавината от подигравки на един противен бухал. На другия ден децата видяха моето безносо падение и цял ден се надпреварваха със познатата злобна бабушкера, а печалния ми нос поне десет пъти се появяваше и изчезваше. После тази безкрайна надпревара омръзна на моите приятели, пък и майките им ги нахокаха, че заради един ненужен, повтарям ненужен, снежен човек лишават семействата си от витамини. В края на краищата аз пак си останах без нос.
После настъпи синята вечер. Аз си напълних ушите със сняг и се подготвих за бухалските обиди. Все пак глухотата ми не беше пълна и по едно време дочух стъпки. Те отвориха една нова страница от моето страдание. Един мъж, с нос по-червен от моя и със дъх по-убийствен от топлия вятър дойде при мен и ми втъкна една кисела краставица, вместо нос. Така бе сложен край и на последните традиции. След половин час дойде втори пияница и си взе краставицата, за да си мези. После пак дойде първия и отново ми заби поредното краставичарско падение, а след него отново дойдоха и ме лишиха, дори и от него. И така до зори...
Сега отново съм без нос. Та поради тази причина съм принуден да се обърна към вашия морал и да ви помоля да ми помогнете! ”. Писмото бе подписано: “С уважение, Ваш Снежко”.
Наистина, много печална история. Решението бе трудно. Аз се изправих, отидох до елхата и от купчината с подаръци взех един китайски пластмасов морков и с него възвърнах достойнството на Снежния човек. Второ писмо не получих от него – значи или е доволен или ми се сърди.
ВЕСЕЛА НОВА ГОДИНА И БЪДЕТЕ ЧОВЕЧНИ!
АНОНИМ ВЕЛИКОЛЕПНИ

О, не, вие не сте хора, вие сте садисти! 
 

 Що бе, позаболя те малко корема от смях и ги обяви за садисти Дай боже повече такива садисти във форума, че аман от тъпи теми, няма да цитирам, щото ще ми трябват много страници. Продължавайте момичета   

Ми  то от народа зависи...Много се слушат и харесват пусто тези чалгаджийки...

Значи, моя милост сравнително невръстна, тъкмо се научила да пише, 4-5 годишна. И други дейности научила-недонаучила, но всичко е в мъгла и се смесва... абе един творчески хаос.
Та един ден от този период майка ми влиза в тоалетната и установява, че наличното там хартиено руло е надлежно надписано като част от личната ми библиотека:
"Дупена книга на...."

Десетина години по-късно брат ми и баща ми играят шах на таванския балкон (една красота метър на петдесет сантиметра, ама иначе много кокетно, с парапетче от ковано желязо), аз и майка ми правим обяд в лятната кухня (представляваща остъклена тераса от другата страна на къщата (ъгъл деветдесет градуса, да го кажем). Майка ми казала да ги извикам момчетата на вечеря, ама кой ще си мори краката да качи един етаж стълби, че и завъртяни... отварям прозореца и викам с пълно гърло "заповядайте на обяяяяяяяяяяяяд!" - после ме скъсаха от бъзик как съм поканила цялата улица....