Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Моят четвърти рожден ден без мама наближава.
Сетих се, че 24 часа след като си отиде без никакво предупреждение и за по-малко от 20 минути, със сестра ми седяхме на пода в детската стая на братовчедка ни и мислехме надгробното й слово.
Писахме го на моя лаптоп, затова го имам още и ще го споделя с вас.

Казват, че Той прибира бързо и ненадейно тези, които обича най-много. И в този ден, когато всички ние отчаяно търсим смисъл, може да е трудно да приемем, но е лесно да повярваме, че е така. Понякога клишетата придобиват истинност. Кой не би обичал Течето най-много?

Мама, Стан,Течето, другарката и госпожа К. носеше много шапки, седеше на много столове и жонглираше с повече ръце и от многоръкия Шива, но имаше само едно лице – честно, борбено, всеотдайно и, под лустрото на „желязната лейди”, безкрайно топло.

Сигурно тук е мястото на краткия биографичен скеч, който да проследи семената, които тя пося, бурите, които пребори, и плодовете, които пожъна през своите 64 години. Всеки от нас е парченце от тази мозайка. Но нека днес да си я спомним ето така:

Тя обичаше опера и най-вече Пучини.

Тя усещаше кой как е по гласа.

Тя имаше шесто чувство и цапната уста.

Тя знаеше с какво се изпират всички петна от всичко.

Тя искаше винаги да е топло.

Тя винаги казваше истината, но вярваше в белите лъжи.

Тя обичаше огнените цветове и огнените хора. За тях запазваше определението „от моята кръвна група”.

Нейните ученици бяха нейни деца, а нейните деца знаят, че и в победи и провали езикът и бе безкомпромисен, а любовта и -- безусловна.

Тя прощаваше все едно забравяше, а дали забравяше е между нея и това, което наричаме Господ.

Тя търсеше и създаваше уют.

Тя готвеше най-вкусните шаран плакия, задушен заек и коприва и сядаше начело на празничната трапеза.

Тя обичаше да рецитира "Я помню чудное мгновенье" на Пушкин.

И още и още.

Нека в следващата една минута мълчание всеки от нас си спомни нещо – дребно или голямо или красиво или смешно, с което тя ще продължи да тупти в нашите сърца.

Поклон.

schreier, още веднъж благодаря за темата/идеята.   
Поклон пред майка ти, хареса ми, била е...ами мама.
Предполагам и до момента много хора си спомнят за нея "нещо – дребно или голямо или красиво или смешно".
За твоя рожден ден, когато и да е, ти пожелавам здраве и много положителни емоции с най-близките ти хора.

Следя темата с много болка и надежда при всяко ново отваряне да няма нови сред нас изгубили майчиците си. Момичета, много  от мен, знайте че вашите майчици са още живи във вашите сърца.
И моята мама е в сърцето ми, в сряда ще станат 13 години откакто си отиде в страшни мъки след година лечение рака я победи  Често си мисля какъв ли щеше да е живота ми ако тя беше победила, ако живота беше надвил смъртта а отговор нямам. Това което помня от онзи страшен, студен и дъждовен 16-ти септември (тогава първи учебен ден, тя удържа на обещанието си видя сестра ми в 10-ти клас) е как я видях за последно по-малко от 2 часа преди да си отиде, болеше я много и дори не съм сигурна че ме позна тогава. Взех си зимните обувки за работа и си тръгнах към село (там работех) нея вечер със свито сърце. Тя отпратила и сестра ми при леля, явно е усещала края (или баща ми) и са искали да ни спестят тази последна болка. На сутринта чак ми казаха, че мама вече я няма  Каза ми го неин първи братовчед извикан от дядо рано сутринта, мен оставили да ме събуди часовника за работа. Друго което помня от онзи ден е как стоя пред сладкарницата в която работех с чаша кафе (чаках кола която да ме върне вкъщи) а сълзите ми си текат, хора минават около мен а никой не ме заговори  единствена към мен се приближи възрастна женица, за която тогава разбрах че е била една от първите учителки на мама. Тя ме прегърна и изпрати до колата, а там на улицата пред блока видях сестра ми да се задава откъм спирката с леля под ръка. Хванах я и дълго обикаляхме квартала и двете не бяхме готови да се качим вкъщи където мама да не ни чака, после баща ми ни даде някакви хапченца (бил е подготвен), от онзи момент насетне помня много малко моменти. Как сме се върнали на село и с кой съм говорила, не знам. Желанието на мама беше да я погребем при нейната баба там, да не е самичка в големия град. Помня опелото в двора на къщата, колко много хора, роднини, близки и познати бяха там, спомняха си за нея, слушах истории от нейното детство. Процесията до гробищата, момента с полагането в гроба ми се губи, след това какво правихме също. Помня колко празен и пуст ми се видя апартамента като се прибрахме вечерта, сякаш с години никой не беше стъпвал тама толкова тихо и пусто беше. Баща ми буквално припадна от умора в детската стая (след денонощия безсъние и тревога сигурно е било логично). Със сестра ми се уговорихме да си легнем заедно в кухнята на дивана, за да не остава едната самичка. Не бяхме готови дори да надзърнем в хола, нейната стая....
Разплаках се при тези спомени  , виждат ми се толкова далечни във времето. Сякаш са се случили на други хора а аз съм гледала отстрани трагедията. Но болката ... тя е същата .... пустотата, празнотата и самотата също. Сякаш нищо не се е променило за тези 13 години...не промени се аз пораснах и станах на свой ред мама, сега с вяра и надежда към мен са обърнати очичките на моите дъщери, които се интересуват и питат за баба си, понякога това ме натъжава, понякога с усмивка им споделям спомени за моята мама, най-добрата мама на света за мен.
Тази година няма да отида на гроба и за годишнината, и без това никога не съм я усещала там. Мама е в моето сърце, в това на сестра и баща ми също. Там ще си остане такава каквато беше на 39 когато се разболя млада и красива, весела и лъчезарна, моята мама 

Миличка Деси, прегръщам те много силно. Чета историята ти със сълзи стичащи се по лицето ми...
Всеки път като видя, че има нов пост тук и "косата ми се изправя", както се казва, така ме е страх да нямаме нови попълнения...

Много ми липсва! Тя и брат ми, много ми липсват!

Всичко бих дала само да можех да я върна. ..

Здравейте, момичета  

Отдавна чета този форум, но реших чак сега да се регистрирам и то по такъв повод.

За огромно съжаление и аз ще се запиша при вас. Моята рана е съвсем прясна    16 септември - един ден, който започна както всеки друг мой ден през последните два месеца. Събудих се сутринта вкъщи (студентка съм, но сега за лятото си бях при мама), както всяка сутрин мама беше отишла рано на работа, аз станах и започнах да се оправям - бях си уговорила среща с една моя приятелка и бързах да не закъснея. Междувременно, докато слизах по стълбите, звъннах на мама да я питам нещо от ежедневието - не помня какво вече, аз по принцип избягвам да й се обаждам, докато е на работа, защото е много заета. Звъня само в спешни случаи, но този път нямаше нищо спешно. Просто ей така сякаш реших да звънна. Тя беше в настроение, даже чух гласа на една нейна колежка, че се смееха нещо. Милата ми майчица   Сълзите ми потекоха още сега ..   Само ако знаех, че това е последния път, в който чувам гласа й    Та беше много весела и жизнерадостна по телефона, говорехме си общи неща и тъй като вече излязох от нашата кооперация и почти приближавах мястото, на което ме чакаше моята приятелка, бързах да затварям телефона. Само помня, че последно мама ми каза "Чао, слънчице", а аз измърморих нещо от рода да не се държи с мен като дете и бързах да й затворя   Това няма да си го простя    Тъкмо се разхождахме с приятелка ми в парка, не се бяха минали и 30 минути, откакто говорих с мама и я гледам пак ми звъни, викам си какво се е сетила сега .. вдигам и тъкмо да почна да й се карам какво се е присетила и чувам нейна колежка да плаче по телефона и да казва, че мама е починала   Ей, така, изведнъж .. както си е стояла на бюрото в кабинета, се свлякла под стола    Веднага викат лекар и той почти на секундата пристига, над 15 минути прави сърдечен масаж, но ......   .... Само слушам нейната колежка, а не мога да реагирам. Краката ми се подкосиха, причерня ми пред очите, отворих уста и замръзнах на място, даже сили нямах да заплача или да изкрещя  

Оттам насетне целия ден ми се губи ... припаднала съм и моята приятелка е викнала линейка, съживявали са ме в спешното ... на 18-ти беше погребението, много настояваха да остана в болницата, понеже не съм добре, но за нищо на света не ги послушах.

Когато я видях в ковчега - все същата - красива, с любимата рокля и любимите бижута ... 1 час се хвърлях над ковчега и плачех като луда в ритуалната зала, само минаваха хора покрай мен и изказваха съболезнования, но аз не знаех на кой свят съм. Целувах я и я прегръщах, като я слагаха в гроба исках да скоча с нея  

Беше само на 47 години .... а предишния ден с нея бяхме на разходка в съседния град - по магазините, тя си купи много нови дрешки и предната вечер се гледахме пред огледалото с тях и се бъзикахме колко шик ще се издокара тази есен. Но .......  

Преди 7 години след тежко боледуване от рак загубихме и татко, аз оставам съвсем сама - на 23 години съм, студентка последна година. Нямам братя и сестри, единственото им дете съм.

Въобще света ми рухна, не знам какво да правя, никой не ми остана  
Имам приятелки, които в последните дни не се отделят от мен, но .... майката е една, никой не може да я замести  

Имам и друг голям проблем сега - баба /майката на мама/, като й казахме, че мама е починала, тя от шока получи инфаркт и се намира в болница в момента, не дават големи надежди, тя е и доста възрастна вече - на 76 години е, има болно сърце и диабет от няколко години.

Не знам какво стана .... за 1 ден целия ми живот рухна ....

Извинете, ако съм ви отегчила с тази дълга история, но искам да споделя с някой   Душата ми се къса   Вече и сълзи нямам да плача  

Съжалявам, Снежи! Моето майче беше на 48г, а аз на 18. Баща ми е жив, но след като почина мама го удари на живот и стана друг човек. Може и преди това да е бил такъв, но да не сме го осъзнавали. Та моят свят също се срина, добре че брат ми беше до мен. Преди 10 дни почина дядо, боли ме много, но не така както за мама. Не се предавай, с времето ще стане по-поносимо.

Много благодаря за подкрепата.

Може да мисля егоистично, но ме е страх най-много от това, че не знам как ще изкарам предстоящата година. Изобщо нямам желание да уча и да ходя в университета, а следващата седмица започва учебната година. Не искам да се срещам с хора, искам само да стоя сама и да плача    Имам отлични оценки, но изобщо не знам как ще избутам последната година.

От чисто материална страна - квартира, семестри и т.н., всичко плащаше мама. Сега даже нямам пари да си платя квартирата за следващия месец. Няма и на кого да разчитам за помощ, а още не съм дипломирана и освен като чистачка или продавачка, не знам къде другаде ще мога да започна работа. Пък и в момента едва имам сили да дишам, какво остава да тръгвам да търся работа по обяви и интервюта.

Въобще - пълна развалина.

Да не споменавам, че не съм спала трети ден вече, постоянно имам сърцебиене и усещам, че нещо ме стиска на гърлото и ме задушава 

Снежи много съжалявам за майка ти.
Но за добро или лошо живота продължава и ти си длъжна да го изживееш щастливо-  заради нея.
Тя не иска детето й да страда и да се мъчи така. Стегни се. Намери работа-  все пак си последна година нали, друго е като го напишеш в св- то. Ако не се справиш с парите може да прекъснеш за година-  да стъпиш на крака, да имаш доходи.  Имаш жилище предполагам. Има начини.

Снежи 

От кой град си?

Силно те прегръщам!
Болката и огромна, мама е непрежалима...
Как добри те разбирам. За съжаление Магнет, е права, колкото и да боли   живота продължава,  и ти си длъжна, да го продължиш
Аз например живея за децата си. Ти също ще намериш за какво!
Ако искаш, остави ми координати на лични, с тази разлика, че си имам тати.

Благодаря ви отново.     kokona20 - от Троян съм, уча във Велико Търново


Разбирам, че трябва да се стегна и да продължа да живея, това всеки около мен ми го повтаря, но как да го направя    Само една седмица е минала все още.

Тази нощ беше поредната, в която не можах да мигна. Само лежах в тъмнината с отворени очи към тавана и мислех .. постоянно ми се превърта като на лента деня в който почина    Не мога да се отърва от тази мисъл, колкото и да се опитвам да я прогоня.

Все си мисля, че ако беше болна щях да съм подготвена - да, пак щеше да боли, но може би нямаше да е така. А тя си отиде така изведнъж. Смеехме се по телефона и само половин час по късно ме попариха с ужасната новина  

Нямам сили за нещо .... навсякъде е пълно с нейни вещи, страх ме е да вляза в нейната стая и да отворя гардероба, защото пак ще ревна и няма да спра с часове. В офиса, където работеше, е пълно с нейни вещи, вчера ми звъннаха да ми кажат, че са ги събрали в кашон да ходя да ги взема, но как да отида като всички ще ме гледат със съжаление, а аз съвсем ще рухна психически.

Снощи, отивайки до магазина за вода, се разминах с непозната жена, която имаше нейния парфюм, още като се разминахме и го усетих, като ревнах ...   Минаваха хора и ме гледаха, а аз седнала на асфалта пред магазина плача като луда ....  

Снежи, така ще е. Няма да те лъжа, тепърва, още отново сълзи ще има 
Аз и до днес не съм ходила на места,  където, заедно сме били  не мога, не спирам и да плача. Мама ... е само една.  Липсата и се усеща, всекидневно и ежеминутно. Прегръщам те!

Аз намерих своя начин да съм с нея. Нося дрехите и, бижутата и, така я усещам сякаш, и имам странното усещане, че тя, сякаш ме наблюдава, само дето не  чувам гласа и а така искам да я чуя,  да я видя.  Когато плача вече гледам да към сама,  т.к децата веднага разбират,че плача за своята мама,  обръщат се и я сочат, на снимките с нея, а после ревват и те  и не мога, да ги успокоя

Снежи, плачи си, колкото имаш нужда, изливай си мъката, много ти е прясна раната, много боли... 
разбирам какво ти е и колко си притеснена и за бъдещето си, но ще се справиш, ще видиш. щом аз успях в подобна ситуация, и ти ще успееш, не се предавай.
много е трудно да се оправиш с паричките, но не е невъзможно. не се отказвай от следването си. ако нямаш сили да се справиш в тази година, отложи с една. важно е да се погрижиш за доходите си и за жилището. потърси работа и по-евтина квартира (може да се комбинираш с приятелка или колежка), ако сегашната ти е непосилна. колегите могат да ти помагат с лекции и учебници (втора употреба), ако нямаш възможност да си купуваш нови, аз така си изкарах следването. може да продадеш вещи, с които можеш да се разделиш - техника, бижута, това също е източник на доходи. ако имаш възможност, прехвърли се от редовно в задочно и се прибери в троян, поне ще ти отпадне проблема с квартирата.
пиши тук, когато имаш нужда да си излееш душичката, ще намериш много подкрепа и разбиране. 

Снежи, чети книги за прераждането (Майкъл Нютън и мн. др., има електронни и хартиени, каквито намериш). Аз доста време не спях, не ядях, ходех на работа през деня, нощем четях. Съветвам те, ако ти е възможно финансово, да НЕ прекъсваш следването си. Плачи си колкото и където искаш, не задържай мъката в себе си