Днес пиша, да извадя навън своите дълго мъчещи ме въпроси. Да излязат навън, с надеждата да срещнат своите отговори.
Откакто се помня, живея на един кръстопът. И откакто се помня, стоя на едно място. Изкопая малко пътечка в едната посока, но няма как да продължа изцяло по нея. Връщам се на точка 0 и изкопавам малко в срещуположната посока. Колкото повече се стремя да балансирам двете крайности, толкова по-силно ме разпъва този кръст.
Едното рамо на кръста: от ранна възраст живота и родителите ме научиха, че никой, дори те, няма желание да ми пази гърба. Аз се самоотгледах. Родена в семейство, което има имоти, които винаги само е обсъждало кои имоти как да се разделят и как по-скоро да взимат пари от тях. Семейство, което се чуди как да легализира отчуждаването на полагаемо от собствените си деца, за да взима пари за тях, вместо да използва трудоспособната си възраст да направи нещо от себе си. А в същото време не стимулира професионалното или личното развитие на децата си, понеже те са потенциалните им болногледачи. Каква кариера, какъв мъж, какво собствено семейство. Какво уважение на личността. Като циганите, които измислят начини, как да печелят пари от децата си. Затова от малка знам, че всичко зависи от мен, и ако искам нещо за себе си в живота, трябва да работя много, за да го постигна. Докато родителите ми само ми внушаваха вина за всички пари, които трянба да плащат (сякаш самото ми съществуване или факта, че още съм ученичка, е мое престъпление спрямо тях), за да вдигат бъдещия си дворец на вилата, която някой ден когато някой умре ще бъде тяхна и ще реши всичките им екзистенциални проблеми; докато те правеха това, аз събирах стипендии от успеха в училище, от конкурси за есета и от раздаване на шоколад в супермаркетите, за да си плащам книги, дрехи, тетрадки, семестриални такси и курсове. За разлика от родителите си, аз знам 3 чужди езика и не смятам предприемачеството и за мръсна дума. Защото едно време хората са вървяли по каналния ред - прием в университет по военни привилегии на бащата, платен стаж уреден от държавата, и после работното място, което те чака, уредено от държавата. Без нужда от преговаряне на заплатата, защото всичко е горе-долу по равно за всеки и според заслуги не лични, а на родителите. Колкото и да не пасва на идеалистичната ми душевност, живеем в материален свят. От както съм навършила възраст, на която някой би ме сметнал за полезна да му свърша някаква работа срещу заплащане, го правя. Напук на криворазбраните подучавания на родителите ми, че едно време се гледало с лошо око на работещите студенти, или че светът на работодателите е опасен и без връзки никой няма да ме вземе. Никой няма да вземе на работа такава като мен, която - говори така и така, прави така и така, си позволява да не се съгласява с майка си. Ще бъда отлъчена от “племето” на родата с тоз характер. Къде го има това... Никой не ме е учил, как да търся работа, как да се развивам в работата си, как да си напиша автобиография, как “да се продам” и как да се оправя в ситуация на злоупотреба и некоректен работодател. Някак съдбата ме е дарила с това знание, може би от предишен живот. Толкова добре овладяно умение, че са искали много пъти от мен съвет, как да се ориентират в пазара на труда и как да си напишат автобиографията. Как да навигират в често объркващите се служебни ситуации, за които нищо не пише в трудовите характеристики или фирмените политики.
Умението да усвоиш до съвършенство работа, за която не си мечтал. Дори да се доразвиваш и надграждаш и да те определят за лидер. Защото не гледаш планините пред себе си, а хоризонта на изгряващото слънце зад тях. Знанието, че може би сега не, но след 5, 10, 15 години, ще си си построил основата, тази, която никой не ти е осигурил, за да седнеш да си починеш и да откриеш твоето истинско призвание.
Този хоризонт, от далечината на времето проблясва с обещание, и те зарежда с енергията да си изградиш всекидневна рутина, седмична, месечна програма, разбира се с пространство за удоволствие и почивка - планирано зареждане на батериите. Този хоризонт, който ти дава сили да учиш чужд език, ходейки на работа, в свободното си време за почивка; да си осъвременяваш познанията по индустрията, от която в момента си част. И да не забравяш целта, да имаш време да четеш в свободното си време по любимата специалност, да ходиш на семинари, да завършиш магистратура в СУ паралелно с работата.
Другото рамо на кръста. Психология. Максималистични изисквания към себе си. Дълго премисляне, един университет и една диплома ли са доказателството за мен, че мога наистина ефективно да помогна на някого, че имам наистина етичната основа да го направя, а не само теоретична? А тази теоретична основа, дали е проверена и как да я проверя? А един психолог, нали използва като основен инструмент себе си? Трябва да е отлично настроен, за да не свири фалшиви ноти и да резонира неправилно с хората. Слизане в подземния свят. Защо съм се насочила към тази специалност? Кои проблеми от детството и семейните отношения, не мога да загърбя, а трябва да разплета? До каква степен те ме определят? Има ли почва тази професия у нас, дали хората наистина си задават въпроси и искат да се променят, или очакват старото познато “вълшебно” хапче с краткотраен ефект под въпрос, под нова по-модерна форма? Доколко международните институции позволяват индивидуално осмисляне на подходите и теорията от всеки практикуващ, какво им е мнението примерно за хора с по-духовна насоченост и интереси към източните философии? Ще ги отлъчат ли, ако наричат нещата по свой начин с думички като Вселена, Дарма, Карма? Или ако имат по-артистични склонности? Работата по отстраняване на вредното въздействие на семейната ми среда също отнема огромна част от моите енергийни и фнансови ресурси.
Две срещуположни посоки на тежка работа, които освен всичко, години, години наред изсмукваха всичките ми енергийни и финансови ресурси.
В последните 3 години страдам от burn-out синдром. Когато през есента на 2012 година започнах работа на нова позиция, уж по-престижна, аз не бях усетила, че вътрешно вече всички сили са ме предали и напуснали. Същото лято бях поканена да се запиша в магистърската програма по психология в НБУ. Но видях пълната програма с полезни неща и практики, на които няма да мога да присъствам поради ходенето на работа, и не се записах. Плаках. После се амбицирах да си наложа още 2-3 години търпение, да кандидатствам за по-добре платена позиция, да събера пари, да напусна работа и да се запиша тогава. Е приеха ме. Но нещата не тръгнаха по план. Моята неосъзната съпротива повече да работя нещо, което не харесвам, ми скрои лош номер, който ме скара с шефове и колеги, провали ми очакванията за увеличаване на заплатата, дори се получи противоположното на планираното - бях изправена пред реална заплаха да бъда съкратена и да остана без работа. В момент, в който, както съдбата много обича такива иронии, точно същата есен теглих голяма сума кредит за ремонт на жилището, в което живея, поради протекъл покрив и подгизнали стени, спукана тръба в банята и счупена външна врата със сложен вътрешен механизъм. Минах през ада. Сами те с образование различно от длъжностната характеристика, осмиващи ме как мястото на един дипломиран психолог не е в такава фирма; как си позволявам да владея още 2 езика освен английски; и редовни съвети да пускам фишове от тотото или да правя свирки на шефовете, за да не ме съкратят. Язвителни коментари от колегите по повод моята финансова мизерия, на ниска заплата с голяма вноска за кредит и заплаха за уволнение, ако кажа каквото и да е в своя защита. Защото когато има етичен проблем, проблемът е на засегнатия, не на фирмата. Фирмата си гледа работниците да са подчинени и немислещи, безмозъчно движещи се роботи по коловозите на работния процес. Роботи без човешко сърце. И все пак ме товареха с повече и по-комплексна работа, и аз въпреки подигравките, че работя повече за по-малко пари, приемах с благодарност всяко ново задание, защото за мен това беше възможност да докажа своето място и умения там, и да науча нещо ново.
Седнах на един хълм по пътя по средата на нищото. Започнах да мисля за това къде се намирам в момента, а не за онзи хоризонт. В този момент, търсих Смисъла повече от всякога. В този момент, започнах да изучавам кармична астрология, да ходя на йога, да танцувам, да пътувам, да обикалям нови места, да срещам нови хора. Това ме спаси - животът на момента. Радостта напук на всички проблеми.
И така последните 2 години си седя в пристана на това подножие. Вноската по кредита си върви, нищо не успявам да спестя от живота на мига, но и никакво разхищение на енергия по гонене на вятърната мелница Психология или по себеразвитие в нежелана работа. Търпението и късметът ме спасиха в тихия пристан на един спокоен екип, който не ми предлага никакво развитие, но срещу солидарност и чисто служебни отношения с колеги, ми предлага едно спокойствие.
Но бурята и тук ме застигна. Не мога вечно да се укривам в това слънчево подножие. Бащиния дом, за който още изплащам 1/3 от месечния си скромен доход, вече не чувствам като свой дом. Независимо че живея в него сама вече почти 10 години, по чисто стечение на обстоятелствата. Понеже другите сами решиха да се изнесат. Все пак имат претенции. Та това си е тяхно, нищо че не живеят там. Нищо, че имат къде да живеят. Нищо, че в живота има и други важни неща. Важно е имотите като са си техни, да са си техни. Като виц - апартамент се краде така, както ... слон се побира в кибритена кутия... (не ми идва на ум по-съответстваща аналогия). И отново опирам до въпроса за повече средства, с които да мога да си позволя, да доизплатя паричния си дълг, и да добавя към този разход и един наем. За моя квартира. Така, както трябваше да направя много отдавна... А енергията за развитие и израстване ми е изчерпана. Знам, че още я има някъде там, както знам, че още съм жива. Но когато планината пред мен е прекалено стръмна, а имам много тежък багаж на гърба си, вече се чувствам твърде демотивирана. Гледам го, надвиснал над мен този страшен стръмен склон, чийто връх се скрива от мрачните облаци високо в небето.
Вече не съм на 15, а на зряла възраст, и за първи път се обръщам към небето с мислен вик: Имам Нужда от Помощ...
п.п. а дори още не съм започнала да помагам на другите...
Виж целия пост
Откакто се помня, живея на един кръстопът. И откакто се помня, стоя на едно място. Изкопая малко пътечка в едната посока, но няма как да продължа изцяло по нея. Връщам се на точка 0 и изкопавам малко в срещуположната посока. Колкото повече се стремя да балансирам двете крайности, толкова по-силно ме разпъва този кръст.
Едното рамо на кръста: от ранна възраст живота и родителите ме научиха, че никой, дори те, няма желание да ми пази гърба. Аз се самоотгледах. Родена в семейство, което има имоти, които винаги само е обсъждало кои имоти как да се разделят и как по-скоро да взимат пари от тях. Семейство, което се чуди как да легализира отчуждаването на полагаемо от собствените си деца, за да взима пари за тях, вместо да използва трудоспособната си възраст да направи нещо от себе си. А в същото време не стимулира професионалното или личното развитие на децата си, понеже те са потенциалните им болногледачи. Каква кариера, какъв мъж, какво собствено семейство. Какво уважение на личността. Като циганите, които измислят начини, как да печелят пари от децата си. Затова от малка знам, че всичко зависи от мен, и ако искам нещо за себе си в живота, трябва да работя много, за да го постигна. Докато родителите ми само ми внушаваха вина за всички пари, които трянба да плащат (сякаш самото ми съществуване или факта, че още съм ученичка, е мое престъпление спрямо тях), за да вдигат бъдещия си дворец на вилата, която някой ден когато някой умре ще бъде тяхна и ще реши всичките им екзистенциални проблеми; докато те правеха това, аз събирах стипендии от успеха в училище, от конкурси за есета и от раздаване на шоколад в супермаркетите, за да си плащам книги, дрехи, тетрадки, семестриални такси и курсове. За разлика от родителите си, аз знам 3 чужди езика и не смятам предприемачеството и за мръсна дума. Защото едно време хората са вървяли по каналния ред - прием в университет по военни привилегии на бащата, платен стаж уреден от държавата, и после работното място, което те чака, уредено от държавата. Без нужда от преговаряне на заплатата, защото всичко е горе-долу по равно за всеки и според заслуги не лични, а на родителите. Колкото и да не пасва на идеалистичната ми душевност, живеем в материален свят. От както съм навършила възраст, на която някой би ме сметнал за полезна да му свърша някаква работа срещу заплащане, го правя. Напук на криворазбраните подучавания на родителите ми, че едно време се гледало с лошо око на работещите студенти, или че светът на работодателите е опасен и без връзки никой няма да ме вземе. Никой няма да вземе на работа такава като мен, която - говори така и така, прави така и така, си позволява да не се съгласява с майка си. Ще бъда отлъчена от “племето” на родата с тоз характер. Къде го има това... Никой не ме е учил, как да търся работа, как да се развивам в работата си, как да си напиша автобиография, как “да се продам” и как да се оправя в ситуация на злоупотреба и некоректен работодател. Някак съдбата ме е дарила с това знание, може би от предишен живот. Толкова добре овладяно умение, че са искали много пъти от мен съвет, как да се ориентират в пазара на труда и как да си напишат автобиографията. Как да навигират в често объркващите се служебни ситуации, за които нищо не пише в трудовите характеристики или фирмените политики.
Умението да усвоиш до съвършенство работа, за която не си мечтал. Дори да се доразвиваш и надграждаш и да те определят за лидер. Защото не гледаш планините пред себе си, а хоризонта на изгряващото слънце зад тях. Знанието, че може би сега не, но след 5, 10, 15 години, ще си си построил основата, тази, която никой не ти е осигурил, за да седнеш да си починеш и да откриеш твоето истинско призвание.
Този хоризонт, от далечината на времето проблясва с обещание, и те зарежда с енергията да си изградиш всекидневна рутина, седмична, месечна програма, разбира се с пространство за удоволствие и почивка - планирано зареждане на батериите. Този хоризонт, който ти дава сили да учиш чужд език, ходейки на работа, в свободното си време за почивка; да си осъвременяваш познанията по индустрията, от която в момента си част. И да не забравяш целта, да имаш време да четеш в свободното си време по любимата специалност, да ходиш на семинари, да завършиш магистратура в СУ паралелно с работата.
Другото рамо на кръста. Психология. Максималистични изисквания към себе си. Дълго премисляне, един университет и една диплома ли са доказателството за мен, че мога наистина ефективно да помогна на някого, че имам наистина етичната основа да го направя, а не само теоретична? А тази теоретична основа, дали е проверена и как да я проверя? А един психолог, нали използва като основен инструмент себе си? Трябва да е отлично настроен, за да не свири фалшиви ноти и да резонира неправилно с хората. Слизане в подземния свят. Защо съм се насочила към тази специалност? Кои проблеми от детството и семейните отношения, не мога да загърбя, а трябва да разплета? До каква степен те ме определят? Има ли почва тази професия у нас, дали хората наистина си задават въпроси и искат да се променят, или очакват старото познато “вълшебно” хапче с краткотраен ефект под въпрос, под нова по-модерна форма? Доколко международните институции позволяват индивидуално осмисляне на подходите и теорията от всеки практикуващ, какво им е мнението примерно за хора с по-духовна насоченост и интереси към източните философии? Ще ги отлъчат ли, ако наричат нещата по свой начин с думички като Вселена, Дарма, Карма? Или ако имат по-артистични склонности? Работата по отстраняване на вредното въздействие на семейната ми среда също отнема огромна част от моите енергийни и фнансови ресурси.
Две срещуположни посоки на тежка работа, които освен всичко, години, години наред изсмукваха всичките ми енергийни и финансови ресурси.
В последните 3 години страдам от burn-out синдром. Когато през есента на 2012 година започнах работа на нова позиция, уж по-престижна, аз не бях усетила, че вътрешно вече всички сили са ме предали и напуснали. Същото лято бях поканена да се запиша в магистърската програма по психология в НБУ. Но видях пълната програма с полезни неща и практики, на които няма да мога да присъствам поради ходенето на работа, и не се записах. Плаках. После се амбицирах да си наложа още 2-3 години търпение, да кандидатствам за по-добре платена позиция, да събера пари, да напусна работа и да се запиша тогава. Е приеха ме. Но нещата не тръгнаха по план. Моята неосъзната съпротива повече да работя нещо, което не харесвам, ми скрои лош номер, който ме скара с шефове и колеги, провали ми очакванията за увеличаване на заплатата, дори се получи противоположното на планираното - бях изправена пред реална заплаха да бъда съкратена и да остана без работа. В момент, в който, както съдбата много обича такива иронии, точно същата есен теглих голяма сума кредит за ремонт на жилището, в което живея, поради протекъл покрив и подгизнали стени, спукана тръба в банята и счупена външна врата със сложен вътрешен механизъм. Минах през ада. Сами те с образование различно от длъжностната характеристика, осмиващи ме как мястото на един дипломиран психолог не е в такава фирма; как си позволявам да владея още 2 езика освен английски; и редовни съвети да пускам фишове от тотото или да правя свирки на шефовете, за да не ме съкратят. Язвителни коментари от колегите по повод моята финансова мизерия, на ниска заплата с голяма вноска за кредит и заплаха за уволнение, ако кажа каквото и да е в своя защита. Защото когато има етичен проблем, проблемът е на засегнатия, не на фирмата. Фирмата си гледа работниците да са подчинени и немислещи, безмозъчно движещи се роботи по коловозите на работния процес. Роботи без човешко сърце. И все пак ме товареха с повече и по-комплексна работа, и аз въпреки подигравките, че работя повече за по-малко пари, приемах с благодарност всяко ново задание, защото за мен това беше възможност да докажа своето място и умения там, и да науча нещо ново.
Седнах на един хълм по пътя по средата на нищото. Започнах да мисля за това къде се намирам в момента, а не за онзи хоризонт. В този момент, търсих Смисъла повече от всякога. В този момент, започнах да изучавам кармична астрология, да ходя на йога, да танцувам, да пътувам, да обикалям нови места, да срещам нови хора. Това ме спаси - животът на момента. Радостта напук на всички проблеми.
И така последните 2 години си седя в пристана на това подножие. Вноската по кредита си върви, нищо не успявам да спестя от живота на мига, но и никакво разхищение на енергия по гонене на вятърната мелница Психология или по себеразвитие в нежелана работа. Търпението и късметът ме спасиха в тихия пристан на един спокоен екип, който не ми предлага никакво развитие, но срещу солидарност и чисто служебни отношения с колеги, ми предлага едно спокойствие.
Но бурята и тук ме застигна. Не мога вечно да се укривам в това слънчево подножие. Бащиния дом, за който още изплащам 1/3 от месечния си скромен доход, вече не чувствам като свой дом. Независимо че живея в него сама вече почти 10 години, по чисто стечение на обстоятелствата. Понеже другите сами решиха да се изнесат. Все пак имат претенции. Та това си е тяхно, нищо че не живеят там. Нищо, че имат къде да живеят. Нищо, че в живота има и други важни неща. Важно е имотите като са си техни, да са си техни. Като виц - апартамент се краде така, както ... слон се побира в кибритена кутия... (не ми идва на ум по-съответстваща аналогия). И отново опирам до въпроса за повече средства, с които да мога да си позволя, да доизплатя паричния си дълг, и да добавя към този разход и един наем. За моя квартира. Така, както трябваше да направя много отдавна... А енергията за развитие и израстване ми е изчерпана. Знам, че още я има някъде там, както знам, че още съм жива. Но когато планината пред мен е прекалено стръмна, а имам много тежък багаж на гърба си, вече се чувствам твърде демотивирана. Гледам го, надвиснал над мен този страшен стръмен склон, чийто връх се скрива от мрачните облаци високо в небето.
Вече не съм на 15, а на зряла възраст, и за първи път се обръщам към небето с мислен вик: Имам Нужда от Помощ...
п.п. а дори още не съм започнала да помагам на другите...
Каква рода при голямо момиче, какви са тези отживелици. Мен понеже някой ме е учил да пиша автобиография? Никой никога - пишех си ги сама и съвсем успешно.
