Паническо разтройство-част 9

Така е с този мой познат. Като се виждаме или си пишем и го питам как си, казва вече съм добре, доволен съм от тази лекарка и от Сероксата. Викам супер:-Започна ли работа? отговор, ами не. Излизаш ли сам навън- ами не. Пътуваш ли вече с автобус - ами не...Ама е доволен човека и е убеден, че е излекуван и не иска и да чуе за някакво друго предложение. Даже онзи ден спокойно ми заяви как пациент на лекарката му се самоубил...Това е конкретен случай, но потвърждава много порочни практики в здравеопазването ни. Вече на никой лекар не му пука за никой, това е жалката истина. Тук таме се среща някой лекар дето да те съжали и да помогне. Иначе буташ здраво и това е. Съжалявам да го кажа, но там където съм бутала, хората са живи и здрави. Там където не съм, са ставали най-лошите сценарии...

Муслонке, много съжалявам. Няма да ти казвам да се стегнеш и да почнеш да мислиш позитивно. Пий лекарствата, храни се и излизай навън. Не сама. Мен ме водиха като малко дете навън 6 месеца, докато се лекувах. Иначе като много ми се драйфаше съм пиела Деган, ама това е много временна мярка. Пий си хапчетата, ако нямаш подобрение, намери читав лекар, защото не е и много хубаво да се сменят често лекарствата. Ще се оправиш, вярвай в това и се бори. Дано да имаш до теб човек който да те подкрепя.

LadyLady, благодаря за разбирането.
Ще се старая  да правя всичко, което си написала.   

муслонка много е неприятно, но ще го преодолееш. Пийни си нещо да се успокоиш и нещата ще преминат. И мен нещо ме е разтресло ама вече ми е все едно.

LadyLady направо като чета ме втриса. Момчето има проблем, а му се казват някакви тежки случаи - тази лекарка не е нормална. И факта, че ги приема нещата съвсем спокойно също е притеснително, но пък като се замисля то с тези хапчета. Абе дано го осъзнае и да смени лекарката и да се оправи.

Здравейте на всички 

Не знам дали моето състояние може да се нарече паническо разстройство. Моето притеснение се свързва с общуването с момчета или мъже. Притеснявам се доста тъй като в началото на връзката ми имах доста проблеми с приятеля си за това. В момента той ме разбира напълно, нямам никакви проблеми с това, но аз постоянно се притеснявам да не ми се наложи да разговарям с мъж или започвам да си мисля за отминали ситуации дали не съм се държала предизвикателно с някого макар че когато съм спокойна знам че няма нищо такова. Омръзна ми от това непрестанно притеснение, понякога си мисля че направо не мога да дишам, заболява ме корем, вие ми се свят, изнервят ме околните защото аз само стоя и мисля и се опитвам да се сетя за нещо лошо което съм направила.
Посещавам един психиатър от известно време, но като чета мисля че по-скоро вече имам нужда от психолог. 2 години бях на Стимулотон, който след като се почуваствах добре спрях, но след около месец изпаднах в невероятни депресивни състояния. Сега вече пия Ксанакс по 1 ден (скоро ще го спирам), и Валдоксан едно преди лягане, както и Хедонин едно преди лягане. Но не усещам никакъв ефект от тях. Когато започна да се притеснявам си е същото както и без хапчета.
От Варна съм и моля някой, който знае добър психолог да ми препоръча. Благодаря на всеки, който е прочел поста ми, но имах нужда някъде да го изкажа всичкото това нещо. 

LadyLady, много позитивно при теб са се развили нещата. Благодаря, че се включи. Колко време всъщност пи деанксита? Ако правилно съм разбрала - две години? И по колко: по едно на ден, или по две ?

Puppy1, много съжалявам за това, което ти се случва.
Дано някой, който може да ти помогне.

Благодаря муслонка 

Лекарката ми направи схема на лекарствата, започнахме с много малки количества и от двете лекарства- деляхме ги на четвъртинки в началото. Една година пих Деанксит и тези със зелената рецепта, след това идеята беше да премина на Серопрам, като по-силно от Деанксита, но го пих много малко, защото се чувствах добре, а Серопрама си е силничък. Тогава минахме пак на Деанксит, пих само него още една година нон стоп, после на третата година когато съм имала екстремни ситуации - подхлъзвания с колата или нещо от сорта съм си взимала пак епизодично. Много е важна схемата, само Деанксита не върши работа, трябва да се дозира правилно с друго лекарство.
...Трябва да ви кажа, че бях много зле. Три години за мен бяха най-мъчителните през живота ми. Мислех си, че съм болна от рак и ще умра и даже си бях направила завещание, за котката най-вече . Мислех си така, защото ми беше адски лошо, а нямах диагноза и не можех да правя нищо. Всички ми казваха че си внушавам, дето се вика сит на гладен не вярва.
Лекарката която ме лекува ми помогна страшно много, защото ми вдъхна вяра, че мога да се излекувам. Просто изказа и беше такъв, право куме в очи. Каза ми какво ще стане ако продължавам да не ям и да се тръшкам и да не искам да пия лекарствата- в началото не исках да ги пия по определените количества, защото ми ставаше много лошо. Представете си колко съм била зле, за да реагирам така на Деанксит. Тя ми каза, че това се лекува и че ако я слушам ще се оправя. За мен човекът който те лекува има голяма роля в борбата с болестта. Начина по който се държи, поведението му. Дори тази лекарка ме прие един път в спешното, без тогава да знам, че е психиатър. Нямаше места, аз бях излезнала извън ритъм. Сърцето ми правеше тррррррр и цялата се тресях, от силното сърцебиене бях вдигнала и температура. Тя беше на дежурство и нямаше места в болницата, казаха и от отделението, че чакат много възрастни хора за прием. Тогава тя се сопна и каза, че трябва да приемаме младите и да се грижим за тях, а не да ги неглижираме, само заради това, че се предполага, че са здрави, щом са млади и по презумция нямало страшно...Пиша това, защото за мен само подобни лекари могат да лекуват такива заболявания...И вяра, трябва да вярвате, че ще се излекувате. Човек не губи нищо като вярва. Трябва всеки път като ви е лошо и излизането ви коства усилие да си повтаряте, че го правите, защото се лекувате и ще бъдете излекувани. Паническото разстройство се лекува- с правилно лечение, не със самовнушение и вяра, не някаква абстрактна, а вяра, че ще се излекувате. Хранене, насила много ясно, аз въобще не исках да ям. Пиех хапчетата и за цял ден изяждах 2,3 ябълки и се чувствах много зле. Движение - разходки навън, но в началото никога сами. Когато започнах да излизам сама, пак се разтупквах и все си мерех пулса на шията, но никога не идваха другите симптоми. Лекарката каза:Деанксита е много хубаво хапче и няма да позволи да ти стане лошо. Повярвах и и знаех, че дори да имам сърцебиене, другото няма да дойде. И така и ставаше и в крайна сметка преборих болестта. Толкова съм убедена, че никога повече няма да ми се случи, колкото съм и убедена, че никога няма да пропуша пак.

LadyLady, браво на тебе.    
Puppy1,  и целувки.

LadyLady браво, такъв пост отдавна не бях чела тук. Дано да има повече такива доктори и повече хора със силна воля като твоята!

Puppy1 не знам дали твоето е ПР или се води нещо друго. То по-скоро е реакция от нещо преживяно, което още ти влияе. Според мен лекарствата не ти решават проблема. Консултирай се с добър психолог, който да ти помогне да си изясниш проблема и да го преодолееш.

И аз не зная. Според психиатъра ми е възвръщане на старото състояние, също прочетох че пишеше и дистимия. А като гледам в интернет дистимията е хронична депресия  Но сякаш по-скоро имам нужда да си кажа всичко на някого, когото ще прецени какъв ми е точно проблема и ще ми обясни как да се справя. Защото аз така цял живот мога да си карам с притесненията и моментите на паника. Надявам се да открия добър психолог, защото вече не се издържа и се замислям за много крайни варианти, което не е добре. 

Лейди, аз се интересувам кой е твоя лекар?
Може да ни е от полза, казваш че тя е професионалистка.

Благодаря ви за милите думи. Истината е, че преди да се разболея, бях най-безволевото същество на планетата. Пушех по половин кутия цигари и пиех по 10 кафета на ден, после започнах да пуша по 1 кутия и за да има баланс по 5 кафета . Така дойде болестта и пак тъпо и упорито си пушех. Приемаха ме в болницата а аз се криех и пафках по терасите. Даже първите месеци от лечението ми пак пафках упорито. Но с годините ПР така ме притисна, смаза ме до такава степен, че събрах всички за да се изправя срещу него. Осъзнах, че волята не е вродена и не се придобива с внушение, а само чрез спечелени битки с подобни предизвикателства. Паническото разстройство е болест и който ви казва, че не е и е за цял живот, значи ви заблуждава, може би с цел да му ходите в кабинета до живот и да пиете до край неподходящи и разнообразни антидепресанти...
Лекарката ми не живее в София, а в родния ми град. Казва се доктор Николова и работи в Смолян. В района всички я познават, защото е най-добрият психиатър. За телефони ще трябва да се поровя или като се прибирам да отида до кабинета.

http://spravochnik.framar.bg/%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B … D0%BE%D0%B2%D0%B0
Ето тук, сега видях, че има координати в нета.