Кога дойде при Вас желанието за дете?

Аз разбрах, че имам желание за дете когато започнах да харесвам и да обръщам внимание на бебета и малки деца. Преди това ми бяха абсолютно безразлични и даже не ги забелязвах, т.е. нямах никакво отношение към децата. Иначе от малка съм знаела, че ще бъда майка някога, някак си го приемах като неотменна част от живота, както предполагам е и с повечето хора.
С ММ бяхме заедно около три години преди да забременея и бяхме говорили, че искаме да сме родители по принцип. И аз като rori спрях хапчетата за да почина от тях и един ден с ММ решихме просто да не ги почвам отново  .

Това е интересна гледна точка. Но, по-скоро я намирам за извинение от твоя страна, за нещото, което куца. Както и да е.
При мен, желанието се появи не с точния мъж. Но пък такава любов изпитвах към него, че вътрешно усещах силно желание да имам дете от него. За мен, дъщеря ми е реализация на най-голямата ми мечта. С второто дете, нещата се случиха от самосебе си-знаех със сигурност, че човекът до мен е най-подходящата половинка, която мога да имам. И съответно, и двамата желаехме да имаме общо дете. Та, това е.

Когато срещнах ММ бях сигурна,че той е човека и че искам дете точно от него. Попринцип много обичам деца, и много исках детенце. Аз не съм от тези който отлагат в чакане на нещо , а годините си летят неусетно и накрая като се осъзнаеш си казваш .. какво чаках досега.

Поживяхме си безгрижно 3 години ,сгодени бяхме още на втората година ,поопознахме се и когато и двамата за-искахме дете  насрочихме сватба и след втората церемония в църквата започнахме с опитите. Детето беше естественото продължение на любовта ни .
Стана на първия месец .

+1
Е, не стана точно веднага, но за разлика от предишните ми партньори в него имаше нещо различно, при него е било същото .Постепенно нещата станаха по - сериозни и в един момент пратихме презервативите във временна отпуска. Но съм адски благодарна, че може да му дадем един добър стандарт, а от родителите ни се "изисква" само да му се радват.

Деца нямам и не искам засега. С времето желанието ми да стана майка отслабва - като тийнейджърка исках да имам половин дузина, а допреди няколко месеца мислех, че и едно стига. Сега в това не съм убедена.
Не мисля, че това е свързано с човека, с когото съм, нито с финансовото ми положение. Убедена съм, че той ще е чудесен баща, когато (ако) направим дете, а за другото - и двамата работим, имаме покрив и като цяло можем да покрием базовите нужди на съвременно дете.
Просто не искам дете. Не разбирам идеята, че една връзка трябва да върви по обществен коловоз и задължително да има брак и деца, иначе не била пълноценна и истинска - въпреки че тази идея и аз съм я споделяла някога. Нито бракът, нито детето са естествено продължение на едни любовни (дори да са платонически) отношения, още по-малко са доказателство за нещо - това са неща, които се случват естествено, но е също така естествено да не се случат. Смятам, че съм готова за дете, но нямам желание да се възпроизвеждам заради единия норматив или защото "всички така правят".
Много е сладка идеята за мама, татко и дете в бебешка възраст и много мои познати направиха бебе точно след гледане на милиони снимки със захилени 2годишни. Само че детето няма да е вечно на 2 - ражда се, растат му зъби, ака, пишка, после идват ученически и тийн проблеми, тръшкане на врати, криене с гаджето, после пък трябва да се отдели от гнездото... Не искам да съм от онези майки, които правят дете заради собствената си нужда да се чувстват полезни, а после не могат да приемат, че детето е самостоятелна личност и няма вечно да има нужда някой да му ходи по гъза и да решава вместо него.

Не виждам драма, че нямаш желание за дете. Не се насилвай да проимаш. Това са естествени неща и направени насила, не се получават добре.

Не съм чела отговорите на въпроса преди мен.
Направо отговарям за мене си:
Лично при мен желанието за дете дойде, когато навърших 14 години. Оттогава насетне просто чаках да порасна, да намеря подходящ партньор, да си стъпя финансово и икономически на краката, и да действам по посока на това да стана майка.
Винаги съм искала страшно много да имам деца. Поне две-три.
Какво реално се получи:
Родих на 26 години и половина. Бях завършила и висшето си образование, и бях работила вече 4 години. Чувствах се повече от готова за бебе, и то дойде, относително бързо, след като спряхме с пазенето с ММ.
Иначе имам само един син /засега/. На почти 11 години.
Искам още, едва ли ще стане, но нали надеждата умира последна...

Вихрогонче, пожелавам ти да се сбъдне желанието ти.

Много благодаря за отговорите. Осъзнавам, че не съм явно от типажа жени, които израстват с идеята да имат дете. Забелязвам се как много често само при мисълта да имам дете започвам да се убеждавам вътрешно, колко още неща искам да се случат и да направя преди да родя. Може би ме е страх, че с появата на бебе тези неща могат никога да не се и случат. И до някъде тези ми страхове блокират желанието за дете.

Не приемай детето за пречка да се случат тези неща, напротив, ще са още по-хубави 

Те може да се случат нещата, но ти няма да си със същото съзнание и може да не ти се струват ценни.

  Като човек, който се е заел с тая работа без особено желание, мога отговорно да ти заявя, че няма нищо по-хубаво от това да имаш дете

Нормално. Защото те наистина не са толкова ценни, колкото си мислим като деца 

Вихрогонче, защо да не може?
По-млада си от мен и не знаеш още какво може да ти се случи..
Дори и аз преди година не съм предполагала, че след 40 ще се влюбя и омъжа пак..Чак и за дете се замислям..

Мерси 
Може и да може, да 
Един Бог знае. Но наистина си права. "Неведоми са пътищата Господни"