Болен беше и баща ми, човек, с когото никога не съм имала нормални човешки дори отношения. Иска това иска онова, отрязах го и толкова, нито съм ходила в болници нито съм му се обаждала дори. Без сърце не правя нищо. Имах чувство за вина за 1 седмица след като почина.Нито съм господ да го излекувам, нито е позволил сърцето ми да иска да му помогна, егоист който нищо не е дал, а като му опряло до задника се сетил, че има семейство и трябва да му се помага.
Не се тормозете за неща извън контрола ви, оставете човека да прави каквото иска, право му е. А всичко което иска и не ви се прави отказвайте и толкова, право ви е. Този човек съсипа живота ни звучи баш като да не ви се иска нищо да правите. Ако можете да наемете чужд човек да му помага би било добре и нито вие карайте него да прави нещо или не нито се оставяйте той да ви кара да правите нещо или не. Това мога да дам като съвет, дано е поне малко полезно.
Освен да разкаже по форумите де и да се шокира от болката на друг човек, който страда не по-малко от всеки онкоболен (за авторката говоря).
/, неутрализирай неговите негативни изблици с леко иронични закачки с цел да се развеселите взаимно. При посещенията си при него не влизайте с тъжни и отчаяни физиономии, а усмихнати. Разказвайте му за весели случки от деня ви, за бъдещи позитивни съвместни планове. Казваш, че обича да се занимава с ремонти - питай го кое как смята да прави, обсъждайте, накарай го да ти разкаже какво е намислил да прави, когато се прибере в България; казвай му какво хубаво са направили за теб и бебето /днес например/ майка ти и сестра ти - да речем, че сте ходили да избирате дрешки или креватче, показвай му някакви каталози и въобще - говорете си за ежедневните неща от живота, сякаш болестта е на заден план и отминава. Този театър е труден и изтощителен в началото, но в грижите за нашия онкоболен и ние бяхме станали досадни с "това е полезно, това е вредно, направи така, консултирай се с този доктор, с онзи доктор", ходехме на пръсти и угаждахме за всякакви прищевки, а човека просто искаше поне в спокойните дни да забрави за болестта. Този театър ме накара наистина да търся и забелязвам дребните радости като слънчев ден, освежаващ дъжд, врабче, кацнало на перваза...