Аз чак завист не съм изпитвала, но си спомням ясно когато отидох до Съдебна медицина за съобщението за смърт и прочетох в него името и ЕГН на лекаря, извършил аутопсията. Беше същият набор като баща ми... Почувствах се много странно...
Виж целия пост
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 4 ноем. 2026, 13:58 ч.
# 4 425
12 ян. 2025, 22:45 ч.
# 4 426
12 ян. 2025, 22:58 ч.
Ами за завист си е , ние имаме много палаво дете и абсолютно никаква помощ..доста ни е трудно с мъжа ми и животът ни преминава само в разпределяне на ангажименти. Не можем да мръднем и за час. И като виждам как на приятелки майките им буквално им отглеждат децата, ходят по почивки заедно, посрещат ги на празници и т.н, и като знам моята колко всеотдайна беше , т.е не би имала против да помага пълноценно , ми става супер криво. Аз не желая никому лошо, просто ми се иска вътрешно и при мен да беше така. И мисля, че е съвсем естествено това чувство, нека не сме лицемерни.
Виж целия пост
# 4 427
12 ян. 2025, 23:06 ч.
Това обаче не ме кара да си задавам въпроса защо на мен се е случило, а на тях - не.
Виж целия пост
# 4 428
13 ян. 2025, 00:38 ч.
Завист не в лошия смисъл го казвам, а че и аз го искам ,че бих искала родителите ми да са с мен, това е. Разбира се, че ще ни липсва тяхното поколение , след тяхната загуба все повече се замислям за лели и чичовци наоколо ,че ми е приятно да ги виждам, че съм израснала с тях , страдам като научи аз лошо здравословно състояние,хора сме . Просто ни липсват нашите близки.
Виж целия пост
# 4 429
13 ян. 2025, 02:38 ч.
Срам не срам, признавам, мене ми докривява като видя дъщеря да се звери на майка си. Защото и аз съм била такава глупачка.
Също завиждам на онези, чийто родители са живи... моите откога ги няма вече.
Виж целия пост
Също завиждам на онези, чийто родители са живи... моите откога ги няма вече.
# 4 430
13 ян. 2025, 05:05 ч.
Малко посвикнах вече да виждам майка и дъщеря без да ми става ужасно криво, но баба и внуче като видя много се натъжавам. Като видя някоя млада енергична баба, как разхожда внучето, води го по площадки и забавления, на почивки... Моята щеше да е такава, отдадена и свежа баба.... Но си отиде рано, не дочака внуците си :/
Виж целия пост
# 4 431
13 ян. 2025, 06:48 ч.
Аз от няколко дни имам съмнения, че лечението на мама е било неадекватно още при първото влизане в болницата. Моя колежка онзи ден разказа, че от 19 декември до 2 януари са лекували свекърва ѝ в болницата от пневмония. Накрая свекърът ѝ показал рентгеновата снимка на техен близък, забележете - невролог, който вижда вода в дробовете, а не пневмония. Усъмни се е човекът заради това нрповлияващо се от никакви лекарства прокашляне и накрая излиза съвсем различна диагноза. Мама имаше сенки и сраствания по дробовете, останали ѝ от детска възраст, когато със сестра си са изкарали плеврит по нейни думи, а според лекарите, които я лекуваха сега - туберкулоза. Тези сенки винаги ги разчитаха по снимките като пневмония и я лекуваха при всяко разболяване от това. Затова и се съмнявам, че при нея също е било вода в дробовете още от началото, просто не са разчели правилно снимката, а на второто влизане омаловажиха положението и накрая стана необратимо.. И какво може да направи човек в такава ситуация... Сега чувствам още по-голяма вина защо не я заведох другаде, в друг град... Всичките си близки загубих в болницата в родния си град - братовчед ми, свако, вуйна, леля, и накрая мама... За всички съм се обвинявала дали не съм могла да направя още нещо...
Виж целия пост
Лошото е че когато дойде нашия ред, с това медицинско обслужване ние също ще си отидем по нелеп и страшен начин. Когато човек се разболее и е на финалната права, като попадне в бг болница отношението към ,,пътника,, е ужасно, внимание никакво и смъртта е спасение. Това разбира се остава тайна за близките, които докато са си в тях, си мислят че се полагат грижи за болния.
Когато усетят липсата на съпротивление в умиращия всички лекари стават като лешояди, които чакат жертвата по-бързо да умре, за да се освободи леглото за следващия нещастник попаднал там. Лично проверено от всички нас. Затова е винаги това съмнение направиха ли медиците всичко необходимо, можеха ли да подходят с повече загриженост и внимание
В България на много малко лекари им дреме за пациента
Когато усетят липсата на съпротивление в умиращия всички лекари стават като лешояди, които чакат жертвата по-бързо да умре, за да се освободи леглото за следващия нещастник попаднал там. Лично проверено от всички нас. Затова е винаги това съмнение направиха ли медиците всичко необходимо, можеха ли да подходят с повече загриженост и внимание
В България на много малко лекари им дреме за пациента
Аз от няколко дни имам съмнения, че лечението на мама е било неадекватно още при първото влизане в болницата. Моя колежка онзи ден разказа, че от 19 декември до 2 януари са лекували свекърва ѝ в болницата от пневмония. Накрая свекърът ѝ показал рентгеновата снимка на техен близък, забележете - невролог, който вижда вода в дробовете, а не пневмония. Усъмни се е човекът заради това нрповлияващо се от никакви лекарства прокашляне и накрая излиза съвсем различна диагноза. Мама имаше сенки и сраствания по дробовете, останали ѝ от детска възраст, когато със сестра си са изкарали плеврит по нейни думи, а според лекарите, които я лекуваха сега - туберкулоза. Тези сенки винаги ги разчитаха по снимките като пневмония и я лекуваха при всяко разболяване от това. Затова и се съмнявам, че при нея също е било вода в дробовете още от началото, просто не са разчели правилно снимката, а на второто влизане омаловажиха положението и накрая стана необратимо.. И какво може да направи човек в такава ситуация... Сега чувствам още по-голяма вина защо не я заведох другаде, в друг град... Всичките си близки загубих в болницата в родния си град - братовчед ми, свако, вуйна, леля, и накрая мама... За всички съм се обвинявала дали не съм могла да направя още нещо...
# 4 432
13 ян. 2025, 12:43 ч.
Аз бях толкова вглъбена в моята загуба, че не съм обръщала внимание на другите. После, когато приех нещата, също не ми е хрумвало да се сравнявам и да се питам защо се случи на мен, а другите си имат живи родители. Но то и няма какво да се питам, всеки вярващ човек знае, че всеки от нас си има определено време на тази земя. Не по своя воля идваме на този свят и пак не по своя воля си отиваме. Просто ми трябваше време да го осъзная напълно и да свикна, че физически повече няма да видя баща си...
Иначе разбирам напълно за какво говорите, явно това е част от етапите, през които преминавате след загубата и както говорихме вече, няма правилен и грешен начин. Това си е чувство, което няма как да бъде контролирано. Аз, както казах, не съм го изпитвала, но в много ситуации съм си мислела какво щеше да е, ако беше тук. Защото аз с него бях близка, а не с майка. С него споделях всичко, с майка отношенията ни винаги са били дистанцирани. И преди месец, когато взех шофьорска книжка, пак това ми беше първата мисъл след изпита, как искам да му се обадя и да му кажа първо на него. Но някак знам, че той вижда. Малко преди изпита го сънувах и ми каза, че ще успея. Което и стана. И за други неща така съм го сънувала и ми казва, че ще стане нещо. Минава време и наистина става. Затова и силно вярвам, че продължават да са покрай нас, просто под друга форма.
Виж целия пост
Иначе разбирам напълно за какво говорите, явно това е част от етапите, през които преминавате след загубата и както говорихме вече, няма правилен и грешен начин. Това си е чувство, което няма как да бъде контролирано. Аз, както казах, не съм го изпитвала, но в много ситуации съм си мислела какво щеше да е, ако беше тук. Защото аз с него бях близка, а не с майка. С него споделях всичко, с майка отношенията ни винаги са били дистанцирани. И преди месец, когато взех шофьорска книжка, пак това ми беше първата мисъл след изпита, как искам да му се обадя и да му кажа първо на него. Но някак знам, че той вижда. Малко преди изпита го сънувах и ми каза, че ще успея. Което и стана. И за други неща така съм го сънувала и ми казва, че ще стане нещо. Минава време и наистина става. Затова и силно вярвам, че продължават да са покрай нас, просто под друга форма.
# 4 433
13 ян. 2025, 14:03 ч.
Толкова искам наистина да ни виждат и подкрепят от там,където са!Татко почина преди 6 години и съм го сънувала 3,4 пъти.Първия път,беше скоро след като си отиде.Беше усмихнат,млад,щастлив.Прегърна ме и ми каза...."Много ми липсвате!",но не беше тъжен.След това съм го сънувала да ми звъни по телефона,но връзката се губеше...говореше ми,че ще ме чака пред един блок,но аз неможех да стигна дотам и не се срещнахме.Сънувала съм го като малко момче(някак си знаех,че е той)....застана пред мен и ми каза..."Нали знаеш,че всичко ще бъде наред!",пак усмихнат и щастлив.Но майка не я сънувам засега.Може би съм по-травмирана,може би е прекалено рано.
Виж целия пост
Аз бях толкова вглъбена в моята загуба, че не съм обръщала внимание на другите. После, когато приех нещата, също не ми е хрумвало да се сравнявам и да се питам защо се случи на мен, а другите си имат живи родители. Но то и няма какво да се питам, всеки вярващ човек знае, че всеки от нас си има определено време на тази земя. Не по своя воля идваме на този свят и пак не по своя воля си отиваме. Просто ми трябваше време да го осъзная напълно и да свикна, че физически повече няма да видя баща си...
Иначе разбирам напълно за какво говорите, явно това е част от етапите, през които преминавате след загубата и както говорихме вече, няма правилен и грешен начин. Това си е чувство, което няма как да бъде контролирано. Аз, както казах, не съм го изпитвала, но в много ситуации съм си мислела какво щеше да е, ако беше тук. Защото аз с него бях близка, а не с майка. С него споделях всичко, с майка отношенията ни винаги са били дистанцирани. И преди месец, когато взех шофьорска книжка, пак това ми беше първата мисъл след изпита, как искам да му се обадя и да му кажа първо на него. Но някак знам, че той вижда. Малко преди изпита го сънувах и ми каза, че ще успея. Което и стана. И за други неща така съм го сънувала и ми казва, че ще стане нещо. Минава време и наистина става. Затова и силно вярвам, че продължават да са покрай нас, просто под друга форма.
Иначе разбирам напълно за какво говорите, явно това е част от етапите, през които преминавате след загубата и както говорихме вече, няма правилен и грешен начин. Това си е чувство, което няма как да бъде контролирано. Аз, както казах, не съм го изпитвала, но в много ситуации съм си мислела какво щеше да е, ако беше тук. Защото аз с него бях близка, а не с майка. С него споделях всичко, с майка отношенията ни винаги са били дистанцирани. И преди месец, когато взех шофьорска книжка, пак това ми беше първата мисъл след изпита, как искам да му се обадя и да му кажа първо на него. Но някак знам, че той вижда. Малко преди изпита го сънувах и ми каза, че ще успея. Което и стана. И за други неща така съм го сънувала и ми казва, че ще стане нещо. Минава време и наистина става. Затова и силно вярвам, че продължават да са покрай нас, просто под друга форма.
# 4 434
13 ян. 2025, 14:29 ч.
Татко сънувам рядко, с него имах един и същи тежък сън, но знам защо е.
Мама доскоро много често, но беше все нещо свързано с болестта и се мъча да я спася.
По-добре да не ги сънувам:
Виж целия пост
Мама доскоро много често, но беше все нещо свързано с болестта и се мъча да я спася.
По-добре да не ги сънувам:
# 4 435
13 ян. 2025, 14:29 ч.
Stefania.sd, трябва си време определено. Аз първия месец почти не спях от силния стрес, а когато съм заспивала, дори да съм сънувала, не съм си спомняла после. Нали казват, че човек сънува всяка нощ, но дали ще си спомни, зависело от това в коя фаза на съня ще се събуди. Може би след третия месец някъде го сънувах за пръв път (или поне оттогава помня) и си беше жив, питах го как така и той каза "Ами така". Имам татуировка в негова памет и му я показах в съня и го питах какво да я правя сега, като е жив, но той каза, че добре съм я направила и че е дошъл за малко, само да ни види. Попитах го къде ще ходи след това, но не отговори, само се усмихна. След това се събудих...
Каквото и да кажа или споделя, няма как да успокоя всички, думите не лекуват болката, уви. Трябва време и приемане на нещата, това е...
Надявам се всяка от вас да усети в някакъв момент нещо, което да ѝ донесе утеха...
Виж целия пост
Каквото и да кажа или споделя, няма как да успокоя всички, думите не лекуват болката, уви. Трябва време и приемане на нещата, това е...
Надявам се всяка от вас да усети в някакъв момент нещо, което да ѝ донесе утеха...
# 4 436
13 ян. 2025, 19:34 ч.
На 03.01 се навършиха 5 години от смъртта на майка ми. Ужасно много ми липсва! Не можа да види близначките ми, те никога няма да я познават! Много ми е мъчно! Ужасно виновна се чувствам за всички пропуснати моменти. Винаги показваше обичта си, никога не показа никакво разочарование от мен, а сигурно съм я огорчавала, все не намирах време да се видим, живеехме в различни градове. Сега, като я сравнявам със свекърва ми, която е вечно недоволна от синовете си, вечно им натяква някакви неща, които са се случили преди 10-15-20 г. и си мисля, каква прекрасна майка съм имала.
Майко, обичам те!
Виж целия пост
Майко, обичам те!
# 4 437
13 ян. 2025, 21:36 ч.
Прегръщам те!Бъди сигурна,че за нея си била най-прекрасната дъщеря и няма място за огорчение!Майките са такива,обичат ни въпреки всичко.Точно заради това,когато си отидат,болката е толкова силна!И съм сигурна,че се радва на близначките оттам горе и ви закриля!Аз истински вярвам,че ни пазят и един ден ще се съберем!❤️❤️❤️
Виж целия пост
На 03.01 се навършиха 5 години от смъртта на майка ми. Ужасно много ми липсва! Не можа да види близначките ми, те никога няма да я познават! Много ми е мъчно! Ужасно виновна се чувствам за всички пропуснати моменти. Винаги показваше обичта си, никога не показа никакво разочарование от мен, а сигурно съм я огорчавала, все не намирах време да се видим, живеехме в различни градове. Сега, като я сравнявам със свекърва ми, която е вечно недоволна от синовете си, вечно им натяква някакви неща, които да се случили преди 10-15-20 г. и си мисля, каква прекрасна майка съм имала.
Майко, обичам те!
Майко, обичам те!
# 4 438
13 ян. 2025, 22:44 ч.
Не знамдали е добре или не, но никога не съм сънувала никой от най-близките ми, които си отидоха. Веднъж сънувах мъжа ми в някакъв объркан сутрешен сън и цял ден след това се покъсах рев.
Виж целия пост
# 4 439
14 ян. 2025, 10:02 ч.
Прегръщам те!Бъди сигурна,че за нея си била най-прекрасната дъщеря и няма място за огорчение!Майките са такива,обичат ни въпреки всичко.Точно заради това,когато си отидат,болката е толкова силна!И съм сигурна,че се радва на близначките оттам горе и ви закриля!Аз истински вярвам,че ни пазят и един ден ще се съберем!❤️❤️❤️
Да, така е. Когато мама си отиде много боли, защото знаеш, че вече няма нито един човек на Земята, който да те обича безусловно, с всичките ти недостатъци, да те приема каквато си и непрекъснато да се тревожи за теб. ❤️
Такава огромна и поглъщаща обич не съм усещала дори от мъжа ми и детето ми.
Виж целия пост
На 03.01 се навършиха 5 години от смъртта на майка ми. Ужасно много ми липсва! Не можа да види близначките ми, те никога няма да я познават! Много ми е мъчно! Ужасно виновна се чувствам за всички пропуснати моменти. Винаги показваше обичта си, никога не показа никакво разочарование от мен, а сигурно съм я огорчавала, все не намирах време да се видим, живеехме в различни градове. Сега, като я сравнявам със свекърва ми, която е вечно недоволна от синовете си, вечно им натяква някакви неща, които да се случили преди 10-15-20 г. и си мисля, каква прекрасна майка съм имала.
Майко, обичам те!
Майко, обичам те!
Такава огромна и поглъщаща обич не съм усещала дори от мъжа ми и детето ми.
Препоръчани теми