Накратко моята история. Женен съм от 11 години – имаме две прекрасни деца: Калоян и Самуил. Още преди да се оженя се преместих да живея в апартамента на съпругата, независимо че там живееше тъщата и балдъзата. Преценихме че този вариант за момента е най-удачен. Бремеността изпревари малко събитията – както доста често се случва, се получи случайно. Изправени пред дилемата дали да се ражда това дете и двамата реагирахме малко объркано (учихме се в движение един вид). Докато аз все още не се чуствах сигурен, че ще мога да се справя сотговорностите при отглеждане на едно дете от към материалната страна, то при съпругата ми стоеше въпроса, дали тя го иска това дете. Липсата на достатъчна доза ентусиазъм от моя (както и от нейна) страна се изтълкува като нежелание или несигурност, и в последствие се превърна в една от основните тези за упрекване. Въпреки обстоятелствата обаче, заедно решихме да се роди това дете и да сключиме брак. Последното се „наложи” тъй като все още не беше толкова разпространено съвместното съжителство, и роднините си „казаха” своето мнение по този въпрос. Трябва да призная че и аз дълбоко вътре в себе си някакси не бях очарован от едно такова съжителство – нещо ме „теглеше” да се бракосъчетая, да мога да казвам: „ето, аз вече съм семеен мъж”. Първите няколко години минаха бързо и неусетно в различните тревоги и притеснения, които съпътстват задължително едно младо семейство. Към това трябва се добави, че ние „наследихме известно количество негативизъм” от нейните родители – старо обзавеждане, режийни сметки, липса на нормални взаимоотношения с родителите ни. И в двете семейства са на лице разводи.
Майка ми се е развела почти веднага след моето раждане, а пастрока се е появил към третата ми годишнина. Никога не успяхме да изградиме близост и разбирателство с майка ми и баща ми. Самото възпитание е преминало в относителна бедност (нямаше кой да им помага особено) и суровост като отношение. Мога да дам пример, че прегрътките и добрите думи (като хвалене и поощряване) са били по-скоро рядкост отколкото ежедневие. В допълнение към това, като се добави и преместването в чужда държава, неизбежния конфликт с „местните” – хора, нрави и институции, то се получава едно не особено сполучливо детство. Компенсирах с книгите и всичко останало, което можеше да ми даде някакъв стимул и възможност за принадлежност – спорт, хоби, компании и т.н. Твърдо бях решен да направя всичко възможно да избегна това, да спестя на своите деца тази „страна” на живота. При съпругата ми развода на розителите е станал по време на гимназията и като цяло е малко или много „загадъчен” не само за мен, ами и за всички останали близки и познати. Не се говори за тази страница от живота, а в редките случаи, когато е ставало на въпрос, се казваха травиални неща, които не обясняваха ситуацията. От всички в семейството, моята жена е изживяла най-емоционално тази раздяла – години след това, при случайни срещи със собствения баща тя изпадаше в особено състояние (треперене на гласа и ръцете, изпотяване, притеснение, изчервяване и др.) Всички опити от моя страна да науча подробностите за този епизод от нейния (техния) живот се посрещаха с неохота – „нищо особено не е станало”, ми се отвръщаше.”Просто в един прекрасен ден, този човек (баща и) изведнъж започна да пие, да прави скандали, да ходи при друга жена и така...”
Но да се върна на нашия живот. Малко след като заживяхме заедно, тъщата се отправи на гурбет в чужбина. Едно и признавам на тази жена – никога не съм я виждал или чувал да хленчи. След като я съкратиха от работата, и неуспешните опити да намери друга подобна (а и не само – каквато и да е, но това бяха трудни години, за които сами може да си спомните), тя се принуди, както хиляди българи да търси късмет в странство. Тук останахме ние и балдъзата, която караше първата година след завършването на средното си образование. Тя работеше и кроеше планове за своето бъдеще, и съвсем естествено се стремеше да има известна самостоятелност, която влезаше в конфликт с желанията и разбиранията на нейната кака (моята съпруга). Независимо, че заставах винаги зад съпругата си в битовите спорове, аз все пак се опитвах да бъда и помирител между двете страни. Постепенно нещата се изгладиха, малката ни напусна – изнесе се да живее в друго жилище, стана студентка и започна работа. Останали сами ние се отдадохме на семейния живот – гледане на сина, кроене на планове и малко забавления (защото финансите никога не са били в особен излишек). Сметките постепенно се изчистиха (тъщата помагаше много за това), ние малко или много се „поотракахме” в самия процес на гледане на малкия. Аз по това време все още се „отърсвах” от старите навици – все ми се искаше да се виждам с приятели (от тези, с които обикаляхме заведенията), да имам някаква лична страна от жимота. Мога да кажа че по това време все още пиех в достатъчни количества – дали по инерция, или от самото естество на работата (до тогава работех в голям хотел), но това ми се виждаше в реда на нещата. И да не забравя, че след като станах семеен, аз на практика намалих количеството и честотата на консумирания алкохол. Това много дразнеше моята половинка и това е разбираемо – отрицателно отношение към алкохола заради бащата, собствена неприязъм към него и представата и за отговорностите и поведението на един баща. Така неусетно ние стигнахме до първия по-сериозен конфликт. Вече не си спомням от къде всичко е започнало, и как се е получило, но резултата беше факт – раздяла. Аз се изнесох от апартамента за един дълъг период, в който се виждахме само за да и дам пари за детето. Нямаше никакви изгледи да се съберем отново – къде от гордост, къде от глупост, но ние се избягвахме, не се търсехме. Не мога да кажа някакви подробности относно този период що се касае за нея, но при мен нещата бяха в края „пред изпускане”. Дотолкова се измъчвах, че душевната болка прерастваше във физическа, и застрашаваше да прелее в някакъв вид заболяване. Всички мои близки и познати се опитваха да дадат някакъв съвет за изход от ситуацията, но като цяло мнението на всички беше, че просто трябва да го приема така, както е в момента. В редките случаи, когато идвах да си видя с детето и имах възможност да се видя с нея, освен да се пуля с влажния поглед на влюбена крава, се опитвах някак да подхвана разговор в който да започнем да търсиме изход от създалото се положение. Желанието за събиране беше преди всичко мое – тя до последно си отстояваше мнението, че ние не можем да живеем заедно, понеже не се разбираме, спориме и се караме. Имаше и някои други фактори, които също се изтъкваха, но това беше „лайт-мотива” на нейното мнение. Аз от своя страна акцентирах основно на нашите задължения спрямо детето, чисто човешкото качество за промяна (стига да има желание, всеки човек може да се промени) в личен план и реконструкция на схемата ни на живот. В крайна сметка събирането се получи и започна един период на блаженство и разбирателство.
Мина се година и нещата започнаха да се влошават. От една страна спаднаха доходите – мен ме съкратиха и за една година не успях да се съвзема и да си намеря някаква работа. Тежко го изживях този период, но накрая все пак нещата се поуспокоиха. Тя започна работа (намерихме нещо, което да ни устройва и двамата, макар че доходите бяха минимални). Поради естеството на новата ми работа, ми се налагаше дълго време да отсъствам от дома. На практика в месеца ми се събираха максимум по 5-6 дена да съм там, като основно бях там през ноща. Това неизбежно допринесе за втория срив в нашите отношения. Стреса от работното място, високите изисквания налагани ни от живота и нашето лично „изкривяване” в крайна сметка ни доведоха до втората раздяла. Продължила сравнително кратко (за около месец-два), тя също така се дължеше на временни финансови затруднения. Или може би е редно да кажа че това е бил повода, докато причината за конфликта се намираше в откритото нежелание от нейна страна да се съобразява с нормите и правилата, за които се бяхме разбрали че ще спазваме и неразбирането от моя страна на нейните мотиви и сигнали. Макар и да осъзнавах че трябва още промяна от моя страна, аз започнах да осъзнавам че подобно отношение към ситуацията от нейна страна не се получава. В редките моменти когато успявахме да си поговорим, се стигаше до задължителното: „това са глупости”, „това сме го говорили хиляди пъти”, „това е, ако ти изнася – изнася, ако ли не – знаеш къде е вратата”. Оставайки в семейството аз интуитивно осещах, че губя контрол върху нещата, но се надявах, че намирайки се на „първи ред” в залата на нашето семейно щастие, ще имам подходяща възможност да променя ситуацията. Да се опитам да „прожектирам” красотата в нашите отношения, да акцентирам на това, кое е важното и хубаво, и да загатна какво щастие може да ни споходи.
Веднъж прекрачили невидимата граница на „редното и нередното”, за нас беше „сравнително лесно” да го повторим, в това число и помиряването. Събирането отново беше инициирано от мен, разговорите, срещите и компромисите бяха основно моя „специалитет”. Тогава се роди вторият ни син – иницииран от мен „фактор”. На сто процента бях убеден, че и тя го иска, и че това е детето на нашето разбирателство. Но не било писано и отново нещата се влошиха горе-долу след около година. Третия път разликата беше не в периода, а в качеството. Докато аз обитавах различни места (започвайки от приятели, познати, дори и работното място) за период от около два месеца, и се борих с мизерията (както в буквалния, така и в преносния смисъл), тя започваше да придобива относителен стабилитет. Връзката и с майка и се задълбочи, балдъзата също оказа своето влияние в/у нея. Срещайки подкрепа и разбиране от страна на роднините (нейната половина), тя постави основи за едно бъдещо сериозно разминаване между нас. В този период ми се струва,че започна да се формира линията, която към днешния момент, очертава насоката в която се развиват нашите отношения. Най-общо казано това е отрицателно отношение спрямо мен и моите усилия, както и разбиранията ми за нещата в живота. Нито съм полагал достатъчно усилия, нито съм се справял добре с проблемите и задълженията. Човек не можел да разчита на мен. Имал съм „идиотски” разбирания за някои неща в живота. Накратко – лош избор. При това, без перспектива – никой не вижда оправия при мен. Докато в началото на нашия съвместен живот, нагласата и впечатленията и, спрямо същите тези параметри са били като цяло позитивни (защото все пак е имало какво да се желае повече – не всичко е било розово), то за последната година и половина, нещата са приели изцяло черни тонове. И това е не просто отчитане на фактите, защото наистина започнахме да изпитваме трудности да посрещнем елементарни разходи – режийни и за „укомплектоване” на децата. Някакси това учудващо се препокрива с това, което къде явно, къде случайно научавам (може пък и да си внушавам?; знае ли човек?) че си мислят и говорят за мен нейната рода и някои от познатите. Всеки нормален човек ще се съгласи, че такива „сатанински” индивиди, които са изцяло черни и вредни, на практика в природата не съществуват (изключвам световните диктатори). Но аз явно съм „удостоен” с честа да бъде включен в тази специфична група. В края на 2008 година, Октомври месец останах без работа – разболях се от пневмония, собствениците на фирмата индиректно ме информираха, че няма смисъл да се връщам. Търсих работа (накрая каквато и да е) седем месеца и се хванах на първата, където ме одобриха. Изкарах там докато не се раделихме, което стана на първи Февруари. Разбирах с цялото си съзнание и сърце, че това е краят – не както до сега, а истинският и необратим край. И това не просто ме измъчваше, а буквално разрушаваше. Отакзах се от всичко – като казвам всичко, имам предвид всичко. Работа и приятели, задължения и интереси, всичко материално, каквото до сега съм имал. Дори дрехите си оставих там – не да имам нищо, което да ми напомня за това, от коеот толкова ме болеше. Дори скайпа не ползвах, защото от там те си говореха с останалите (докато бях при тях). Така мина и рожденият ми ден (39 години – край на първото полувреме) – единственият човек, който ми се обади да ми честити празника, бе сестра ми и големият ми син. Месец след това съпругата ми се обади и ми съобщи, че са в болница с големия син – диагноза: диабет от първи тип (инсулинозависим). Каза ми да не идвам. По късно разбрах, че сина не е искал да вижд никого – в това число и мен. А малко след това разбрах, че тя е говорила с него и му е обяснила (което никога преди това не е правила), че: „ние с тати не се разбираме, и той повече тук няма да живее”. Като се добави към това и моята „изолация”, всичко това явно е послужило за „отключване” на заболяването – което е много тъжно и нередно, но вече е факт. Няколкото ми опита да си обмениме думи покрай тревогите, опитите ми да съм „наблизо”, бяха посрещнати на нож – „аз продължвам да съм на същото мнение”. Никога не съм искал да обвинявам за „разболяването” когото и да било, но отричането на този факт ме стъписва. И което още повече ме натъжава, е че в такъв момент, ние не се обединихме, не се мобилизирахме. Напротив, има практически нещо като дистанциране от страна на сина. И за това допринася и отношението на майката – ти можеш да разчиташ на баща си, винаги и във всичко (това е било до преди заболяването), а сега: ние ще се справим и сами (само те, без мен, но с родата). И така продължава вече месец – мина рожденият му ден. Сега е на почивка при баба си (тъщата), а малкия плаче и иска да отиде и той там. Мен това ме смачква – защото аз не мога да си го позволя (да го заведа където и да било сега в момента), и от друга, че вече нямам вяра на майка им. Тя може като едното нищо да остане там, без да се върне.....това е в сферата на предположенията разбира се, но на мен това ми минава през главата.
Това е в общи линии. Трудно може да се опишат едни единадесет години съвместен живот, пък било то и в няколко страници – много има да се описва, не по-малко ще се подмине, а всъщност е от значение. Сега на дневен ред пред мен стои следното – нашият статут като семейство тряябвада се изясни окончателно. За целта трябва да се отиде при специалист, който да си каже мнението, как стоят на практика нещата според него и какво може да се направи. Има два варианта за развитие – раздяла (развод) или събиране и съжителство. И в единия и в другия вариант ще има предписания и препоръки. Макар и да звучи някак минималистично, според мен това се доближава максимално до най-правилното в случая. И за момент трябва да се оставят всички тези наши сръдни и емоции. Трябва една трезва оценка на ситуацията, възможностите за развитие и избор от наша страна на един от вариантите. Написах всичко това, за да получа един вид „масовост” на мненията. Защото към момента съм в една не просто дупка, а цял един трап (от тези, където са по улиците). И измъкването от него задължително минава през „калиброване” на собственото мнение, която способност аз вероятно съм загубил вследствине на множество фактори и причини. Не че това мнение като цяло ще е толкова меродавно, но ще е донякъде показателно за мен самия, а защо не и на всички останали. Както се казва в една мъдрост: „това което ние хората сами си причиняваме, трудно може и враг да го постигне”.
Виж целия пост
Майка ми се е развела почти веднага след моето раждане, а пастрока се е появил към третата ми годишнина. Никога не успяхме да изградиме близост и разбирателство с майка ми и баща ми. Самото възпитание е преминало в относителна бедност (нямаше кой да им помага особено) и суровост като отношение. Мога да дам пример, че прегрътките и добрите думи (като хвалене и поощряване) са били по-скоро рядкост отколкото ежедневие. В допълнение към това, като се добави и преместването в чужда държава, неизбежния конфликт с „местните” – хора, нрави и институции, то се получава едно не особено сполучливо детство. Компенсирах с книгите и всичко останало, което можеше да ми даде някакъв стимул и възможност за принадлежност – спорт, хоби, компании и т.н. Твърдо бях решен да направя всичко възможно да избегна това, да спестя на своите деца тази „страна” на живота. При съпругата ми развода на розителите е станал по време на гимназията и като цяло е малко или много „загадъчен” не само за мен, ами и за всички останали близки и познати. Не се говори за тази страница от живота, а в редките случаи, когато е ставало на въпрос, се казваха травиални неща, които не обясняваха ситуацията. От всички в семейството, моята жена е изживяла най-емоционално тази раздяла – години след това, при случайни срещи със собствения баща тя изпадаше в особено състояние (треперене на гласа и ръцете, изпотяване, притеснение, изчервяване и др.) Всички опити от моя страна да науча подробностите за този епизод от нейния (техния) живот се посрещаха с неохота – „нищо особено не е станало”, ми се отвръщаше.”Просто в един прекрасен ден, този човек (баща и) изведнъж започна да пие, да прави скандали, да ходи при друга жена и така...”
Но да се върна на нашия живот. Малко след като заживяхме заедно, тъщата се отправи на гурбет в чужбина. Едно и признавам на тази жена – никога не съм я виждал или чувал да хленчи. След като я съкратиха от работата, и неуспешните опити да намери друга подобна (а и не само – каквато и да е, но това бяха трудни години, за които сами може да си спомните), тя се принуди, както хиляди българи да търси късмет в странство. Тук останахме ние и балдъзата, която караше първата година след завършването на средното си образование. Тя работеше и кроеше планове за своето бъдеще, и съвсем естествено се стремеше да има известна самостоятелност, която влезаше в конфликт с желанията и разбиранията на нейната кака (моята съпруга). Независимо, че заставах винаги зад съпругата си в битовите спорове, аз все пак се опитвах да бъда и помирител между двете страни. Постепенно нещата се изгладиха, малката ни напусна – изнесе се да живее в друго жилище, стана студентка и започна работа. Останали сами ние се отдадохме на семейния живот – гледане на сина, кроене на планове и малко забавления (защото финансите никога не са били в особен излишек). Сметките постепенно се изчистиха (тъщата помагаше много за това), ние малко или много се „поотракахме” в самия процес на гледане на малкия. Аз по това време все още се „отърсвах” от старите навици – все ми се искаше да се виждам с приятели (от тези, с които обикаляхме заведенията), да имам някаква лична страна от жимота. Мога да кажа че по това време все още пиех в достатъчни количества – дали по инерция, или от самото естество на работата (до тогава работех в голям хотел), но това ми се виждаше в реда на нещата. И да не забравя, че след като станах семеен, аз на практика намалих количеството и честотата на консумирания алкохол. Това много дразнеше моята половинка и това е разбираемо – отрицателно отношение към алкохола заради бащата, собствена неприязъм към него и представата и за отговорностите и поведението на един баща. Така неусетно ние стигнахме до първия по-сериозен конфликт. Вече не си спомням от къде всичко е започнало, и как се е получило, но резултата беше факт – раздяла. Аз се изнесох от апартамента за един дълъг период, в който се виждахме само за да и дам пари за детето. Нямаше никакви изгледи да се съберем отново – къде от гордост, къде от глупост, но ние се избягвахме, не се търсехме. Не мога да кажа някакви подробности относно този период що се касае за нея, но при мен нещата бяха в края „пред изпускане”. Дотолкова се измъчвах, че душевната болка прерастваше във физическа, и застрашаваше да прелее в някакъв вид заболяване. Всички мои близки и познати се опитваха да дадат някакъв съвет за изход от ситуацията, но като цяло мнението на всички беше, че просто трябва да го приема така, както е в момента. В редките случаи, когато идвах да си видя с детето и имах възможност да се видя с нея, освен да се пуля с влажния поглед на влюбена крава, се опитвах някак да подхвана разговор в който да започнем да търсиме изход от създалото се положение. Желанието за събиране беше преди всичко мое – тя до последно си отстояваше мнението, че ние не можем да живеем заедно, понеже не се разбираме, спориме и се караме. Имаше и някои други фактори, които също се изтъкваха, но това беше „лайт-мотива” на нейното мнение. Аз от своя страна акцентирах основно на нашите задължения спрямо детето, чисто човешкото качество за промяна (стига да има желание, всеки човек може да се промени) в личен план и реконструкция на схемата ни на живот. В крайна сметка събирането се получи и започна един период на блаженство и разбирателство.
Мина се година и нещата започнаха да се влошават. От една страна спаднаха доходите – мен ме съкратиха и за една година не успях да се съвзема и да си намеря някаква работа. Тежко го изживях този период, но накрая все пак нещата се поуспокоиха. Тя започна работа (намерихме нещо, което да ни устройва и двамата, макар че доходите бяха минимални). Поради естеството на новата ми работа, ми се налагаше дълго време да отсъствам от дома. На практика в месеца ми се събираха максимум по 5-6 дена да съм там, като основно бях там през ноща. Това неизбежно допринесе за втория срив в нашите отношения. Стреса от работното място, високите изисквания налагани ни от живота и нашето лично „изкривяване” в крайна сметка ни доведоха до втората раздяла. Продължила сравнително кратко (за около месец-два), тя също така се дължеше на временни финансови затруднения. Или може би е редно да кажа че това е бил повода, докато причината за конфликта се намираше в откритото нежелание от нейна страна да се съобразява с нормите и правилата, за които се бяхме разбрали че ще спазваме и неразбирането от моя страна на нейните мотиви и сигнали. Макар и да осъзнавах че трябва още промяна от моя страна, аз започнах да осъзнавам че подобно отношение към ситуацията от нейна страна не се получава. В редките моменти когато успявахме да си поговорим, се стигаше до задължителното: „това са глупости”, „това сме го говорили хиляди пъти”, „това е, ако ти изнася – изнася, ако ли не – знаеш къде е вратата”. Оставайки в семейството аз интуитивно осещах, че губя контрол върху нещата, но се надявах, че намирайки се на „първи ред” в залата на нашето семейно щастие, ще имам подходяща възможност да променя ситуацията. Да се опитам да „прожектирам” красотата в нашите отношения, да акцентирам на това, кое е важното и хубаво, и да загатна какво щастие може да ни споходи.
Веднъж прекрачили невидимата граница на „редното и нередното”, за нас беше „сравнително лесно” да го повторим, в това число и помиряването. Събирането отново беше инициирано от мен, разговорите, срещите и компромисите бяха основно моя „специалитет”. Тогава се роди вторият ни син – иницииран от мен „фактор”. На сто процента бях убеден, че и тя го иска, и че това е детето на нашето разбирателство. Но не било писано и отново нещата се влошиха горе-долу след около година. Третия път разликата беше не в периода, а в качеството. Докато аз обитавах различни места (започвайки от приятели, познати, дори и работното място) за период от около два месеца, и се борих с мизерията (както в буквалния, така и в преносния смисъл), тя започваше да придобива относителен стабилитет. Връзката и с майка и се задълбочи, балдъзата също оказа своето влияние в/у нея. Срещайки подкрепа и разбиране от страна на роднините (нейната половина), тя постави основи за едно бъдещо сериозно разминаване между нас. В този период ми се струва,че започна да се формира линията, която към днешния момент, очертава насоката в която се развиват нашите отношения. Най-общо казано това е отрицателно отношение спрямо мен и моите усилия, както и разбиранията ми за нещата в живота. Нито съм полагал достатъчно усилия, нито съм се справял добре с проблемите и задълженията. Човек не можел да разчита на мен. Имал съм „идиотски” разбирания за някои неща в живота. Накратко – лош избор. При това, без перспектива – никой не вижда оправия при мен. Докато в началото на нашия съвместен живот, нагласата и впечатленията и, спрямо същите тези параметри са били като цяло позитивни (защото все пак е имало какво да се желае повече – не всичко е било розово), то за последната година и половина, нещата са приели изцяло черни тонове. И това е не просто отчитане на фактите, защото наистина започнахме да изпитваме трудности да посрещнем елементарни разходи – режийни и за „укомплектоване” на децата. Някакси това учудващо се препокрива с това, което къде явно, къде случайно научавам (може пък и да си внушавам?; знае ли човек?) че си мислят и говорят за мен нейната рода и някои от познатите. Всеки нормален човек ще се съгласи, че такива „сатанински” индивиди, които са изцяло черни и вредни, на практика в природата не съществуват (изключвам световните диктатори). Но аз явно съм „удостоен” с честа да бъде включен в тази специфична група. В края на 2008 година, Октомври месец останах без работа – разболях се от пневмония, собствениците на фирмата индиректно ме информираха, че няма смисъл да се връщам. Търсих работа (накрая каквато и да е) седем месеца и се хванах на първата, където ме одобриха. Изкарах там докато не се раделихме, което стана на първи Февруари. Разбирах с цялото си съзнание и сърце, че това е краят – не както до сега, а истинският и необратим край. И това не просто ме измъчваше, а буквално разрушаваше. Отакзах се от всичко – като казвам всичко, имам предвид всичко. Работа и приятели, задължения и интереси, всичко материално, каквото до сега съм имал. Дори дрехите си оставих там – не да имам нищо, което да ми напомня за това, от коеот толкова ме болеше. Дори скайпа не ползвах, защото от там те си говореха с останалите (докато бях при тях). Така мина и рожденият ми ден (39 години – край на първото полувреме) – единственият човек, който ми се обади да ми честити празника, бе сестра ми и големият ми син. Месец след това съпругата ми се обади и ми съобщи, че са в болница с големия син – диагноза: диабет от първи тип (инсулинозависим). Каза ми да не идвам. По късно разбрах, че сина не е искал да вижд никого – в това число и мен. А малко след това разбрах, че тя е говорила с него и му е обяснила (което никога преди това не е правила), че: „ние с тати не се разбираме, и той повече тук няма да живее”. Като се добави към това и моята „изолация”, всичко това явно е послужило за „отключване” на заболяването – което е много тъжно и нередно, но вече е факт. Няколкото ми опита да си обмениме думи покрай тревогите, опитите ми да съм „наблизо”, бяха посрещнати на нож – „аз продължвам да съм на същото мнение”. Никога не съм искал да обвинявам за „разболяването” когото и да било, но отричането на този факт ме стъписва. И което още повече ме натъжава, е че в такъв момент, ние не се обединихме, не се мобилизирахме. Напротив, има практически нещо като дистанциране от страна на сина. И за това допринася и отношението на майката – ти можеш да разчиташ на баща си, винаги и във всичко (това е било до преди заболяването), а сега: ние ще се справим и сами (само те, без мен, но с родата). И така продължава вече месец – мина рожденият му ден. Сега е на почивка при баба си (тъщата), а малкия плаче и иска да отиде и той там. Мен това ме смачква – защото аз не мога да си го позволя (да го заведа където и да било сега в момента), и от друга, че вече нямам вяра на майка им. Тя може като едното нищо да остане там, без да се върне.....това е в сферата на предположенията разбира се, но на мен това ми минава през главата.
Това е в общи линии. Трудно може да се опишат едни единадесет години съвместен живот, пък било то и в няколко страници – много има да се описва, не по-малко ще се подмине, а всъщност е от значение. Сега на дневен ред пред мен стои следното – нашият статут като семейство тряябвада се изясни окончателно. За целта трябва да се отиде при специалист, който да си каже мнението, как стоят на практика нещата според него и какво може да се направи. Има два варианта за развитие – раздяла (развод) или събиране и съжителство. И в единия и в другия вариант ще има предписания и препоръки. Макар и да звучи някак минималистично, според мен това се доближава максимално до най-правилното в случая. И за момент трябва да се оставят всички тези наши сръдни и емоции. Трябва една трезва оценка на ситуацията, възможностите за развитие и избор от наша страна на един от вариантите. Написах всичко това, за да получа един вид „масовост” на мненията. Защото към момента съм в една не просто дупка, а цял един трап (от тези, където са по улиците). И измъкването от него задължително минава през „калиброване” на собственото мнение, която способност аз вероятно съм загубил вследствине на множество фактори и причини. Не че това мнение като цяло ще е толкова меродавно, но ще е донякъде показателно за мен самия, а защо не и на всички останали. Както се казва в една мъдрост: „това което ние хората сами си причиняваме, трудно може и враг да го постигне”.
И аз нямам търпение да я изчета... 
